Дългото Бдение



    Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS

Хороскопи
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любовен Хороскоп
Тя и Той
Духовно Израстване


Начало  Регистрация  Вход


Книги
Сентенции
Вампиризъм
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Софтуер | Линкове
Музика | Филми
Благодарност
Игри | Игри
Таро | Цветя
Речник Отзиви



Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

 Пими ® » Пиер Дако » Психоанализа


Дългото Бдение

Ако желанието ни е да постигнем „трансмутация" на личността си чрез психоанализа, трябва да знаем, че пътят е дълъг; очаква ни дълго бдение, на което ще посветим голяма част от живота си.
Всяко сериозно търсене на вътрешно обновление пре­минава през три етапа: превращение, разрушителност, религиозност, предизвикващи освободителен отказ от множество понякога хилядолетни схващания и навици.


Под погледа на разгневената душа

На дъното на психиката ни, под постепенно натрупвани­те надстройки, които й пречат да се изяви напълно, се крие неразрушимата (за щастие!) човешка душа - наше­то „ядро". Безсмислено е да повтаряме, че многобройни социални, религиозни и морални „декрети", най-често абстрактни и афективно необосновани, непрекъснато се сблъскват с основните душевни свободи. Оттам произ­тичат вътрешната обърканост и психическите деформа­ции, афективният хаос, стесняването на интелекта.

Понякога през юношеството правим опит да се раз­бунтуваме: това е инфантилна, отрицателна разрушител­ност, защото няма ясен обект (човек се бунтува ефикас­но само срещу нещо познато); тя просто отхвърля всяка форма на авторитет и всяко правило. Тоест става дума за разрушителност наопаки, без никакъв резултат освен душевния смут, който е друг вид хаос.
Впрочем зрелият човек също непрекъснато се „раз­гражда" и се изгражда „наопаки". А в това време душата му чака. Докога ли?
Явно е необходимо нещо да го разтърси, да го накара да се устреми към едно по-висше съзнание, основано на максимално отворения индивидуален интелект. Не на­помня ли това действията на някогашните и на съвре­менните алхимици? Вече повдигнах този въпрос в „Изу­мителните пътища на новата психология". Нека отново се върнем на него, като сравним алхимичната дейност и психоанализата на „единния човек".


Около аламбика

Знаем, че пещта или казанът служат на алхимика за на­гряването на „философското яйце". То представлява хер­метично затворено кристално кълбо, символизиращо Яйцето на света, от което ще излезе „философският камък".
Алхимикът тръгва от една „проста" суровина, от коя­то ще извлече сярата и живака - мъжката и женската енергия. От тях един ден, след добавяне на стабилизира­щи соли, ще получи „философското злато".
В психоанализата също се тръгва от някаква сурови­на - видимата част на личността, съдържаща най-разно­родни комплекси и други съставки, задължително „про­сти" в сравнение с тези, които евентуално ще я оформят в завършения й вид.

Нека припомним общоизвестната истина, че човек се състои от мъжки и женски полюс, които непрекъснато се стремят да се обединят, за да постигнат цялостта на първообраза. В живота обединяването се извършва меж­ду мъжа и жената. В индивидуален план и за двамата идеалът би бил сливането на полюсите им, на Анимуса и Анимата.
В алхимията това се изразява във взаимодей­ствието между разширилата се сяра - мъжкия елемент, и концентрирания живак - женския елемент. Що се от­нася до психоаналитика, своеобразният съвременен алхимик, той изпълнява ролята на стабилизиращите „соли и в същото време на огняря, който поддържа запаления в пещта огън...


Космическа пещ (стара гравюра).


Тези, които прекъсват...

В алхимията златото се получава от пълното сливане на двата съзидателни елемента. Златото е съвършеният метал, всеки друг метал би бил „преждевременно роден" и оттам - несъвършен.
Прекъсването на психоанализата е точно такова „недоносване". Впрочем то може да се окаже и полезно за себеобновяването, стига последното да продължи чрез се­рия осъзнавания, всяко от които произвежда нова енер­гия.
Всичко зависи от това какво искаме от психоанализа­та. Но в случай на прекъсване е за предпочитане да възприемем „метода на „чекмеджето", при който „ляво­то не знае какво съдържа дясното..." (Юнг).

При всички случаи „дългото бдение" се прекратява и дълбоко скритото злато не излиза на повърхността. Един­ството на душата не е постигнато. Да припомним тук една мисъл от Корана, според която „детската душа е близо до рая". Така е, но до момента, в който изтласка богатст­вата си от положителна разрушителност под влияние на „посланията" на възрастните.
Някои пък безкрайно бодърстват край „аламбика" и упорито търсят бездънната човешка душа. В този случай целта се размива, защото не е точно определена. Важен е единствено пътят с последователните открития, не­прекъснато променящите се гледки и отдалечаващата се линия на хоризонта, приканваща към продължаване на пътуването до откриването на личния архетип. И както алхимикът се променя в процеса на преобразуването на материята, така и психоаналитикът, озовал се в сърцето на проблема, преживява истинско преображение, докато работи с другия.

Тази работа никога не върви по права линия, а следва вписаните един в друг концентрични кръгове, които во­дят към ядрото, обикаля по пътищата, които ще се пресекат в центъра на лабиринта, другият трябва да открие онова, което интуитивно знае, че се намира в него. Защо­то, ако не го знаеше, как би могъл да го открие? Така стигаме далеч, много далеч от това, което зле информи­раните хора отъждествяват с бягство от живота, непре­одолян пренос, наркотик, автоеротизъм и какво ли не още... Защото изобщо не става дума за нещо подобно. Обратното: става дума за възможно най-широката вътрешна свобода, до която стигаме, извървявайки един дълъг и изпълнен с романтика път.


Поддържане на топлината

Предлагам ви някои мисли на алхимика от XVII в. Филалет. Те са колкото поетични, толкова и съпоставими с „нашата" психоанализа.
„... тайният вътрешен огън е Божий инструмент и ка­чествата му са неуловими за човешкото око. Често ще говорим за този огън (...) той е степенуван (...) нужна ви е и пещ, за да извършите Делото. При първата степен, огънят, който ви е потребен, трябва да излъчва тъмно­червена светлина и да е в състояние да поддържа най-високия градус на топлината в продължение на дванай­сет часа... (...) гледайте да не угасва нито за миг, защото изстине ли материята, Делото ви е погубено... (...) поддържайте огъня, докато премине през всички цвето­ве и накрая стигне до белия."

Филалет продължава:
„Не действайте припряно с надеждата да приберете реколтата преди узряването на зърното, искам да кажа на Делото..."

Същото важи и за психоанализата, поне за тази, която ни занимава в момента. Необходимо е да се поддържа постоянна и лека вътрешна топлина, независимо от все­кидневните задължения. Никога да не се избързва.
Вътрешната топлина да се наблюдава и дозира в зависи­мост от това доколко е напреднало Делото. Нужно е да оставим нещата „на самотек" и да не ги обявяваме за завършени, преди да са съзрели.
Тук волята и усилието не са на почит. Потребно е един­ствено неотслабващо внимание, несъмнено най-трудно изпълнимата задача. Психоаналитикът на „далечно пла­ване" изключва всяко „насилване" на личността, всеки натиск или груба намеса.
Абсурдно е да искаме да съберем прекалено бързо Анимуса и Анимата в един мъж или в една жена, след като всеки от тях не е правил нищо друго, освен да ги раз­деля. Мъжът непрекъснато е деформирал Анимата си (женския полюс), същото е правила и жената с Анимуса (мъжкия полюс) в името на изкуствени морални и соци­ални принципи.

Да направим едно сравнение: алхимикът се стреми да преобразува материята, същото прави и съвременната физика. Най-прост е примерът с ускорителите на еле­ментарни частици, в които се създават така наречените „разрушители на атоми". Вече съществуват какви ли не устройства от този тип: циклотрони, синхроциклотрони, бетатрони, линейни ускорители и пр. Те придават на еле­ментарните частици гигантско ускорение, при което по­следните стават способни да разрушават атомните ядра и да създават нови частици (от антиматерия например) или да осъществяват трансмутации на материята.

Това кратко отклонение има за цел да покаже разли­ката между търпеливата работа на алхимика и грубото действие на съвременните апаратури - и оттам да срав­ни бавната, постепенна, „поддържаща топлината" пси­хоанализа с волунтаристичната и „дивашка" психология, забравила, че никой не се оставя да бъде „насилван", без да затвори веднага (и напълно оправдано) защитните клапани, които дълго време са му били от полза.


Фаталната раздяла

Да си представим предприятие, ръководено от брат (мъжки полюс) и сестра (женски полюс), много привър­зани един към друг през детството и юношеството си. Всеки от двамата притежава различни умения и лични качества, които отлично се допълват. Доброто функцио­ниране на предприятието изцяло зависи от съюза им.
Сега нека си представим, че тези „две тела в една душа" започнат да се отдалечават едно от друго и да се отблъс­кват, докато се превърнат във „врагове" и начело на пред­приятието остане само той или тя. Тогава предприя­тието се дестабилизира, защото се управлява само от един „полюс" за сметка на другия полюс.
Да пренесем примера в алхимията: докато са разделе­ни, сярата (мъжкият полюс) и живакът (женският по­люс) не могат да произведат никакви метали, да не гово­рим за злато. Накратко казано, лишени са от смисъл.

При мъжа, както и при жената, нито Анимусът, нито Анимата са в състояние да направят каквото и да е, ако са разделени и още по-малко, ако са врагове.
Но истината е, че в „мъжко" общество като нашето мъжът (подобно на брата от примера) непрекъснато малтретира своята Анима, тъй като всяка „женственост" у мъжа се смята за подозрителна. Жената пък (също като сестрата от приведения пример) сякаш няма друга рабо­та, освен да раздробява своя Анимус (истинския си съзи­дателен полюс).
Мъжът е „виновен", че има Анима, жената - че прите­жава Анимус.
С течение на времето всеки от тях заприличва на пред­приятието: разделена на две душа вместо две тела в една душа (брат и сестра, Анимус и Анима).

Така сигурността на човека (мъж или жена) е започ­нала да зависи от „раздуването" на едната половинка: мъжкият полюс е хипертрофирал, придобил е лъжлива мъжественост.

Жената, успяла първа да осъществи социалната си разрушителност, е „оцеляла" благодарение на компен­саторното раздуване на изтласквания в миналото полюс: нейния Анимус.

Първият резултат от психоанализата се състои, както знаем, във възстановяването на съюза между Анимата и Анимуса. По същия начин и в алхимията златото се по­лучава само когато сярата и живакът се съединят, за да образуват философското яйце. При това химическо „бра­косъчетание" двата елемента умират като отделни уча­стници в реакцията, за да се роди нов живот, нова мла­дост, също както във физиката материята и антиматерията се унищожават взаимно, отделяйки голямо количе­ство енергия.

С други думи, „бракосъчетание" и смърт са свързани не само в алхимията, но и в дълбинния афективен живот. Защото всяко развитие, всяка промяна предполагат смъртта на някоя предходна форма на личността. Та нали и страстно влюбените искат да „умрат заедно", за да се възродят във вечността, слети в една душа!


Да пожертваме нещо от себе си

Някои жертви са невъзможни без продължителна пси­хоанализа; например пожертването на онова, което са наричали регуопа - театралната маска, видимия Аз. Него показваме на околните, за да се приспособим към тях, да им се харесаме, да се включим в играта им. Пожертване­то му е равнозначно на сваляне на маската, на отказ от ролите, от преструвките, от самоизмамите. Но главно и най-вече на раздяла с „могъществото в полза на вътреш­ната значимост" (Мишел Казнав). Става дума за възмож­но най-важната промяна, за излизане от отколе наложения от „патриархалните" закони път, който не води до­никъде, освен до моделирането на някаква личност, чес­то пъти напълно несъответстваща на дълбинната ни афективност. Другояче казано: напускаме блиндирания затвор на бащата, за да потърсим свободния достъп до дома на Великата Майка.
И навлизаме в етапа на положителната разрушител­ност.


Вдъхновителите

Чувството за лична идентичност не произлиза от Аза, както е прието да се смята, а от Анимата при мъжа и от Анимуса при жената. Анимата е вдъхновителката на съзнанието при мъжа, Анимусът играе същата роля при жената. Само ако освободи своята Анима - душата за­творничка, мъжът може да се устреми към по-висши състояния на съзнанието. Същото се отнася и за жената и нейната душа - Анимуса.

Вероятно се повтарям, но нещата няма да бъдат раз­брани, ако често не се връщаме към основната тема. Нужно е добре да се схване (ще цитирам думите на Пиер Сулие), че „Анимусът и Анимата не са инстанции на субективната психика" без връзка с външния свят. Го­ворим за енергия, за архетип, за неизвестно къде разпо­ложен източник, от който получаваме „информация". Добре е да осъзнаем, че ако полюсите ни (мъжки и жен­ски) не са в състояние да долавят нормално излъчвания­та му, ние се превръщаме в нещо като фотографска емул­сия, пред която е поставен например червен филтър, бло­киращ синята светлина.


Последното действие на пиесата

Това е действието на спонтанния „взрив", който „се случ­ва", който „става" от само себе си. „Връхлита" ни заедно със свободата, за чието съществуване дотогава не сме и подозирали. Всичко протича вътре в нас, като че ли мно­жество отделни „мехурчета" започват да се разтварят и да се скачват, образувайки цяла верига.
Този процес се нарича процес на индивидуализация. Разпилените елементи се сглобяват и личността се превръща в едно неразделно цяло. Точно тогава се на­блюдава най-силно развитие и реорганизиране на афективността и интелекта.

Тук отново се налага да направим паралел с алхимията - философският камък „може да нараства качествено и количествено в неопределена степен, защото подобре­ното съдържание подобрява получения резултат и така нататък до безкрайност" (Арно дьо Вилньов, алхимик).

На този стадий е редно да се обърне особено внимание на сънищата. Обикновено те се навързват в логическа последователност. Съчленяват се и се подреждат в зна­ковата конфигурация на една обща еволюция. Това са „големите" символични съновидения. Те се отличават със силата на въздействието си и с незаличимите следи, кои­то оставят в спомена и в поведението ни. Нужно ли е да споменаваме, че повечето от тях са проявления на ко­лективното несъзнавано и са населени със символични образи, познати на цялото човечество?

Процесът на „индивидуализация" се изразява следова­телно в спонтанното осъществяване на цялостния чо­век, който се съдържа в нас, като ирационалното, разби­ра се, също възстановява правата си. Тогава личността наподобява машина, която внезапно започва да функци­онира, след като частите й отново са заели първоначал­ните си места.

Пиер Дако
Папка: Психоанализа | Добавил: Пими (02.03.2009)
Разгледан: 679

Контакт         54.166.74.94           Четвъртък          08.12.2016, 21:59