Всеки ден чуваме някоя от следните фрази:
- Ако не бях направил тази грешка, щях да... (Да, но той или тя са я направили.)
- Ако знаех, щях да... (Да, но той или тя не са знаели.)
- Ако беше минал по друга улица, нямаше да катастрофира... (Да, но е минал точно по тази улица.)
Или четем в пресата следните журналистически „шедьоври":
- За малко да избухне страхотен пожар...
- Ако самолетът беше летял десетина метра по-високо, нямаше да се разбие в планината... и т, н.
Или пък изпадаме в абсурдни съжаления:
- Ако на двайсет години знаех това, което знам днес, щях...
А ето и една умна приказка:
- Ако бях по-добре информиран...
- Ако бях по-образован...
Във всички изброени случаи ние се опитваме да съдим за миналото и
информацията, която сме имали тогава, посредством информацията, която
имаме сега. Опитваме се да променим историята, да я „поправим"
съобразно с днешните обстоятелства. „Ако това не се бе случило... " Но
то така или иначе се е случило. То не е могло да не се случи, тъй като
е било логично следствие на външните и афективните условия на
тогавашния момент. Опитваме се не само да съживим миналото си, но и -
мислено да го променим в самите нас, за да избегнем страданието,
съжалението, чувството за вина...
- Правил съм грешки в миналото, но не съм знаел, че греша, нали така?
Ето това е правилното разсъждение. Така е, не съм знаел, просто ми е липсвала нужната информация.
Ако самолетът бе летял по-високо? Да, но не е летял по-високо, защото подаваната му от земята информация е била погрешна.
За малко да избухне пожар? Да, но не е избухнал. От какво се оплакваме тогава?
Жестоката игра на „ако" е извор на какви ли не фантазми и блянове, чрез
които се самонаказваме и които ни причиняват само страдание. Чрез нея
насърчаваме чувството си за вина и „изкупваме" грешки, които не бихме
извършили сега, но които задължително е трябвало да извършим в
миналото. А това означава, че по своята логика и неминуемост миналото
събитие никога не може да бъде грешка сам по себе си.
Пиер Дако
|