Голямата Илюзия



    Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS

Хороскопи
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любовен Хороскоп
Тя и Той
Духовно Израстване


Начало  Регистрация  Вход


Книги
Сентенции
Вампиризъм
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Софтуер | Линкове
Музика | Филми
Благодарност
Игри | Игри
Таро | Цветя
Речник Отзиви



Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

 Пими ® » Пиер Дако » Любовта


Голямата Илюзия

Нищо от това, което ни пра­ви щастливи, не е илюзия.
Гьоте

Любовта и страстта са белязани с трагизъм. От една стра­на, предчувстваме и очакваме идеалната любов. Но дру­гият съществува такъв, какъвто си е, и нарушава идеал­ната представа с риск да я унищожи.
От друга, както вече казахме, търсим винаги себе си, а другият е само инструментът на това търсене. Всички ние сме една огромна измама. Ще се върнем на това по-нататък.
Този, когото обичаме - или мислим, че обичаме, - е огледалото, в което се отразяваме. Ние възприемаме любимия през призмата на целия ни минал живот и оно­ва, което проецираме върху него, ни го представя такъв, какъвто не е и никога не е бил.
Дълбоко субективна и измамна, любовта често не е нищо друго освен нарцисизъм и самотно пътуване на всеки от двамата партньори.
Излиза, че любовта е една отчайваща илюзия, напра­зен и безсмислен зов, безкрайно отекващ при сблъсъка си с пренаситената от разочарования надежда, с изплъзва­щите се призраци, които си въобразяваме, че обичаме.

А вярващият, вперил молитвено очи в статуя, изобра­зяваща божествено създание? И тук илюзия. Статуята е само жалко копие на божественото. Тя дори не е символ, а само алегория. За какво може да служи фигурата от мрамор или гипс, освен за „подложка" на молитвата или на медитацията ни? И не е ли същото, когато обичаме?
Не е ли любимият човек просто опора на полета ни към по-висше измерение?

Защото човешката любов е следа от друг свят. Тя е пространствената му проява, подобно на светлината в камерата с мехурчетата. Любовта не е вътре в нас, тя е другаде, извън нас, но къде? Тя е непозната енергия и любимото същество е мимолетното й въплъщение.
Любимото същество, той или тя, е само „посредник" между нас и Ерос. Някакъв индивид застава „случайно" на пътя на лъченията, разпръсквани от енергийния източ­ник, и ние се влюбваме в него, защото „прилича" на нас.

В това се състои драмата: ако приликата избледнее, ако огледалото, в което се отразяваме, потъмнее или се счупи, посредникът изгубва смисъла си. Лишен от огле­далото, в което се е оглеждал, влюбеният отново потъва в самота и очакване.
Така влюбчивите натури се превръщат в безкрили Икари и се завръщат от приказното си пътешествие, за да ус­тановят, че безразличният свят съществува и без любов.
Но има и хора, които поемат по пътя към любовта, без да се нуждаят от посредници, защото са се потопили в Ерос и в Бог.
Те нямат нужда от посредници. Това са мистиците, влюбени в Бог и осъществили единението с Него.


Ние, ампутираните...

Немалко хора твърдят, че човешката любов е несъщест­вуваща химера. Как стоят нещата всъщност?
Очевидно е, че има любов, след като наблюдаваме проявите й около нас и вътре в нас. Но на коя действи­телност съответства?
Любовта е несъмнено илюзия в проявленията си, но не и в същността си, защото ни води към измеренията на безкрая.
Всички ние сме ампутирани от хиерогамия*. Душата ни е разделена на две. Точно затова любовта ни привли­ча с властния си зов към неизразимата свобода на едине­нието; точно затова чувстваме, че единението е възмож­но въпреки невъзможната човешка любов.
Ако не беше така, нямаше ли да издъхнем от глад, ли­шени от майчинската гръд на надеждата?


„Фаталната" страст

И Тристан каза: „Чуйте ме, отче. Обича ме тя от сърце, но вие не знаете причината. Чародейно биле разпали любовта и." „Тристан и Изолда" от Берул
Така отговаря Тристан на отшелника Огрен, който по­рицава страстта на двамата любовници, бягството им в гората и предателството им към крал Марк, съпруга на Изолда.
Тоест Тристан оправдава тази „грешна" любов с изпи­тото чародейно биле.
Да чуем и какво казва кралица Изолда на отшелника:
„Отче, кълна се във всемогъщия Бог, той не ме обича, нито аз него. Всичко идва от вълшебното вино, от кое­то пихме и двамата. Това беше грях!"
Понятието „чародейно биле" се отъждествява с „фаталност", което в наши дни можем да изразим така:
- „То е по-силно от мен; нямам вина; боря се срещу тази страст, но тя ме връхлетя и обсеби; по-силна е от чувството ми за дълг, за семейство, за чест; той (тя) ме омагьоса..." и т. н.
Сякаш страстта се предава като болест. Всъщност тя действително е болест. Тя е разразила се буря, преляла река, която помита всичко по пътя си и опустошава ду­шата, като в същото време я обновява. Такъв е странни­ят парадокс на страстта и на амалгамата от „смърт" и възраждане, която се съдържа в нея.
  • От Шегоз - свещен съюз. Терминът означава съюз между бог и богиня или сливане на мъжкото и женското начало. Съюзът между Анимата и Анимуса у човека е психологическа хиерогамия.



Ерос

Ерос е богът на любовта, обикновено представян като момченце, стрелящо с лък по мъжа или жената, който „ранява" с любов. Редно е да се запитаме: дали съдбата ни е изпратила стрелата, или по наша воля сме се насо­чили към нея? Като че ли второто предположение е ли­шено от смисъл.
Къде тогава минава границата между безотговор­ността, породена от страстта, и личната свобода, коя­то ни задължава да поемем човешката си отговорност? Защото знаем, че ако партньорите запазят - или си възвърнат - трезвостта и ясното съзнание, то страстта или никога не е съществувала, или много бързо е ум­ряла.


Лудост или мутация?

„Той ме обича, аз го обичам само заради..." Заради как­во, заради фаталността, за която стана дума по-горе? Но какъв вид фаталност? Какви пропасти - или какви не­бесни простори - се откриват пред страстно влюбените? Какво търсят те двамата, всеки за себе си, чрез своята безумна на пръв поглед любов? Да не са луди? Или пък са мутанти?
В страстта, както и във всичко останало, ние сме дви­жени от една универсална истина, чиито закони и дейст­вие не познаваме, но към която принадлежим.
Тази принадлежност е нашата положителна фаталност. Тя напомня известната фраза на Ницше: „Мисълта за фатума е екзалтираща за този, който е разбрал, че е част от него. Аз самият съм фатум..."
Ние всички се лутаме из непознатата истина; отгатва­ме я в нашето несъзнавано и в организма ни и знаем, че тя ни е превърнала в това, което сме.
Да си припомним гравитацията и илюзията, която си правим, когато твърдим: „Стъпил съм на пода по собст­вено желание; чинията стои на масата, защото аз съм я поставил там; сам съм си виновен, че падам, след като съм се спънал." Всъщност единствено земното притег­ляне ни кара да вършим всичко това без каквато и да е намеса от наша страна. Ако ни е трудно да разпознаем всемирната „фаталност", то е заради вдъхващото ни си­гурност самочувствие на Аза.
Нека отново се запитаме: луди ли са страстно влюбе­ните? Или са мутирала преходна форма към някакъв божествен вид?
Луди са в сравнение с „нормалния" си Аз, несъмнено. Луди са и в сравнение с утвърдените в света норми. За­щото са се претопили един в друг, защото всеки от тях е престанал да бъде себе си, за да се превърне в другия.


Мутанти, поели към изгубения континент

Може би в зората на времето сме приличали на онзи Бог от традициите, едновременно мъж и жена, чиито атри­бути са съжителствали в съвършена хармония.
Хермафродитът вероятно е най-древният символ -символът на съвършеното същество. Той и до днес жи­вее в нас, след като не преставаме да търсим любовта, след като в един прекрасен ден, някъде, например на ня­кой ъгъл, възкликваме очаровани: „Това е тя! Това е той!" -и се изпълваме с любов към внезапно появилия се наш „двойник".
Според преданията Бог дал на човека едно тяло с две лица. После го разделил и мъжът и жената започнали самостоятелен живот. Въпреки това ние продължаваме да търсим божественото единство, от което очевидно произхождаме. Иначе защо ще искаме да си го възвърнем?
Следователно афективното хермафродитство е признак на вътрешна „божественост", на пълнота, на единение със себе си и на пълна свобода. Това личностно единство може да се постигне по два възможни начина:
- чрез „компромиса" на любовта между двама души. Вече казахме, че единият се превръща в „инструмент"; всеки се стреми да постигне собственото си единство посред­ством другия. Това е канибалският нарцисизъм на лю­бовта;
- чрез „сливането" вътре в нас на Анимата и Анимуса. Подобно начинание много рядко успява. Но успее ли, човешкото същество вече не изпитва потребност от дру­гия, за да осъществи единството си. Другият вече не го „попълва", а само допълва. Съюзът между Анимата и Анимуса позволява да се докоснем до истинската любов, онази, с която обичаме другия, а не себе си.


Пътят към Ерос

Не бива да смятаме, че „имаме" Анима и Анимус. Те не са част от личната ни психика. Ние не ги притежаваме така, както притежаваме мъжки и женски хормони. На­против, става дума за архетип, чиято енергия ни инфор­мира и ръководи, архетип, разположен в измерения, раз­лични от нашите, на които ние сме само „проявления".


Еросът не е това, което мислим

Еросът се е изместил към понятието „еротизъм", което на свой ред е изгубило възвишеността си, за да приеме откровено отрицателни стойности. С тях се сблъскваме в така наречените „еротични" романи и филми, в които еротиката е безсрамно подправена с най-долнопробна порнография.
А Еросът е въплътил може би най-възвишения ни стре­меж - желанието да надскочим човешката си природа и отново да изпитаме усещането за Бог. Еросът се родее с хиерогамията (обожествения съюз между двата пола). Така че еротизмът, това е потребността от духовно „превращение", която живее дълбоко в човешката душа. Хо­рата са направили от Ероса каквото са могли; но дори в грубата непристойност се усеща неосъзнатият им стре­меж към Ероса и към афективното сливане, което той олицетворява.
Защото сексуалното сливане (то е преди всичко афективно, гениталността е само временният му физически аспект) е винаги опит да се възстанови първичното един­ство на боговете, опит, чиято стойност е различна и за­виси от афективното и от душевното ниво, достигнато от всеки от нас.


Еросът не е любов

Хората винаги говорят за любов и рядко за Ерос, освен когато ги смесват.
Но да смесим Ероса с любовта означава да сложим знак за равенство между източника и проявлението му, между светлината и отражението й. Да се върнем - за пореден път - на камерата с мехурчетата. Еросът би могъл да бъде непознатата енергия, разположена в пространството и времето, докато любовта е видимата й „следа".
Любовта е само отпечатък, знак, доказателство за съществуването на Ероса. Видимите прояви на любовта свидетелстват за съществуването на невидимия свят на Ероса.


Ерос и зовът на свещеното

Ние несъмнено мислим, след като мисълта съществува във вселената. И ако понякога изпитваме тръпката на свещеното, то е защото и него го има във вселената, за­щото енергията му ни облива, карайки ни да чувстваме като свещени неумелите си любовни сливания.
Любовта преобразява пространството, в което се про­явява. Дори поднасяната от проститутката „любов" ос­вещава хотелската стая. Така „жрицата" на най-древна­та професия се превръща в Мария-Магдалена за лише­ните от любов.
„Религиозното" устройство на човешката душа е факт. Не го ли откриваме, когато психоанализата надхвърли етапа на „лечението" и се отправи към друг, езотеричен свят?
Свещеното е нашият двигател, то е и дълбинната ни свобода. Страстно влюбените са наясно с този факт; те са изживели екстатичното сливане, познато на мистици­те, на големите поети и музиканти.
Това е Еросът: чрез него телата на любовниците се превръщат в души, а любовта им в Бог.


А утре?

Въпреки крехката и нещастна човешка любов Ерос продължава да „изпраща" сигнали някъде оттам, от дъно­то на бездната, както е правил от незапомнени времена. Човешките ни машини са толкова първобитни, че приемаме само някои откъслеци от тях. И все пак колко много светлина виждаме с несъвършеното си човешко око, сляпо за цели гами от лъчи! Впрочем можем да пред­положим, че Ерос, който е само енергия и чисто съзна­ние, не се вълнува от това и си казва, че в други галакти­ки сигурно има високодуховни индивиди, дешифриращи посланията му сто хиляди пъти по-добре от нас.
Ако е така, то тогава за какво служим ние на Ероса с неговите сигнали? Сега служим за много малко неща. Но утре? Та нали сме отскоро на тази планета, нали сме новородените на духа и на любовта! На нашата вселена й предстоят още милиарди години живот; миналото на човечеството е кратко, бъдещето му е необятно.
Човекът е част от вселената и не може да промени този факт. Духовното му извисяване е заложено в про­грамата на Големия взрив преди петнайсет милиарда години.
А докъде ли са стигнали по пътя си към Ерос и към Бог обитателите на милион пъти по-старите галактики?


Невъзможното съответствие

Наистина ли са „мутанти" влюбените? Като че ли да, въпреки че всеки опит за анализ на „лудото" им поведе­ние се е оказвал неуспешен. Впрочем така е по-добре. По същия начин са се проваляли опитите да се разтълку­ват музиката и поезията. Можем само да се вгледаме в живота на поетите или на музикантите, но той не обяс­нява творчеството им. Казват: животът на този музикант, на този поет не съответства на музиката, на поезията му. Естествено. Защото се мъчим да обясним висшето с низ­шето, божественото с човешкото. То е все едно да анали­зираме поезията на Верлен, опирайки се на житейското му падение (макар че „деградацията" може да доведе до разкриването на дълбинното същество), или да обясняваме трагизма в Моцартовата музика с ежедневния му живот. А двамата така или иначе са били „прехващачи" на послания, изпратени им „свише", от някакъв друг свят, от друго измерение. Те нищо не са сътворили, „то" се е творяло в тях и чрез тях, те са били само посредници, от тях нищо не е зависело. Да, непрекъснато се натъкваме на странната мания да се очовечава божественото...
По същия начин страстните влюбени ни най-малко не отговарят на критериите на един свят, който напускат, докато трае единението им (кратко или продължител­но).
Тук ще цитирам Мишел Казнав:
„... защото, ако изобщо има етика в индивидуализаци­ята, тя блика от друг извор, разположен отвъд доброто и злото като законови понятия..."

Пиер Дако
Папка: Любовта | Добавил: Пими (06.04.2009)
Разгледан: 1923

Контакт         54.167.129.169           Събота          10.12.2016, 03:10