Въображението
Казано накратко, въображението е способността на човек да си представя
образи и да ги комбинира. Тази способност се задвижва при мечтите, при
създаването на произведения на изкуството, както и при големите научни
открития.
В патологичен план сферата на въображението е много обширна - като се
започне от морбидните фантазми и се стигне до тежките митомански
смущения и налудното фабулиране.
При хората с крайно развито въображение образите се навързват в сцени,
а от сцените произлиза цяла история. Нерядко въображението преиначава
действителните спомени и романизира миналото. Така можем да чуем
твърдения за преживяна изключителна любов, за фантастични приключения,
както и разкази за покушения, изнасилвания, за сензационни, но тайни
открития, и т. н. Човекът с „развинтено" въображение е способен да
изфабрикува фалшиви документи, за да потвърди думите си. Виждаме, че
така може да се стигне много далеч - до необосновани обвинения, лъжливи
писания, измами... Разбира се, не е лесно да се очертае границата. Но
някои болезнени въображения могат да причинят истински социални смутове.
Халюцинацията
Халюцинацията е изпитвано от един или няколко индивида усещане за
наличието на обект, който не присъства реално, или за явление, което
обективно не се е случило.
Най-разпространени са своеобразните халюцинации, които предшестват съня.
Следва да правим разлика между халюцинация и илюзия. Имаме илюзия,
когато например се разхождаме нощем в гората и в уплахата си вземам
огряното от луната дърво за призрак. При халюцинацията въображението ни
показва човек или предмет, които мислим, че виждаме наистина.
Импулсът
Импулсът е резултат от властна и понякога неустоима потребност, която
се проявява внезапно и ни тласка към необмислени, дори опасни постъпки.
Той цели задоволяването на тази потребност, на инстинкт или на желание.
Но може и да е неоправдано силен рефлекторен отговор на някаква възбуда.
Импулсивността бива органична или придобита. Среща се при хора със
свръхактивни инстинкти или превъзбудена афективност, както и при
отслабен контрол от страна на съзнанието.
Патологична импулсивност наблюдаваме в някои случаи на морбидна
наследственост, на умствена недоразвитост, на силна неуравновесеност.
Импулсивността може и да се придобие вследствие на неправилно
възпитание или зле изградена афективност, след прекаран детски
енцефалит, получени черепни травми и т. н. При анализирането на импулса
е нужно да знаем доколко будно е било съзнанието на индивида в дадения
момент. Трябва да се опитаме да определим характера на афективния
заряд, който при инстинктивните импулси поражда ярост и грубост, а при
някои емоции като омраза, ревност, гняв предизвиква силно напрежение,
последвано от непропорционално на дразнителя избухване.
Във всеки случай афективните импулси по принцип са свързани с анормална
раздразнителност, дължаща се не само на силни емоции (ревност, омраза,
гняв, еротична възбуда), но и произтичаща от морбидни състояния като
халюцинаторни кризи, внезапни пристъпи при някои шизофрении и т. н.
От налудността до фабулирането
За налудност говорим, когато имаме неправилно възприемане или оценяване
на действителността. Тогава разумът произвежда погрешни представи,
които противоречат на реалното положение на нещата или са в разрез с
очевидната истина. Налудните идеи имат своя вътрешна логика, чийто
недостатък е, че не съвпада с т. нар. „нормална" логика.
Налудната идея може да е временна, а може и да е трайна и да предизвика
хронично състояние на налудност. Към последното спадат например манията
за преследване („следят ме по улиците, подслушват дома ми, всички са се
съюзили срещу мен, тайните служби са по петите ми" и т. н.), системните
самообвинения („аз съм най-жалкият, за нищо не ме бива, истинска
отрепка съм...").
Налице е цяла гама от разновидности - от обикновеното чувство за
малоценност или за вина, от обикновената битова "параноя" през
истинската маниакалност, придружена от фантазми, халюцинации,
фабулации, до някои чудовищни и напълно абсурдни налудни идеи. Впрочем
понякога дълго подхранваното чувство за вина може да придобие такава
сила, че да предизвика халюцинации.
Случаят с г-н Х
- През 1940 г. при настъплението на германската армия откраднах един
револвер от някакъв фургон на гарата. Уплашен от постъпката си, три дни
по-късно го изхвърлих в една река. Оттогава тази кражба ме преследва,
чувствам се все по-виновен. И досега очаквам да се появи полицията и да
ме арестува. Понякога дори имам халюцинации - струва ми се, че
телефонът звъни или че някой чука на вратата...
- Но оттогава са минали 47 години!
- Знам, но не мога да се овладея...
- Дори престъплението губи давност след толкова дълго време...
Посъветвах този мъж да се консултира с адвокат, за да получи
професионално уверение, че „престъплението" му от години е покрито с
давност.
В този случай вече е съществувала патологична „основа", която е
променила нормалното чувство за вина, породено от кражбата, в
налудност, придружена с халюцинации.
Фабулирането
С този термин назоваваме някои въображаеми продукти на ума. Това са или
сравнително свързани разкази по някаква основна тема, или напълно
неадекватни на обстоятелствата приказки.
Понякога фабулирането се дължи на склонност да се променя истината:
тогава става дума за митомания. Но то може да бъде и следствие от
патологично състояние разпадане на съзнанието или тежко увреждане на
паметта, при което въображението остава без всякаква спирачка.
Патологично фабулиране се наблюдава също при постшизофренни,
инфекциозни или токсични състояния, при деменция и пр.
Всеки от нас познава детското фабулиране - при този вид митомания
детето разказва измислени истории, най-често след като е гледало
някакъв филм или е прочело нещо. То романизира сюжета, изживява го.
Поставя се в центъра на ситуация, която го представя в благоприятна
светлина в очите на другите. Тук влизат историите за деца-мъченици, за
атентати и т. н. В такива случаи трябва да бъдем особено внимателни,
тъй като детето разказва измислиците си така убедително, че никак не е
лесно да се установи истината.
Фабулирането в свидетелските показания
Знаем колко решаващи за изхода на даден процес могат да бъдат
свидетелските показания. Те винаги са предизвиквали известни резерви, а
резултатите, получени при някои експерименти, впечатляват със своята
противоречивост. Колкото и искрен да е човек, съвършено точно
отговарящото на фактите показание си остава изключение. Ще видим колко
вярно е това, ако се опитаме самите ние да опишем някаква сцена, която
сме наблюдавали предния ден.
Очевидно е, че неточността на свидетелското показание се дължи на
множество фактори: отдалеченост на фактите във времето, сила на
паметта, способност за съсредоточаване, несъзнавани предположения,
потребност да изглеждаме сигурни в себе си (полицаят или съдията могат
да въплътяват образа на „родителя", на „бащата", пред когото трябва да
се покажем в добра светлина), проециране на собствената личност върху
човека, за когото даваме показания, евентуална връзка с този човек,
интелект, несъзнавани емоции и пр. Без да забравяме, че едно трагично
събитие може да притъпи вниманието и оттам да се отрази на паметта, от
която зависи свидетелското показание.
Фабулирането при децата
Детството е време на пълно развихряне на въображението, на измисляне на
всякакви истории, на какви ли не фантазии, понякога на това, което
наричаме „полиморфна перверзност" - детето е неспособно да различи
доброто от злото и да предвиди евентуалните морални и социални
последици от изявленията си.
Виждаме какви опасности се крият в подобни детски разкази. Те са
прекалено точни и заедно с това изобилстват от подробности, което ги
прави подозрителни, особено ако детето изпитва нужда да бъде център на
всеобщото внимание. Ако случаят е такъв, то е способно да изфабрикува
лъжливи истории или обвинения, в които да въвлече други деца или
възрастни. Така разказът му може да е плод на откровено фабулиране, но
клеветата вече е пусната и злото е сторено.
Фабулирането при възрастните
Тук измислиците обикновено са резултат от липса на преценка, съчетана
със суетност. Зрелите индивиди раз¬казват достойни за романизиране
истории, които компенсират комплекса им за малоценност или за вина или
са резултат на глупост, инфантилност или параноя. Митоманът изпитва
нужда да бъде център на внимание сред съседите си, на улицата, в
квартала, да попадне във вестника или да стане звезда на телевизионно
предаване.
В такива случаи фабулиращите изграждат цял роман, който понякога може
да предизвика у тях налудни състояния. Тогава те разказват с най-малки
подробности как са станали жертва на нападение, като дори се
самонараняват; или отправят обвинения в изнасилване или в посегателство
срещу честта с посочване на мнимия виновник, което може да доведе до
ужасни съдебни грешки. В някои разкази въображаеми и свръхбогати
роднини оставят огромни наследства и т. н. и т. н. С подобни хора
трябва винаги да сме нащрек, тъй като те са способни да подмамят
немалък брой наивници.
фабулирането представлява интерес както за психологията, така и за
съдебната медицина, тъй като може да доведе до предявяване на обвинения
и самообвинения, до оклеветяване и лъжесвидетелстване, до преследване
на невинни хора и неоправдани претенции.
В процесите за изнасилване например митоманът е кошмар за правосъдието.
Свидетелските показания на митомани са съсипали не един живот и
кариера, разделили са не едно семейство, настройвали са цели села срещу
невинни хора.
В тези случаи сме изправени пред ужасна дилема, тъй като всъщност имаме „една дума срещу друга".
А насилието и неговите трагични последици са факт: физическата и
афективната цялост на жертвата е завинаги накърнена, очакват я срам и
чувство за вина. Защото нерядко по време на процеса я превръщат в
обвиняема...
Излишно е да даваме още примери - за писачите на анонимни писма или за
разпространителите на зловредни слухове, които разбиват живота на цели
семейства, разпалват омраза или сеят ужас...
Пиер Дако
|
Нумерология
Четвъртък
21.11.2024, 13:20
