Всичко си има Начало



    Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS

Хороскопи
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любовен Хороскоп
Тя и Той
Духовно Израстване


Начало  Регистрация  Вход


Книги
Сентенции
Вампиризъм
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Софтуер | Линкове
Музика | Филми
Благодарност
Игри | Игри
Таро | Цветя
Речник Отзиви



Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

 Пими ® » Пиер Дако » Психоанализа


Всичко си има Начало

Може би ще доживея до по-доб­ри времена и за миг ще зърна нещо, подобно на Обетованата земя.
Из писмо на Айнщайн

„Пациентът", разбира се, има минало, живял е при опре­делени обстоятелства и се налага да се започне оттам. Разрушителността е върхът, към който сме се устреми­ли, но би било смешно и абсурдно да говорим за нея от самото начало. Така тя би престанала да бъде крайна цел и би се изродила в най-обикновена, макар и примам­лива стръв, в мъглив идеал, който ще засенчи вътреш­ните обстоятелства.

Впрочем тук се крие един капан, в който се хващат мнозина. Чуваме ги да говорят за „космическо единст­во", за съзнания-енергии, за космически вълни и други понятия, които за тях несъмнено носят някакъв смисъл, но които те няма да могат да впишат в усещанията си, преди да „преподредят" своята душевност. Защото е невъзможно „разхвърляната" афективност да се проник­не дълбоко от „порядъка", присъщ на архетипите и на разрушителността. И все пак капанът е заложен, защото па­тетичното човешко сърце не престава да призовава усе­щането за величие и вечност, които смътно предугажда.
Така че миналото никога не трябва да се пренебрегва (което не означава непрекъснато да кръжим около него, нито да се вкопчваме в него), тъй като ние СМЕ собстве­ното си минало. От него черпим информация, то обусла­вя формата на вътрешната ни организация - или дезор­ганизация.

Невъзможно е да изкачим планината, тръгвайки от върха й! Но и не можем да обясним какво има горе с това, което се намира долу, както не можем да си пред­ставим какво представлява тринайстият етаж, съдей­ки по мазето. А днес като че ли всички се опитват да сторят тъкмо това, във всички области. Да не би да ста­ва дума за някаква криворазбрана „демократична" тен­денция?
Така е. Няма как да узнаем какво има на върха, ако сме още в подножието на планината, но можем да разчи­стим подножието, за да освободим пътя към върха.


Изолирам = унищожавам

Всеки от нас има някакви прояви (положителни или от­рицателни) и е възприел някакъв вид поведение. Всеки притежава - както вече казахме - лична „мистика", обик­новено несъзнавана, която е неговият отговор на важни­те екзистенциални въпроси.
Затова най-напред трябва да се опитаме да разберем видимото и да го свържем с вътрешното поведение на участника.
Само че няма никакъв смисъл да анализираме отдел­на проява или реакция. За да разберем отделното, е не­обходимо да сме разбрали цялото - цялото човешко съще­ство. Защото всяка частичка от човешкото поведение съдържа всички останали. Тези частички се превръщат една в друга и една чрез друга. Те са в непрекъснато дви­жение (подобно на елементарните частици на „материята , които потенциално съдържат останалите частици и могат да се превръщат в тях).

Всяка частичка от поведението се заражда и ръково­ди от свойствата на останалите и всички заедно обра­зуват стегната и единна тъкан. Да извадим една частич­ка означава да нарушим целостта на тъканта и да се ли­шим от възможността да я видим такава, каквато е наи­стина.
Освен това нито една от частиците на поведението не може да има каквото и да е предимство; всяка от тях е в непрекъснато взаимодействие с всички останали и заед­но с тях съставлява личността.
Да се опитаме да онагледим обяснението с рисунка и да начертаем една окръжност. Нека тя да е „мястото", където са съсредоточени всички частици на поведение­то. Окръжността-поведение се върти непрекъснато око­ло своя център, без да дава „предимство" на която и да е от точките си, все едно дали става дума за симптом или комплекс.
Във всеки миг всичко ста­ва едновременно и в пълен синхрон.
Всички точки от окръж­ността се въртят и действат заедно, опирайки се на центъ­ра (на личността).
Елементарната и неумела психология наподобява тангента, прекарана през даде­на точка на окръжността.
Тази тангента сякаш „блокира" въртенето на окръж­ността, за да се съсредоточи в една от точките й (някой симптом например). А „психологът" заявява: „Вашият Едипов комплекс ви кара да..." или „Чувството ви за ма­лоценност е в основата на...". Подобни констатации са съвършено безсмислени. Да се опираме на тях би означавало да разглеждаме Едиповия комплекс или чувство­то за малоценност като изолирани явления и давайки им предимство, да пренебрегваме и подкопаваме, други важни подпори на личността, без да ни е грижа, че зда­нието може да се срути.



А и не бива да забравяме, че мнозина основават живо­та си върху очевидно абсурдни вътрешни истини, на кои­то обаче нямаме право да посягаме, преди самият паци­ент да ги открие след необходимата подготовка.


Личната „мистика"?

Вътрешното ядро на личността определя в една или дру­га степен целия й живот. Ядрото, това е центърът на опи­саната по-горе окръжност. То е високо енергийно и недостижимо. Можем само да доловим съществуването му в точката на пресичане на множеството аспекти и про­яви на личността (положителни или отрицателни) и така поне да се доближим до него.
Няма смисъл да обясняваме, че пътят до центъра е дълъг и е запазен за тези, които дълбоко желаят да стиг­нат „до края"... Ясно е, че това няма нищо общо с еле­ментарната и ограничена терапия, чиято единствена цел е социалната адаптация!
С други думи, социалната адаптация е външна, екзотерична цел, докато центърът е вътрешна и езотерична цел. Смятам, че желаещите да извървят този път са много повече, отколкото сме склонни да мислим...


Дългото пътуване

Ето как чрез тази страна на психоанализата проникваме в една открита, крайно разнородна област, където пред­ставата за нещата се преобръща и непрекъснато се обогатява от нови усещания, в сравнение с които обичайни­те външни ценности не са нищо друго освен изкуствен начин на приспособяване към обществото.
39-годишна жена:
-Личността ми възстанови единството си; сега имам напълно различна представа за собстве­ната си отговорност. Тя вече не е абстрактна, не се определя от външни закони, а е вътрешна, лична, опира се на нова етика и включва огром­но уважение към околните, както и изключител­но чувство за принадлежност... И заедно с това съм изпълнена с енергия...


Интерес и ирония

Елементарното възприемане на психоанализата от „ши­роката публика" като че ли започва да се променя в по­ложителна посока, въпреки че ироничното отношение към темата все още не е напълно преодоляно.
„От колко време правите „това"? Трийсет години?" Или: „Комплексите ви ще продължават да съществуват и след това, но ще сте свикнали с тях." И тъй нататък.

Организират се и телевизионни дебати между специа­листи, в които обикновено изпъкват противоречията между различните школи, всичко това „подправено" с рекламни „послания"! Да се чуди човек защо специалис­тите приемат подобни участия.
Очевидно е, че в условията на телевизионното студио е невъзможно специалистът в областта на неизразимо­то, каквато е дълбинната психоанализа, да предаде нещо друго, освен объркани и дезорганизирани съобщения (виж главата за интелигентността).
Невъзможно е и гледащият дебатите да приеме нещо друго, освен същите тези объркани съобщения, докато всъщност става дума за област, в която редът и яснотата са от основно значение. Отново се питам кое кара психо­аналитика да участва в подобни прояви, които всъщност „дезинформират" аудиторията.

Затова е съвсем нормално такива „начинания" да имат обратен ефект и да предизвикат ироничното отношение на зрителите. От друга страна, същите тези зрители из­питват прикрит интерес към психоанализата, който из­разяват по следния начин: „Това е само за хора с пари и с дипломи... за хора богати... за тези, които не знаят как да запълват времето си..." и т. н.

Интересът често е оцветен от усещане за магичност. Психоаналитикът се уподобява на „жрец", надарен с окултни способности, които упражнява върху другите, на „гуру", дори на манипулатор, присвоил си ролята на во­дач.

А „пациентът" се превръща в пътешественик из деб­рите на душата, който скъсва с мнимата истина - исти­ната на привидното. Превръща се в афективен номад сред хора, които водят уседнал живот. Постепенно научава, че „никой, никое живо същество не би могло да понесе жалкото си съществуване, ако осъзнае скритите си възможности" (В. Райх). Защото психоанализата изслед­ва сянката на хората, заровената вътре в тях истина, ве­личието им...


Участникът

Вселената е сбор от участия на всичко във всичко, всич­ко в нея е преплетено и взаимозависимо. Защо тогава да не наречем „участник" този, когото назовавахме паци­ент или „анализиран" от терапевта, после „анализиращ" себе си с помощта на терапевта - все наименования, в които фигурира понятието „анализ", тоест идеята за де­ление на цялото, за свеждането му до отделни елементи.


Ние? Ние сме само следи...

Това е една красива история - в нея се разказва за нас и за психоанализата.

През петдесетте години физикът Глейзър изобретява „камерата за мехурчета", предшествана от „камерата за мъгла" на Уилсън, в която заредени елементарни части­ци преминават през наситена с влага въздушна среда, йонизират атомите и оставят след себе си мъгляви ли­нии от капчици (при камерата на Глейзър се използва специална течност, в която преминалите частици оста­вят линии от мехурчета въздух).
Тогава физиците се развихрят. Обемът на камерите за мехурчета се разраства, трупат се снимки на траектори­ите на частиците. Вселената започва да разкрива тайни­те си.


Снимка от физическата ла­боратория към Политехничес­кото училище: проф. Льопренс - Ренге

Вероятно Глейзър не е подозирал, че откритието му ще напусне лабораторията, ще стане символ на това, ко­ето представляваме, и ще ни научи на смирение.

Да разгледаме снимката.
Виждаме светлите дири, затворени в камерата за ме­хурчета. Те поемат право нагоре или описват съвършена спирала, изминавайки докрай земния си път.
Никой не би могъл да уточни: „Това е електрон, това - мезон, а това - антипротон." То би било все едно да объркаме следата с електрона и да вземем видимата илю­зия за невидимата действителност.
И ако електронът принадлежи на непроницаемото пространство-време, какво можем да кажем за него, ос­вен че ни показва само светлата диря на загадъчното си преминаване, с която доказва съществуването на един друг свят?

Можем да добавим още (за да подготвим почвата за това, което следва), че тази следа е доказателство за съществуването на единна, непозната, необособена енер­гия и че това, което виждаме, не е нищо друго освен сви­детелство, че електронът за кратко е „присъствал" в ка­мерата за мехурчета.

Каква е връзката с психоаналитичната работа?

Многократно сме повтаряли, че взаимоотношенията меж­ду аналитика и участника в анализата се градят на обме­на на чувства.
Юнг казваше: „ Често пъти връзката е толкова сил­на, че може да се говори за съединение. Когато две хими­чески вещества се съединят, и двете претърпяват про­мяна; затова изпитваме естествена съпротива при мисълта, че можем да бъде засегнати в най-съкровена­та си същност от първия срещнат „болен"."
Лично аз не мога да си обясня защо трябва да се съпро­тивляваме, вместо да приемем като напълно закономер­но и естествено взаимопроникването между аналитик и участник...

Нека добавим, че силата на чувствата по време на ана­литичната работа се проявява най-вече когато двамата участници в нея открият взаимната си прилика - единст­веното възможно средство за дълбинно изучаване на чо­века. Става дума за сливането с другия, за осъществява­нето на вечната и недостъпна мечта - връщането към изгубената цялост. Странна и много рядка алхимия, коя­то понякога прави от двама души едно-едничко същест­во. Но ако приликата се окаже измамна, психическата раздяла е неизбежна.

Да се върнем на снимката от предишната страница. Кабинетът на психоаналитика, както и самият той и уча­стникът в анализата са своеобразни „камери с мехурче­та". Аналитикът е запознат със съществуването на сле­дите, вижда ги, чува ги, самият той е съвкупност от сле­ди. А от какво друго могат да са те, освен от архетипната енергия?
Ето един сто пъти задаван въпрос: защо при равна те­оретична подготовка един аналитик успява да възстано­ви целостта на дадена личност, а друг се проваля?

Отново цитираме Юнг: „Символът ни препраща отвъд самия себе си към далечно, неуловимо, смътно предугаждано значение, което никоя дума от езика, на който говорим, не е в състояние да изрази задоволител­но."
Тук му е мястото да припомним, че поетите най-добре разбират за какво става въпрос.
Всеки пациент, стъпил в кабинета на аналитика, е ед­новременно антена и декодер на архетипната енергия. Той носи в себе си онова, което наричаме „символи". Това важи в същата степен и за аналитика. Разликата е, че той познава символите. Което не е кой знае какво, освен ако в същото време не е и малко поет.

Впрочем ако символът е резултат, дериват на надсъзнаваното, канал, водещ към бездънни дълбини, не служи ли той за посредник, чрез който аналитик и участник общуват отвъд думите и техниките, осъществявайки нещо като „мистичен" обмен? А какво би било, ако - нека по­вторим - приликата между аналитика и участника е го­ляма?
И така, добре запознатият с човешките граници пси­хоаналитик постепенно насочва своя събеседник към премерено неравновесие, към премерено безредие - само те са в състояние да породят „молекулярното" движение и „топлината", които ще влязат в съзидателен обмен с външния свят. Тук отново се натъкваме на явлението разнородност, за което вече стана дума.


Да си изберем оръдие на труда

Ако искаме да извършим дадено действие и да постиг­нем определена цел, ни е необходим подходящ „инст­румент". Независимо какъв занаят упражняваме, из­борът на оръдието на труда е от първостепенно значе­ние.
В психоанализата използваме работен метод, основа­ващ се на истините, до които сме стигнали, след като ни е направена психоанализа в духа на определена „школа" (Фройд или Юнг например). Но предимствата на психо­анализа (лична и задължителна), извършена по няколко методики, са повече от ясни - в този случай не рискува­ме да се затворим в една-единствена система и да митологизираме, да сакрализираме изискванията на „школа­та". Психоаналитикът следва да използва най-различни „оръдия на труда", да работи с най-различни техники (главно със собствената си!), да ги приспособи към дълбинната „мистика" на пациента си, около която се въртят неговите съзнавани или несъзнавани планове, копнежи, страсти.

Според Фройд (тук възпроизвеждам някои бележки на Фром) човекът трябва да се освободи от властта на своето несъзнавано, за да познае собствената си исти­на. „Независимо че Фройд стигна до върховете на за­падния рационализъм, той беше достатъчно гениален, за да премине отвъд неговия повърхностно оптимис­тичен аспект. Вглеждайки се в „афективната" и ирационална страна на човека, Фройд държеше много по­вече, отколкото изглеждаше, на философско-етичната страна на лечението. Той дори споменаваше за ня­кои мистични методи, чрез които могат да се пре­дизвикат промени в основата на личността. Защото всяко съждение, независимо на каква тема е, очевидно остава на повърхността на съзнанието, ако го разглеж­даме само от гледна точка на логиката." (Знаем ис­торията за онзи американски учен, който, докато гос­тувал на едно „примитивно" племе, заявил, че запад­няците мислят с главите си. Членовете на племето мис­лели с коремите си, та затова решили, че западняците са луди...)

След това дойде Юнг и приложи разрушителността към фройдовския закон на бащата. Юнг „преобърна" пси­хологията, поставяйки отгоре това, което беше отдолу, и отдолу това, което беше отгоре.
„Преобърна" несъзнаваното и стигна до колективното несъзнавано, което разположи вън от човека, в непозна­ти места, източници на информация.
После „преобърна" разума и го върна към ролята, коя­то поначало му е отредена, към повърхностната му, чес­то пъти нищожна функция.
Преди Юнг понятието „несъзнавано" се разглежда­ше като насочено „надолу" разширяване на личност­та. Тази остаряла представа за нещата все още е гос­подстваща в немалко съвременни психологически шко­ли: всичко дълбинно е запратено там „долу"; дори надсъзнаваното е причислено към несъзнаваното, възприемано като своеобразен склад за отпадъците на личността.

Тези „школи" даже се опитват да "анализират" изку­ството, музиката, поезията, да „обясняват" надсъзнаваното и гения посредством първичното несъзнавано... Доста странно желание - да искаш да изведеш повечето от по-малкото, висшето от низшето!

Юнг стигна и до обширните територии на синхронността и на „невероятните съвпадения". Той въведе човека в неизучени дотогава области и показа неразривната му връзка с вселената.
Той върна и Анимата на мъжа, и Анимуса на жената - единствените творчески полюси и на единия, и на дру­гия, центрове на съзнаваното и на интелекта. Така той отвори вратата на нашите съдби към други места и дру­ги територии...

Голямата ни цел - разрушителността, включва преоткриването на позабравения в днешно време факт, че всич­ки ние сме „афективни хермафродити".
Анимата и Анимусът ще престанат да бъдат противо­поставяни и изтласквани, а ще възобновят обмена си в рамките на едно нормално съществуващо напрежение помежду им.


А утре?

Нека се запитаме какво ще остане след няколко десети­летия или след няколко века от нашите психологии и философии? Може би след впечатляващия умствен и ду­ховен напредък, до който ще доведат - защо пък не - откритията на физиката, биологията и неврологията, те вече няма да си необходими?
Какво ще остане от онова, което по липса на по-точни понятия наричаме чувства, усещания, комплекси, интуиция и какво ли не, без да можем истински да вникнем в тях? Няма ли например синхронността на Юнг да е ста­нала обект на експерименталните науки, изчислима величина, с която да си служим в ежедневието? Няма ли телепатията и предчувствието да са нещо напълно обик­новено?
Може би тогава днешните Анима и Анимус ще бъдат толкова очевидни, колкото например магнитните по­люси...

Хората от това бъдеще вероятно ще си казват: „Колко чудно! „Те" са вярвали в такива странни неща!" После ще добавят, смесвайки вековете: „Дори са смятали, че светкавицата е резултат от взрива на сгъстения въздух при сблъсъка на два облака!" И още: „Как странно са описвали човека и начина, по който са го насърчавали да стане това, което всъщност е!"
Защото е възможно тогава човешкият интелект вече да е влязъл в резонанс със съзнанието на материята и на вселената. Както е възможно галактиките да са започ­нали да си разменят посещения на вежливост, човешка­та духовност да е достигнала небивали висоти, а нашите психологии да са станали толкова архаични, колкото днес ни изглежда дървеното сметало, сравнено с електронни­те калкулатори...
Дотогава обаче ще сме това, което сме, така че да се върнем на темата.


Homo faber...

Вярно е, че човекът „прави". Научили са го да прави. Толкова много са го учили, че действително е убеден, че всичко се „прави" - животът, решенията, изборът, рабо­тата, действията, бъдещето...
Homo faber - правещият човек, човекът на действието. Но идва ден, когато този човек решава да се подложи на психоанализа, защото чувства, че в него живее един непознат Homo faber. И с течение на времето скъсва с традиционните и заучени „истини".

Засега този, когото нарекохме „участник", е все още Homo faber и започва да работи над себе си в състояние на обърканост, изпълнен с противоречиви стремления, с вътрешни конфликти, измъчван от привидно несвърза­ни сънища, като всичко това образува едно неразбиваемо цяло (да си припомним цитираната по-горе окръж­ност).
Аналитичната работа ще навлезе в това цяло и ще се опита да открие фундаменталната „мистичност" на уча­стника, както и ония важни събития, които са й попре­чили да се разгърне.


Как губим свободата си

Вътрешната организация на личността ни се оказва на­рушена твърде рано, още в началото на живота ни. Роди­телите и всички, които ни „учат да живеем", ни подават крайно противоречиви „информационни послания" - морални, социални, религиозни - и всеки от нас прави опити да се приспособи към изискванията им.

Другояче казано, всеки се старае да се изразява на задължителния афективен и социален език, който обаче „не пасва" на собствения му вътрешен език. Ето защо в зряла възраст ние вече говорим на един хибриден и всъщност ничий „език". Афективната машина започва да заеква и на свой ред да предава деформирани и без­редни послания - и тъй нататък от поколение на поколе­ние.


При аналитика

Следователно посланията и информациите, които участ­никът предава на аналитика, са неверни, защото не съот­ветстват на дълбинната му организация.
Освен това той се съсредоточава върху т.нар. симпто­ми (видимата част на айсберга), които са само една дреб­на частица от цялото.
Затова участникът (както и всеки от нас впрочем) нерядко заявява: „Непрекъснато си противореча! Са­мият аз не мога да се разбера..." - което е логично, защото (нека повторим, тъй като е изключително важ­но):
а) е приемал предимно противоречиви послания;
б) накърнил е вътрешната си организация, опитвайки се да се нагоди към тях;
в) нарушил е целостта на личността си, като е отделял внимание само на отделни нейни части (симптоми, ком­плекси и пр.).

Тогава аналитикът трябва да се постарае:
а) да възстанови реда и организацията на личността на участника;
б) да открие основното ядро, центъра, около който се върти тази личност, да я върне към отправната й точка, към същностната й „религия";
в) да възстанови „благородните" енергии, обезсилени и разпръснати по житейския й път;
г) да разбие вратите на затворите й, нарушавайки афективната й еднородност.
Всичко това би трябвало да доведе до положителната разрушителност, за която вече споменах.

Да резюмираме горното с една таблица:

В НАЧАЛОТО 

Психическа енергия, Откритост, Гений, Свободен Интелект;

Досег с надсъзнаваното, Подредена и организирана ефективност,
 
Жизнена топлина, Афективно „налягане", Спонтанност, Страст,

Откритост, Разнородност, Съзидателност, Широки вътрешни

на душата"...),Свобода, Любов, Отворена интелигентност,

перспективи, „Отскоци" на душата (движение на „молекулите

Отвореност към другите






ПО-КЪСНО...


Отслабване и блокиране на психическата енергия, комплекси

Фиксация върху несъзнаваното, Вътрешна дезорганизираност,

Хаос, Разпадане на жизнената топлина, Афективен хлад

Спад на „налягането", депресия Скованост, Затвореност,

Самота, Постепенно затваряне и блокиране, Еднородност,

Застой, „Правя", Боря се срещу себе си, Подчинение на

нормите, Неосъществена адаптация към самия себе си,

Инертност на душата (стагнация на „молекулите")

Роботизиране, Страхове, Тревожност, Затвори,

Неумение да обичаш и да бъдеш обичан

Ограничена интелигетност, Егоцентризъм, Инфантилност.



Мълчанията

По време на психоанализа някои говорят почти не­прекъснато. Други, обратното, не са особено словоохот­ливи. Едните се страхуват от мълчанието, другите се от­теглят в него, като по този начин прикриват срама, кой­то биха изпитали, ако разкрият тайните си. Известно е обаче, че при психоанализата няма място за срам и тай­ни. В живота ни са се случили някакви събития, но те не ни представят такива, каквито всъщност сме. Защо тога­ва да се отъждествяваме с тях?

Може в нас да съществува определен комплекс, но той не е нашата същност. Той се намира в някоя точка на окръжността, но никога не е неин център.

Някои хора прекарват цели сеанси в пълно мълчание. Сякаш чакат нещо. Но какво друго биха могли да чакат, освен да проникнат в света, чието съществуване отгат­ват в себе си и който ще се прояви чрез коренно различ­ни от обичайните думи? С тази тишина не се „сблъсква­ме" - потапяме се в нея.

Мълчание ли е това или молитва? Не знаем.
При психоанализата, както при интензивния афекти­вен живот, словото съществува само чрез мълчанието. Мълчанието е неразчленимо. Словото е разчленено. Мълчанието е хоризонтална крива, разположена в дълбо­чина. Словото е вертикална права, разположена на повърхността.
Мълчанието може да съществува без словото, но сло­вото не може да съществува без мълчанието. Без мълча­ние няма слово. Мълчанието и словото вървят заедно, съдържат се едно в друго.
Когато словото прекъсне, настъпва мълчанието, в ко­ето се зареждат усещанията. При психоанализата, в дълбинния живот, в одухотворената любов мълчанието предхожда важните мигове.
Аналитикът „чува" мълчанието, когато между него и участника има голяма прилика. Тогава и двамата изпит­ват едно и също усещане.
Съществуват психологически „техники", при които мълчанието се хронометрира, а „психологът" преценява значението му според неговата продължителност.
Опростенческа и нелепа практика. Защото тъкмо мълчанието разбулва тайните ни. Екарт казваше: „Кога­то всичко потъна в дълбока тишина, от царския трон към мен се спусна една голяма тайна..."

Мълчанието е енергия. Словото е динамичното й про­явление.
Кой от нас не познава паузите в истинската музика, зареденото с очакване мълчание на оркестъра? Велик музикант е онзи, който умее майсторски да съчетава па­узите с музиката.

Защото истинското духовно сливане между хората се извършва единствено в силовото поле на мълчанието.


Пиер Дако

Папка: Психоанализа | Добавил: Пими (05.03.2009)
Разгледан: 825

Контакт         54.211.82.105           Събота          10.12.2016, 01:10