Преносът е важен работен инструмент на психоанализата, както вече стана дума в книгата, посветена на методите й.
Но той присъства и във всички човешки отношения, обикновени или
по-емоционални: в любовта, враждата, във връзката между родители и
деца, както и в отношенията с околните.
Затова следва да се запитаме дали всяко човешко отношение не е
поначало двусмислено, изкривено и дали можем да избегнем двусмислието,
като освободим неизползваната си енергия?
Преносът присъства винаги и навсякъде. По негова „вина" ние никога не
възприемаме другия такъв, какъвто е, защото му приписваме намерения и
поведение, каквито няма и вероятно изобщо не е имал.
Тези, които са прочели някой и друг труд по психология, ще разпознаят
в преноса механизма на „проекцията". Ще рече, проецираш, пренасяш,
прехвърляш върху другия онова, което се съдържа в самия теб; пренасяш
върху другия собствената си личност, собствените си символи,
комплекси, минало; пренасяш върху другия (един прост пример)
положителните или отрицателните символи на майката, бащата, а след
това действаш или реагираш на действията на другия в зависимост от
тези проекции.
Другият, естествено, прави същото, в резултат на което около човешките
взаимоотношения се наплита гигантска мрежа от противоречиви и
несигурни чувства, очевидно лишени от всякаква обективност.
Защото в края на краищата заради проецирането ние винаги виждаме в
другия някой друг. Което е доста объркващо, ако се замислим. Вярваме,
че получаваме от другия обективни „информации", а в същото време ги
декодираме чрез информациите на собствения си организъм. И както можем
да си представим, получава се хубава бъркотия. А какво става с
чувствата, които проявяваме по време на психоанализа или просто във
всекидневието?...
Тук възниква един въпрос: защо този механизъм се нарича „проекция" в
ежедневния живот и „пренос" в психоанализата? Лично аз нямам
представа. Може би аналитиците държат да се изразяват „по-изискано"?
Или искат да отделят психоанализата от живота, да се чуди човек защо?
Странен сепаратизъм...
Изправени сме пред нещо учудващо: да си представим, че една жена обича
един мъж. Ще кажем, естествено, че става дума за любов. И да си
представим, че същата жена обича своя психоаналитик. В такъв случай ще
говорим за „пренос". Ще обявим, че тя „си въобразява", че обича, докато
всъщност просто проецира баща си или майка си, или дадена ситуация от
детството и т. н.
В живота: Жена
В психоанализата: Жена
Мъж = Любов Мъж = Пренос
Но защо любовта (или враждебността) да са истински в живота и неистински по време на психоанализа?
Обратно, да си представим сега, че аналитикът обича някоя жена:
заявяваме, че става дума за любов. Ако обаче същият този аналитик се
влюби в своя „пациентка", тогава ще заговорим веднага за
„контра-пренос".
Не е ли учудващо?
Любовта в живота се превръща в „пренос" в психоанализата. Но да
уточним: става дума или за любов, или за пренос. Или няма истинска
любов и имаме „пренос" и в живота, и в психоанализата, или няма пренос
и става дума за любов.
Тук пренос, там любов. А ако двете неща са близнаци? Или просто
синоними? Ако една любов, колкото и да е огромна и където и да се
проявява, не е нищо друго освен „пренос" на нещо върху някого? Но
пренос на какво?
Проекциите или преносите са факт за всички хора без изключение. Всеки
„пренася" върху останалите цялото си минало, във всеки момент, при
всякакви обстоятелства. Означава ли това, че сме неискрени към
другите? И че след като чувствата не са нищо друго освен преноси,
човечеството разиграва един гигантски фарс?
И все пак си казваме, че истината сигурно съществува някъде. Докъде трябва да слезем или да се издигнем, за да я открием?
Истинската любов е изключителна рядкост, без значение къде се
проявява. Защото тя се ражда само и единствено от дълбоката прилика
между душите. Или не се ражда изобщо. Нека си кажем, че всяка любов,
достойна за това име, е винаги „религиозен пренос" на безкрая и на
вечността върху любимия човек.
В заключение...
„Преносът" е част от живота. Човешките взаимоотношения гъмжат от проекции или от преноси, което е едно и също.
А аналитикът? Той трябва да се старае да не показва евентуалния си
пренос... поне не прекалено! Трябва да съумее да го преустанови, да не
афишира (прекалено) чувствата си, защото е очевидно, че и той прави
преноси, та дори само като проявява добра воля, изслушва, съчувства,
желае да помогне. Нужно е да дозира максимално външния израз на
чувствата си. Защото и той изпитва симпатии, антипатии, безразличие,
любов... Поради това по време на личната си психоанализа се е научил да
осъзнава и да разнищва докрай собствените си проекции.
Впрочем ако „преносът" на аналитика стане прекалено видим, „пациентът"
пръв ще го забележи и работата ще забуксува, ще се обърка с всички
неминуеми усложнения.
Междувпрочем...
В психоанализата съществува едно друго понятие, така наречената
„добронамерена неутралност", която май е по-добре да оставим в музея на
старата психоанализа. „Добронамерената неутралност" е била препоръчвана
на всеки начинаещ аналитик. С други думи, да не показва чувствата си,
да не се показва. Как обаче на практика да сме едновременно неутрални и
добронамерени? Още повече, че понятието „добронамереност" намирисва на
патернализъм, дори на снизхождение, което ни води далеч от
неутралността.
Излиза също, че докато участникът „проецира", пренася върху аналитика
различни чувства, аналитикът не бива да изпитва към него абсолютно нищо.
Вярно е, че ако аналитикът отговаря на агресивността с агресивност, на
любовта с любов или с отказ, работата е обречена на провал. Същото важи
впрочем и за всекидневния живот.
Къде е тогава разделителната черта?
Да се върнем на преноса
Това понятие напомня за транспорт, за преместване на нещо в посока към
някого. Как стоят нещата не само при психоанализата, но и във
всекидневието, когато непрекъснато проявяваме някакви чувства? Какво
„пренася" един баща върху детето си и обратно, съпругът върху
съпругата, и обратно, подчиненият върху началника и т. н.?
Няма жена, която да не търси, освен всичко друго, и баща, брат или син
в мъжа, когото обича. Също както не съществува мъж, който да не търси
майка, сестра, дъщеря в любимата жена. Ето как всеки от нас „пренася"
върху другия своето минало, гъмжащо от несъзнавани желания, избледнели
спомени, носталгии, съжаления, призивът ви за сливане и стремежи към
онзи безкрай, за който копнее човешкото сърце.
Ето какво ми разказа една жена:
- Всеки път, когато се разделях със съпруга си, дори само за да
отида на кино, изневиделица ми се явяваше тревожно видение: представях
си майка ми, вдовица (каквато беше всъщност), как седи самичка у дома
си и изпитвах усещането, че съм я изоставила, за да се омъжа. Вярно е и
друго - често имам чувството, че съпругът ми, който е много добър и ми
вдъхва голяма сигурност, ми е нещо като майка; тогава ми се ще да се
гушна в него, да ме люлее и успокоява...
Странно нещо...
По време на психоанализа участникът проявява безразличие, страст,
любов, враждебност, непрекъснато преминава от едно чувство към друго.
Освен това се оказва, че когато изпитват истински силно чувство, хората
като че ли го насочват не към този, за когото си мислят, а към някой
друг. Но към кого? Кои символи въплъщава този фантом? И кои символи
пренасят родителите върху децата си и обратното, мъжете върху жените и
обратното? И защо се променят чувствата, когато истинският човек
престане да отговаря на символа, който е бил пренесен върху него?
Вечното завръщане
Всеизвестно е, че често изживяваме повторно, насочвайки ги към
аналитика, минали емоционални ситуации или душевни процеси, от които са
ни останали спомени, травми, в които са участвали хора-символи. Всеки
психоаналитик знае това от практиката си. Но не става ли същото и във
всекидневието ни, и то непрекъснато? Осъзнаването на това вечно
завръщане към някогашните ни чувства, „пренесени" върху околните, би
довело до лесно разбираем страх... но и до освобождаване на дълбинния
ни „Аз", отърсил се от двусмислието, което изкривява отношенията ни с
другите.
Така в психоанализата, както и в живота, връзката между две личности
(особено ако чувството е силно, все едно дали е положително или
отрицателно) често принадлежи към несъзнаваните фантазми и обикновено
е повторение на изживявания от детството. Когато осъзнаем как става
това, ние можем да стигнем до истинската причина за поведението си,
което почти никога не отговаря на нашата дълбинна и истинска същност.
Сещам се за един пасаж от Готфрид*(* Става дума за поета Готфрид от
Страсбург(ХІІ-ХІІІ в.), оставил дълга незавършена поема, озаглавена
„Тристан".):
„Ето как за всички стана явно и очевидно, че предобродетелният
Христос се върти като ветропоказател и се прегъва като парче плат.
Нагажда се към сърцето на всеки, свиква и с искреността, и с измамата.
Той винаги е това, което искаме да бъде..."
Тоест?
Случва ли се понякога аналитикът, бащата, майката да бъдат отъждествени
с някой бог или богиня? Случва се ежедневно. Всеки ден ние „пренасяме"
върху майката или бащата, съпруга, съпругата или любимата, върху
аналитика си един „обожествен" образ: образа на всемогъщо божество или
богиня.
Достатъчно е да си припомним страстния влюбен, който преобразява в
недостъпна кралица някоя безлична блондинка и едва много месеци
по-късно си дава сметка за сторената грешка. Вероятно този мъж е
„пренасял" и „пренасял" своята Анима... докато мечтата му се е сринала
и той се е озовал отново в една действителност, която трудно може да се
обожестви.
Колко силно е вкоренена в сърцето ни потребността да се видим в другия, за да се съединим самите ние в неразривно цяло!
Затова, когато извършваме „пренос", ние „преливаме" в другия мощни
символи. Кои ли? Всички, които са част от човешката душа: символите на
Бог, на бащата, на майката, на силата, нежността, обичта, слънцето,
спасителя... Случва се обаче положението да се обърне и тогава
другият се превръща в символ на дявола, на отхвърлянето, изоставянето,
презрението... По големите вечни символи на човечеството са израснали
хиляди разклонения, подобно на клоните по ствола на дървото.
В края на краищата другият се превръща в това, което искаме да бъде,
както Христос на цитирания по-горе поет. Целият живот се върти около
този вид двусмислия и фалшиви релационни ситуации, които пораждат
богата гама от чувства и поведения, понякога напълно несъответстващи
на обективната действителност.
За да си дадете сметка за това, достатъчно е да се „вслушате" в себе
си във възможно най-обикновената ситуация - например спрял ви е
полицай. Опитайте се да разнищите гамата от чувства, които „пренасяте"
върху него и върху себе си през няколкото минути на проверка на
документите. А той, какво пренася той върху вас в зависимост от пола
ви, външността и реакциите ви? Защото и двете страни могат да вземат
другия за когото и да е, за какъвто и да е символ, само не за това,
което наистина е.
Всеки с ролята си?
Обикновено в процеса на психоанализата аналитикът трябва да се придържа
към ролята си на анализатор, а участникът към ролята си на участник.
Може да е жалко (и аналитикът сигурно най-много съжалява), но е така.
Вярно е: мнозина трудно биха приели факта, че аналитикът им е
обикновен човек - мъж или жена, просто защото пренесеният върху него
символ (бог, майка, баща, спасител и т. н.) не съответства на
обикновения мъж или жена, които живеят като „всички нас".
Подобни реакции са често явление в процеса на психоанализата поне докато преносът не се освободи от своята двусмисленост.
Къде всъщност е истината?
Вярно е, че отношенията с психоаналитика често са изключително
благоприятно „място" за проява на силни чувства; дали ще ги наричаме
преносни, или не, е напълно без значение.
Благоприятно място за силни чувства? Несъмнено, особено ако се открие
„прилика" между аналитика и участника. Не търсят ли и двамата онова
„сливане" на душите, което единствено може да ги доближи до
непостижимата човешка мечта: преоткриването на изгубеното единство?
Обратно на разпространеното мнение, може би точно в процеса на
анализата се проявяват най-истинските чувства, когато, разбира се,
стигнем до дълбинната работа и преодолеем двусмислията, наречени пренос.
Дори бихме могли да кажем, че аналитикът трябва да се отпусне и да
разкрие собствените си чувства, вместо да ги потиска или изтласква, без
все пак да ги излага напълно на показ. Защото едно видимо положително
чувство потапя участника в „мистичната" топлина, от която се нуждае, за
да поеме по пътя към непознатото. И защото психиките на двамата улавят
излъчването на един и същ архетипов източник подобно на електроните на
антената, които трептят на същата честота като радиовълните. Какво да
се прави, така е.
Всичко зависи от таланта на психоаналитика. Защото законите на живота и
на психологията са прекрасни, но за съжаление приложението им често
пъти е истинска катастрофа.
А и за кои закони става дума?
В психоаналитичната практика е налице една неприятна тенденция към
ограничаване на „преносното" чувство - то е все едно да сведем
повърхността на кръга до обикновена права линия и да я обявим за нещо
отрицателно и инфантилно.
След като символът е резултат, производно на надсъзнаваното, канал към
бездънни дълбини, то тогава чрез него аналитикът и участникът общуват
отвъд думите и техниките единствено чрез „мистичен" обмен.
В крайна сметка...
Това показва до каква степен е безсмислено да се опитваме да отделим
изпитаните по време на анализата чувства от изпитаните във
всекидневието.
Определяйки като „преносни" чувствата, възникнали в психоаналитичния
процес, ние показваме, че сме безсилни да разберем същността му.
Аналитикът и участникът са потопени в един и същ архетип, те получават
от него една и съща информация, в края на краищата и двамата търсят
отговорите на все същите големи въпроси.
При психоанализата, както и навсякъде другаде, любовните чувства са
проявление на „нещо", огромно като морето. Те показват наличието на
извор, недостъпен, но съществуващ. Така чувствата преминават далеч
отвъд твърде лесните тълкувания на „преноса", свързани с бащата,
майката, едва ли не с цялото семейство.
При това положение дали не трябва да смятаме за истински вярно онова, което обикновено представяме за невярно?
Освобождаването от двусмислието
По принцип чувствата са ни временно отстъпени, а не дадени веднъж
завинаги. Те не са постоянни, а се колебаят, променят, развиват,
постепенно съзряват дотолкова, доколкото сме престанали да проецираме
преживяванията от детството си.
Обикновено в края на психоаналитичния процес чувствата стават
неутрални. Участникът запазва само повече или по-малко вълнуващия
спомен за един дълъг път, извървян заедно с аналитика. Но не е ли така
и в живота? И все пак, макар и рядко, ако аналитикът и участникът са
установили дълбока прилика помежду си, възможно е чувствата да се
задълбочат и да придобият траен характер.
Ето го прословутия „пренос" - понятие, толкова неустановено и толкова
всеобхватно, разпростряло се над всички човешки усещания и чувства, без
значение кое ги е породило.
След като имаме „пренос" навсякъде и във всичко, налага се да
„прочистим" чувствата си от затормозяващите ги наслагвалия - детски
спомени, носталгия, съжаление, Едипови и други комплекси - и да им
придадем най-благородната символична стойност, впрочем единствено
вярната, като потърсим религиозната връзка с другия. Едва тогава у нас
ще избликне пленената енергия и ще усетим истинската си свобода.
Пиер Дако
|
Нумерология
Събота
27.04.2024, 00:33
