Любовта - Свобода или Бурна нощ?!



    Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS

Хороскопи
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любовен Хороскоп
Тя и Той
Духовно Израстване


Начало  Регистрация  Вход


Книги
Сентенции
Вампиризъм
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Софтуер | Линкове
Музика | Филми
Благодарност
Игри | Игри
Таро | Цветя
Речник Отзиви



Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

 Пими ® » Пиер Дако » Любовта


Любовта - Свобода или Бурна нощ?!


Когато направите от двете същества едно и направите вътре да е като вън, и горе да е като долу; и когато съберете мъжа и жената в едно, за да не е повече мъжът само мъж, нито жената само жена, едва тогава ще влезете в царството.

Евангелие на Тома


Може да изглежда парадоксално глава, посветена на любовта, да бъде включена в книга за вътрешната сво­бода. След като в повечето случаи любовта (между два­ма души) се оказва просто един афективен затвор, какво място има в нея свободата на душата и на ума? И при какви условия?


Любовта-затвор има множество проявления:

любов-капан,
любов-фаталност,
любов-болка,
любов-самота,
любов-разрушение,
любов-унищожение,
любов-носталгия,
любов-натрапливост,
любов-възраждане,
любов-превращение,
любов-човекоядство,
любов-обсебване,
любов-изключение,
любов-изгаряне,
любов-Едип,
любов-смърт,
любов-поток,
любов-водовъртеж и т. н.

Макар да са все затвори, тези видове любов често са благославяни от мъжете и жените, изпитали страстите и болките им.

Съществува и търсеща любов,
временна любов,
любов-промяна,
любов-очакване,
любов-съмнение,
любов-надежда,
любов-илюзия,
любов-халюцинация.

Има и любов към любовта, любов към себе си и про­изтичащото от нея желание да не те отблъскват, да те приемат, да те признават, да се чувстваш обичан незави­симо на каква цена.
Съществува и потребността по-скоро да обичаме, от­колкото да сме обичани. Или обратното. Съществува любов между двама души и любов към целия свят. Фор­мите на любовта са толкова разнообразни, колкото и нервно-психическите системи. Но дали в крайна сметка се вкопчваме в любовта или в илюзиите, които тя подхранва?
Много форми на любов не са нищо друго, освен пълно отрицание на вътрешната свобода. Не само това: в тях има толкова двусмисленост, че е наистина трудно да отделим истинското чувство, да разберем кога и дали изобщо сме престанали да обичаме себе си в лицето на другия.


Любов и разрушителност

Силната любов е вид разрушителност. Тя не се съобразя­ва със „закона на бащата", а с вътрешната си истина. И това е логично: любовта, която като че ли блика от неве­роятен източник на енергия, е била канализирана и впримчена в мрежа от социални закони, въведени от патриар­халните моралисти, била е облечена в нелепи церемони­ални одежди (как ли би изглеждала сватбата, ако се про­веждаше в атмосфера на тишина и самовглъбяване?)
В наше време се наблюдава стремеж към някаква все още недоизбистрена свобода на любовта. Подлагат се на преоценка понятията за морал, за притежание, за задължителна вярност и привързаност. Това е разруши­телност в зачатъчно състояние; тя не е завършек на продължително вътрешно съзряване, а хаотично начало. Макар и при нея да става дума за отхвърляне на ве­ковни правила, наложени отвън от мъжа („бащата"), аргументирани единствено с абстрактното и смътно по­нятие за „дълг", „чест" и продължение на „името" (!).
Тази разрушителност все още не се основава - далеч сме от това - на вътрешните закони. Но тя така или ина­че съществува и „революционно" отхвърля всички чуж­ди на душата закони, за да се насочи към вътрешната перспектива, тази на Великата Майка.
Впрочем „Тристан и Изолда" на Томас (около 1170) свършва така:
„Тук Томас приключва книгата си. И приветства всич­ки влюбени - мечтателните, страстните, чувствените, и тези, които изгарят от желание, и онези, които го задоволяват в удоволствието, дори и перверзните, как­то и всички слушатели на романа му. (...)
Дано да си извадят поука, та да избегнат непостоянството, неправдата, страданието и всички капани на любовта!"


Космическият апетит

Аз честичко сънувам в един натрапчив блян несрещана жена, с която се обичам. Променлива е уж, а много ме привлича, защото най-накрая от някой съм разбран.
Пол Верлен

Любовта е нещо като търсене на невъзможното. Влюбе­ният безмилостно се сблъсква с граници, които го отде­лят от целта, възприемана като недостижима. Така лю­бовта, този изключителен двигател на човешката дей­ност, поражда и не по-малко изключителни копнежи.
За хората любовта е нещо абстрактно и безлико, тя е просто надежда. Тя напомня на газ, идващ от другаде и проникващ в най-тясното жилище, дори при затворени врати, но невидим за човешкото око. Затова хората я търсят пипнешком. Катедралите, поезията, живописта й посвещават химните си. Съвременната физика я издирва в материята, радиотелескопите прослушват небето в очакване на далечни послания и улавят светлината, ро­дена заедно с нашата вселена.
Ето как търсенето на любовта във всичките й форми ръководи планетата.
„Любов" е думата, която употребяваме и за да изра­зим афективните си афинитети - една усмивка, размене­на с непознат(а) на улицата, и ако не е прекалено нара­нена, душата засиява. Как да обясним това припламване, породено от нещо толкова обикновено?
Какво търсим с помощта на това, което наричаме „лю­бов"?
Ако любовта е някакъв „космически апетит", то до нас достигат само неговите ограничени, смешни, промен­ливи и плахи прояви. Защо е така? Дали пък източникът не е толкова силен, че можем само да пелтечим несвърза­но и да се лутаме около него?
Защото някъде трябва да съществува обективен източ­ник, мощна разпределителна „централа", архетип, който ни моделира, информира и отключва многообразните прояви на най-странното явление, ръководещо човечес­твото... Но кой е източникът?


От Изолда до...

Този, който се изгубва в страстта си, губи по-малко, отколкото онзи, който е изгубил страстта си.
Свети Августин

Понякога любовта поема по пътя на приказно пътеше­ствие - пътешествието на страстта. Заслепяваща, всепоглъщаща, привидно абсурдна, изтласквана от модерното европейско несъзнавано, осмивана от морализато­рите и уеднаквените души, страстта е в отстъпление. Често си играем на страст, но престанахме да й се отда­ваме. Мъчим се да се убедим, мамим самите себе си, твърдим, че сме обзети от страст, но вече не изпитваме нейното дълбоко и мистично изгаряне. Тогава проецираме тлеещия у нас огън върху така наречените любов­ни филми, върху телевизионните сериали с техните без­жизнени герои и героини. И изживяваме страстта по съвместителство.
Страстта вече е загубила дяволската си сила. Прини­зена е до първичните инстинкти, до елементарната гениталност, при която очевидно несъзнателно се търси „нещо друго".
Дори начинът, по който се говори за нея във вестни­ците, списанията и медиите, доказва нейната незначи­телност.
Екзалтацията на Изолда, царска дъщеря и дете на Ирландия, се превърна в студенина - студенината на же­ните, подчинили се на социалните догми и на „закона на бащата".
А Тристан прие образа на „сваляча", несъзнаващ, че търси „друг свят", който дори не може да си представи.
Защо и какво кара европееца да изтласква страстта и същевременно да се стреми към нея?

На първо място един парадоксален абсурд. Средният европеец изпитва несъзнателна омраза към любовта изобщо и към страстта в частност. Той не понася хората, които показват, че са щастливи - защото са влюбени или по друга причина. Точно както не понася онези, които афишират безразличието си към установените норми и общоприетите навици. Лишеният от вътрешно щастие човек ненавижда щастието на „надарените" с чувства. Той всъщност мрази онова, което подлютява дълбоката му рана и събужда копнежа му по неосъществената любов и несбъднатото щастие.
Много специалисти по клинична психиатрия опреде­лят страстта като опасно отклонение. Така ли е в дейст­вителност?
Страстта е опасна за афективно слабите хора, стига, разбира се, да са в състояние да я изпитат. В подобни случаи тя е довеждала до убийства и до самоубийства, до вманиачаване, до физическа и психическа деградация.
Но по принцип тя е пътуване за онова „другаде", къде­то ни очаква единението; тогава нагоните се превръщат в духовност и двама души се сливат в едно, изпитвайки усещането, че вечността е нещо възможно.


Свободата

Безсмислено е да търсим в страстта каквато и да е лична свобода. Тя никога не е съществувала. Страстта и свобо­дата на Аза са напълно несъвместими. Партньорите ста­ват отново свободни, когато всеки от двамата възвърне себе си, което впрочем означава край на страстта и на осъщественото сливане.
Така страстта затваря хипнотичния си кръг. Но меж­дувременно са се родили най-прекрасните стихове, най-възвишената музика, най-дълбоките философии, най-съвършената архитектура. Независимо от своята мимолетност страстта носи в себе си огромно богатство.
Впрочем прекрасно е, че докато е жив, човек е готов да къса листенцата на маргаритката...


Кой е предразположен?

Съществуват толкова форми на любов, колкото и видо­ве нервнопсихически системи и темпераменти. Но нико­га не може да се твърди със сигурност, че видимият тем­перамент е истинският. Някои поведения само компенсират изтласквана или непозната форма на темперамент. Има хора например, които се представят за „материалисти", докато всъщност материализмът им служи за па­раван на несъзнателно предусещана духовна или религи­озна склонност.
По същия начин много „духовно извисени" индивиди се самозалъгват, че са такива, въобразявайки се, че така могат да избягат от всекидневието или от афективните си трудности.
Но душата мълчи, докато не настъпи нейният час. И някой ден това се случва. Тогава тя отново заема полага­емото й се място или отново бива изтласкана по волята на социалните и нормативните обстоятелства.
Човешката душа е поначало религиозна. При здрава­та личност тази склонност служи за основа на най-възви­шените страсти. Към тях са предразположени обикнове­но интровертните индивиди. Но прекалената интровертност може да означава, че екстравертността е потискана от социалния и възпитателен климат. По същия начин и прекалената екстравертност е подозрителна, защото обикновено компенсира изтласкана интровертност.


Нагоре по стълбата

Неоспорим факт е, че всеки по силите си се стреми към лично усъвършенстване, което може да се осъществи един­ствено след смъртта на „малкия Аз". Всеки желае да „се изкачи" на по-високо стъпало. При повечето хора стре­межът към духовност е недоразвит и бързо се притъпява в сивото им, банално, привично съществуване с вътрешен живот, подчинен на догмите и нормите на всекидневието. При други мълнията на „преображението" проблясва след някое заболяване или след досег със смъртта. И угас­ва с възобновяването на предишния, обичаен начин на живот.
Но фактът остава: всеки, несъзнателно желае „смърт­та, която ще го преобрази". А страстта е единственият път дотам, естествено според „стъпалото", до което е достигнала, според това дали става дума за човешка лю­бов или за любовта на мистика към Бог. Но процесът е еднакъв: умираш, за да се възродиш в един различен свят.


Анимус, Анима и страсти

Нека припомним:

Анимата при мъжа. Полюс на възможните страсти. Полюс на женското начало. Център на творчеството, на вдъхновението. Вътрешен живот. Вътрешна сила и сво­бода. Потенциален героизъм, святост, любов. Душевна слава. Светлина. Източник на дълбинна интелигентност. Източник на мистично общуване с жената, с живота, природата и вселената.
Обикновено майката (и момичетата, и жените от дет­ските години), както и отношението на момчето към нея, са елементите, които формират, деформират или поглъ­щат Анимата.

Анимусът при жената. Полюс на екстравертността. Мъжки полюс. Мъжко начало. Център на есктериоризираното творчество. Склонност към „борбеност". Щед­рост. Действено съчувствие. Интелигентност. Екстериоризирана свобода. Източник на общуването с мъжа, жи­вота, природата, вселената.
Обикновено бащата (и мъжете, и момчетата от дет­ските години) е този, който формира или деформира Анимуса на момичето.


Диалог между глухи

Това е диалогът на страстните натури с унифицирания свят. Връзката между тях нерядко е напълно прекъсната. Тогава започва разговор между глухи, между прите­жателите на Анима (женския полюс) и собствениците на Анимус (мъжкия полюс).
Ако приемем, че Анимата е полюсът на страстта, можем да заключим, че жената - сама по себе си Ани­ма, е страстна натура, въпреки че страстта й е задушена от някаква социална роля (мъжки полюс), с която тя все повече се натоварва.
Притежатели на Анима са предимно поетите, мисти­ците, духовно извисените, метафизично настроените, на­дарените с богато въображение, ирационалните, роман­тиците, чудаците, хората с развито чувство за трагизъм, топлите, ведрите хора.
Притежатели на Анимус са хората с конкретно мис­лене, трезвомислещите, интелигентните, моралните, линеарните, студените, разсъдъчните. Ето защо, въпреки че суетата го кара да смята обратното, мъжът получава светлината и топлината от жената, намираща се вътре в него или вън от него (женски полюс = топлина, светли­на).
Очевидно е обаче, че човешкото същество не може да бъде затворено в строго определена категория. Във все­ки от нас съжителстват и двата полюса - мъжкият и женският. Всичко зависи от широтата на Анимата и от нейната свобода.


Пазете се от изтласканото!

Другояче казано: пазете се от внезапно избухналите стра­сти. Те могат да изригнат ненадейно като вулкан във все­ки момент и във всяка възраст. Понякога помитат всич­ко по пътя си.
Мъжете със силно изразен женски полюс (Анима) са особено предразположени към това. Обясненията са мно­го. Изтласкването на дълбинната им Анима може да се дължи на „кастрираща", поглъщаща, обсебваща майка или на прекалено грижовна майка, или пък на прекале­но обичана майка. Неуспелият да преодолее Едиповия комплекс син се оженва за „копие" на майка си. По-късно потенциалната му страст се насочва към друга жена, срещната по волята на случая, върху която той проецира женския си полюс (такъв, какъвто е в момента). Тогава изтласканата Анима се проявява с пълна сила.
Жените, отъждествили мъжкия си полюс с бащата (прекалено властен или обожаван баща), се омъжват за неговото „копие". Впоследствие те могат да изпитат невъздържана страст към мъж, който ще „попълни" накърнения им мъжки полюс.


Други примери

Мъжете, чийто мъжки полюс (Анимус) е бил хипертрофиран от бащата (вдъхване на стремеж към „власт­та", насочване към бизнеса, строго възпитание, даване предимство на социалните отношения, на хорското мне­ние и т. н.), обикновено изтласкват своята Анима. Те се женят за мъжкарана или за безлична жена, която да до­минират. Освен ако не се оженят за копие на собствена­та си майка, при която са намирали убежище от бащино­то възпитание. Страстта на такива мъже е прекалено притъпена, за да се прояви. Но ако се пробуди...

Жените, погълнати от майките си, изтласкват мъжкия си полюс. Тяхната екстравертност е слаба или нулева. Обикновено се омъжват за кротък човек, който се отна­ся към тях „майчински". Проявяват страст към мъжествените, понякога груби мъже, на които се подчиняват.
Нужно ли е да казваме колко много мъка могат да причинят подобни често срещани ситуации (с техните безброй варианти)? В това отношение понятието „страст" възприема първоначалното си отрицателно значение на „страдание".


Загадката на вулканичните облаци

Непривикналият към възвишеното го възприема като нещо тревожно и измамно.
Ницше

Какво се случва при някои видимо абсурдни любовни страсти? Подобни явления не се поддават на „класичес­ко" тълкуване. Те не се подчиняват на никаква логика, на никакъв разум, на никакво „нормално" обяснение. Още повече, че всяка страст, под каквато и форма да се проявява и какъвто и да е обектът й, не е нищо друго освен стремеж към обожествения безкрай, който присъ­ства във всяко човешко сърце. Този безкрай възпламе­нява душата на партньорите; той унищожава личната им свобода и ги отклонява от ръководещите ги преди това правила. Тогава те се оказват в обществена изолация - което впрочем им е напълно безразлично.

В такива случаи традиционната психология е безпо­мощна. Само по-задълбочените степени на анализата (превърнала се в „мета-анализа") могат да подействат, ако се наложи...
Защото никога не бива да се осланяме на това, което виждаме. То е само отблясък, обвивка, вулканичен об­лак; то е обратната страна на нещата, подплатата на дре­хата. Лицевата страна на човека е невидима, тя е разпо­ложена дълбоко под повърхността и трябва да я достиг­нем, преди да се опитаме да я разберем. Всяка постъпка, всяка мисъл винаги представляват нещо друго, нещо раз­лично от „опакото", което забелязваме първоначално.
Да си зададем отново въпроса: кое е ядрото, кой е архетипът, който ръководи личността като цяло, архетипът, на който се подчиняваме, без да подозираме?

Пиер Дако
Папка: Любовта | Добавил: Пими (08.04.2009)
Разгледан: 2165

Контакт         54.166.74.94           Четвъртък          08.12.2016, 22:07