Фактът, че обуздаването на любовния живот от културата се съпътствува от най-общо унижаване на сексуалните обекти, може да ни накара да отвърнем поглед от обектите и да го насочим към самите нагони. Вредата от първоначалния период на въздържане от сексуално удоволствие се изразява в това, че разрешено по-късно в брака, то вече не води до пълно удовлетворяване. Когато обаче сексуалната свобода е неограничена от самото начало, резултатът не е по-добър. Лесно може да се установи, че психичната стойност на потребността от любов спада веднага щом са осигурени удобства за нейното задоволяване. За да се активизира либидото, необходима е някаква пречка и където естествените съпротивителни сили срещу задоволяването са недостатъчни, хората във всички времена са включвали конвенционални съпротивителни сили, за да се наслаждават на любовта. Това важи както за индивидите, така и за народите. В периодите, когато задоволяването на любовта не среща пречки, както например по време на залеза на античната култура, любовта се обезценява, животът опустява и за да се възстановят крайно необходимите афектни стойности, са нужни силни реактивни образувания (Reaktionsbildungen). В тази връзка може да се твърди, че античното течение в християнството създаде такива психични оценки за любовта, каквито езическата древност никога не можеше да й даде. Най-голямо значение има то за аскетичните монаси, чийто живот почти изцяло е бил изпълнен от борба с либидинозното изкушение.
В първия момент човек е склонен да обясни възникващите тук трудности с общите характеристики на нашите органични нагони. Общо взето, е вярно, че психичното значение на един нагон се увеличава успоредно с неуспеха да го задоволим. Нека опитаме да подложим на глад определен брой възможно най-различни хора. С нарастване на наложителната потребност от храна всички индивидуални различия избледняват и на тяхно място застават стереотипните прояви на незадоволения нагон. Но вярно ли е също, че успоредно със задоволяването на един нагон спада силно и неговата психична стойност? Да вземем например отношението на пияницата към виното. Не е ли вярно, че виното винаги предлага на пияницата едно и също токсично задоволяване, което в поезията толкова често се сравнява с еротичното, а може да се сравни и от научна гледна точка. Чувал ли е някой някъде, че пияницата непрекъснато изпитва нужда да сменя питието си, защото не след дълго, свиквайки с него, то престава да му е вкусно? Напротив, привикването все по-силно затяга връзката между мъжа и марката вино, което пие. Известен ли е случай, когато пияницата изпитва нужда да отиде в някоя друга страна, където виното е по-скъпо или консумацията му е забранена, за да попречи на спадащото задоволяване на своята потребност, създавайки си допълнителни трудности? Нищо подобно. Ако слушаме какво казват големите алкохолици, например Бьоклин, за отношението им към виното, оставаме с впечатлението за пълна хармония, за образец на щастлив брак. Защо отношението на любещия към неговия сексуален обект е толкова различно?
Смятам, че колкото и странно да звучи, би трябвало да допуснем, че в природата на самия сексуален нагон се крие нещо, което се отразява неблагоприятно върху неговото пълно задоволяване. В дългата и трудна история на развитието на нагона изпъкват веднага два момента, които може да са причината за подобна
трудност.

Първо, поради двукратно начало на избора на обект с намесата на инцестната бариера окончателният обект на сексуалния нагон вече не съответствува на първоначалния, а е само негов сурогат. От психоанализата знаем обаче, че когато първоначалният обект на едно желание бъде изтласкан, той често се представя от безкраен ред обекти заместители, и той от които не му е напълно равностоен. Това може да обясни непостоянството в избора на обект, „глада за стимули", толкова често присъщ на любовния живот на възрастните.

Второ, знаем, че в началото сексуалният нагон се разпада на редица съставки - по-скоро произлиза от тях - но не всички могат да се включат в по-късното му оформяне, а преди това трябва да бъдат потиснати или използвани по друг начин. Това са прели всичко копрофилните съставки, които се оказват несъвместими с нашата естетическа култура вероятно още от времето, когато изправянето на човека е отдалечило нашия орган на обонянието от земята; също и немалката част от садистичните пориви, спадащи към любовния живот. Но всички подобни процеси в развитието засягат само горните слоеве на сложната структура.

Фундаменталните процеси, на които се дължи любовната възбуда, остават непроменени. Екстременталното е твърде тясно и неделимо сраснало със сексуалното, положението на гениталните – inter urinas et faeces (раждаме се между урина и фекалии) - остава определящият неизменен момент.

Перифразирайки сентенцията на великия Наполеон, бихме могли да кажем анатомията е съдбата. Самите гениталии не са участвували в естетизирането на формите на човешкото тяло, останали са животински, а и любовта по принцип днес е толкова животинска, колкото е била от век и веков Любовните нагони трудно могат да се възпитават, резултатът е ту твърде много, ту твърде малко удоволствие. Това, което културата иска да направи от тях, изглежда, не може да се постигне без чувствително да се накърни насладата, натрупването на неизразходвана възбуда се проявява в сексуалната дейност като незадоволяване.

Вероятно би трябвало да свикваме с мисълта, че въобще не е възможно претенциите на сексуалния нагон да се уравновесят с изискванията на културата не могат да се избегнат лишения и страдания, а в най-далечна перспектива и опасността от изчезването на човешкия род вследствие на културното му развитие. Все пак тази мрачна прогноза почива на единственото предположение, че дължащото се на културата незадоволяване е необходима последица от някои особености, които сексуалният нагон придобива под натиска на културата. Именно неспособността на сексуалния нагон да доведе до изживяване на пълно задоволяване, щом бъде подчинен на първите изисквания на културата, се превръща в източник на най-великите постижения на културата, които се осъществява чрез по-нататъшна сублимация на неговите нагонни съставки, защото какъв мотив биха имали хората да използват сексуалните си нагонни сили за други цели, ако при някакво друго разпределение те биха довели до пълно задоволяване на желанието? Те никога вече не биха се освободили от това желание, не биха постигнали никакъв по-нататъшен прогрес. Изглежда, невъзможността да се постигне равновесие между двата нагона - сексуалния и егоистичния – прави хората способни на все по-големи творчески постижения, но под постоянната заплаха за по-слабите да станат днес жертва на неврозата.
Науката няма намерение нито да плаши, нито да утешава. Самият аз обаче съм готов да призная, че подобни радикални изводи като направения по-горе би трябвало да почиват на по-широка база и че вероятно други институции на човешкото развитие са в състояние да коригират резултата от доведеното тук изолирано проучване.