Затворът на Езика



    Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS

Хороскопи
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любовен Хороскоп
Тя и Той
Духовно Израстване


Начало  Регистрация  Вход


Книги
Сентенции
Вампиризъм
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Софтуер | Линкове
Музика | Филми
Благодарност
Игри | Игри
Таро | Цветя
Речник Отзиви



Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

 Пими ® » Пиер Дако » Нашите Затвори


Затворът на Езика


Думата „вода" не мокри; думата „огън" не пари.


Натрупаните спомени

От детските си години чуваме и повтаряме различни думи. Постепенно научаваме какво означават и започваме да говорим за стола, цветето, планината... Но само от собствен опит можем да усетим какво се крие зад тях. Усещането не се учи, защото никой не е в състояние да ни го предаде.
По-късно, когато чуем или произнесем някоя дума, паметта ни възпроизвежда вече изпитаното усещане, като му придава афективно звучене, познато единствено нам. Благодарение на натрупаните спомени усещанията ни непрекъснато се множат. Но нашата памет не е паметта на съседа, нито усещанията ни приличат на неговите. Така се обяснява голямата неточност и двусмисленост на думите, които ни залостват в поредния затвор, в непристъпна за другите килия.
Ние никога не казваме това, което бихме искали да кажем или да предадем. Думата е привидност, знак, „обвивка на усещането". Освен мотото в началото на главата ще приведа и една кабилска поговорка, която да послужи за подзаглавие:

Звездата не е дума

Достатъчно е да запитаме няколко души какво означава дадена дума. Ще получим най-разнообразни отговори в зависимост от детството, юношеството, спомените на човека, с една дума, в зависимост от целокупната му афективност, в която всичко е свързано.

Детство

Да вземем например няколко напълно произволни думи (вие също можете да го направите):
• Мъж, жена, свобода, мъгла, река, огън, вода, красота, влак, заминаване, отсъствие и т. н.
За всеки човек тези думи „звучат" различно, носят различен афективен заряд, притежават скрит и непреводим смисъл. Защото ние никога не придобиваме способността да предаваме усещанията си.
Да вземем друга дума: детство. Ще се повтори същото - всеки ще усети детството си чрез спомена за своите копнежи, надежди, любови, неуспехи, за родителите, дома, цветята в градината и пр.
Затова по време на съвместната работа психоаналитикът трябва да направи всичко възможно, за да проследи веригата от усещания на своя пациент, дори ако за тази цел се наложи да пренебрегне словесния им израз.

Да направим едно сравнение:

Жената (и женският полюс при мъжа)
Думите съдържат. Интуитивно познание, действителност, Езикът-Майка, привидна нелогичност, сетивност, цялост, вътрешна конкретност, душа, водоравно, заоблено, ефективност, чувствителност, неразгадаемост, състрадание без милост, вътрешна увереност, живот, слушане „между редовете", ведрост..

Мъжът (и мъжкият полюс при жената)
Думите съдържат. Рационално познание, привидност, Речта-Баща, абстрактна логика, значение, раздробеност, логическа истина, разум, вертикално, изправено, действеност, сантименталност, отгатване, милост без състрадание, приключение, неувереност, смърт (страх от смъртта) слушане на това, което се чува, тревожност..
Къде минава „границата", на която биха могли да се срещнат и да се разберат Жената и Мъжът, женският и мъжкият полюс, дори чрез посредничеството на думите?
...още повече, че думите при Жената и при Мъжа се образуват по противоположен начин:

Установяваме, че мъжът и жената тръгват от противоположни точки.

• Жената тръгва от Езика-Майка и от несъзнаваните си цялостни усещания. Едва след това се опитва да им придаде форма, като чрез думите се стреми да изрази „аурата" на предхождащите ги усещания. Но думите не могат да направят това. Тогава, в желанието си да предаде усещането си в неговата цялост, жената започва да търси заобиколни пътища, минава от асоциация на асициация за голямо учудване на мъжа, който си позволява да иронизира нещо, което не разбира.
И прибягва до клишетата: „Женски приказки! Толкова са лишени от логика, че не можеш да разбереш за какво става дума." Или заявява снизходително от позицията на „силния" пол: „Каква прелест са тия женички!"

• Мъжът тръгва от логични думи, лишени от сетивност. Подрежда ги в изречения и се получава една също толкова логична „Реч-баща", от която усещането практически отсъства.


Пресечната точка на езиците?

Установихме, че мъжете и жените тръгват от противоположни точки. Ако сме песимистично настроени, бихме могли да кажем, че няма да се срещнат никъде. Съществува много малко сходство между думите, изречени от жената и от мъжа, доколкото между кривата и правата линия, между афективността и студената логика, между окръжността и една точка по нея няма почти нищо общо. Освен ако Анимата на мъжа не е достатъчно еволюирала, за да се срещне с изреченията-усещания на жената, а Анимусът на жената не е достатъчно хармоничен, за да схване мъжката фразеология.

„Нелогична" ли е жената?

Привидната „липса на логика" на женската реч е много по близка до действителността, отколкото мъжкият начин на изразяване.
Мъжът разделя нещата и събитията. За него усещанията са независими едно от друго.
Жената несъзнателно знае, че всичко в живота, във вселената се намира в непрекъснато взаимодействие, че никое усещане не може да бъде отделено от цялото, в което се съдържа.
Жената знае, че ако животът е окръжност (например), всички точки на тази окръжност са еднакво важни и че ако една само липсва, окръжност просто няма да има.
Мъжът „отделя" една или друга точка, така че окръжността губи своя смисъл и своята реалност.
„Липсата на логика" у жените е близка до действителността, защото действителността наистина е едно цяло, в което умът може да се рее, без никога да се заблуди.
Вкопчен в своята точка от окръжността, мъжът загубва дирите на жената, понеже тя се опитва да му предаде информация за окръжността като неделимо цяло.
Затова му се струва „загадъчна", затова вижда в думите й неразрешим ребус.
Тъкмо от тази „нелогичност" произлиза способността на жената да „слуша между редовете", да тълкува думите, за да се доближи до душата на хората и нещата.


В заключение...

Мъжът би трябвало да преоткрие истинската реч, да се научи да вниква в думите и да си възвърне изтласканата способност да усеща.
Жената би трябвало да развива мъжкия си полюс и да се стреми към по-голяма линейност на думите и изреченията.
Така или иначе чрез обикновената реч не можем да предадем смисъла на живота. Думите неминуемо пораждат у нас непълни представи. То е все едно да се опитаме да бродираме върху зебло или да изтръгнем ултразвук от тъпан.
След като думата „вода" не мокри, след като не е нищо друго освен дума, как да предадем усещането за мокрота на някой, който никога не е бил мокър? Или усещането за изгаряне на човек, който не се е доближавал до огън? И какво усещане бихме очаквали да ни предаде този или тази, чиято душа е наранена?
Накратко, трябва да осъзнаем, че ролята на думите е ограничена, че те ни дават представа само за някои безкрайно малки части от живота. Може би тук именно могат да се намесят поезията и музиката?

Според това, което сме...

Стойността на думите зависи от вложения в тях афективен заряд. На свой ред силата на този заряд е обусловена от индивидуалната ни памет, но и от културата, на която принадлежим. Разбираемо е, че една и съща дума не поражда еднакъв отзвук у индивидите от различни култури. Един най-обикновен пример: западноевропеецът възприема съвсем различно думата „чай" от японеца; усещането на англичанина, за когото тази напитка е свързана с почти религиозен ритуал, също ни най-малко не съвпада с усещането на безразличния към чая французин.
Така детето, което все още е близо до същността на нещата, понякога изрича думи, отдавна загубили дълбокия си смисъл за зрелия човек.
Да вземем следното изречение: Мъглата обгръщаше утринните дървета.
Всеки ще реагира според това, което е. У селянина, който обича и чувства полето, изречението ще събуди цяла гама спомени. Различно ще бъде усещането на гражданина, за когото думи като мъгла, дървета, утрин носят слаб афективен заряд. Така е във всичко. Къде тогава да се срещнат хората?

Друг пример
Ето една строфа от известната поема на Ламартин „Езерото"*:
Към нови брегове понесли своете бреме, сред безконечна нощ залутани съвсем, не бихме ли могли сред океана време поне за ден да спрем?

И няколко „асоциации" на мъже и на жени:

• Жени: Постепенно откриване на живота. Защо да пускаме котва? Животът си върви, това е. Смъртта не е край. Поетично заклинание. Литания и молитва. Дълготрайност. Да се отпуснеш по течението. Можем само да се надяваме. Неумолимо плъзгане. Докосване на два свята. Движение в отвъдното, независимо от нас, извън нас. Алхимия на изплъзващото се време, дълбока тишина, в която се раждат нещата. Мрак, чувство на тъга.

• Мъже: Нещо неуловимо, загуба на Аза. Изгубеният рай. Духовно завоевание. Изгубени светове. Огромна носталгия по отминаващото време. Липса на опора, размиване на Аза. Всичко е движение, вечно движение, непрекъснат водовъртеж, никъде няма покой, фаталност. Всичко изчезва. Смъртта чака. Нищо не може да се направи, смъртта е неизбежна. Отчаяние, вкопчване. Приключенията на новите брегове.
Веднага виждаме разликата в асоциациите. И тук жената е вътре в живота, а мъжът се е вкопчил в него. При жената смъртта като край почти отсъства. При мъжа тя е навсякъде. Върнете се няколко страници назад и отново погледнете сравнителната таблица.

Към извора?

При положение, че думите са неспособни да предадат същността на нещата, как поне да се доближим до нея? Какво да правим, след като най-прости констатации като „вали дъжд", „вали сняг", „времето е хубаво" пораждат индивидуални усещания, които не могат да бъдат споделени? „Обичам те", си казват влюбените. Как обаче отекват тези думи у всеки от тях, вътре в килията на възприятията му?
Съществува едно цвете, наречено „отчаянието на художника". Думите са също такова отчаяние за този, който иска да предаде дълбоките си чувства.
Остават ни само поезията и музиката, които олицетворяват скритата действителност и са част от универсалния „Език-Майка". Поетът и музикантът се опитват да изразят усещането си за нещата чрез думите и нотите. И това е тяхната велика привилегия.
Единствената опасност, която грози поезията, е възможността да се херметизира, да стане разбираема единствено за поета и за малцината му съмишленици.
Смятам впрочем, че всеки кандидат психоаналитик трябва да притежава - или да придобие - поетични и музикални знания, още повече, че поезията, музиката и мистиката са тясно преплетени.
Ако в началото е било Словото, ако звуците и думите, означаващи околния свят, са дошли от дълбините на времето и постепенно са се деформирали, вероятно бихме могли да се върнем към извора и да преоткрием същността на нещата, пробуждайки силите, въплътявани от първичното слово, на което днешната ни реч е само бледо подобие...

Пиер Дако
Папка: Нашите Затвори | Добавил: Пими (06.08.2009)
Разгледан: 1422

Контакт         54.211.82.105           Събота          10.12.2016, 01:12