Киното предлага идеални възможности за отъждествяване от всякакъв вид и
на всички нива. То ни позволява да се превръщаме в герои, героини,
отмъстители, прочути хора, полицаи, бандити, жертви, садисти,
мазохисти...
Тази фабрика за мечти може да произвежда какви ли не фантазми и никой от нас не може да им се изплъзне.
С кого се идентифицираме? Защо го правим? Съществуват множество нива на
фантазмиране в зависимост от емоционалното и психическото ни състояние.
а) от това:
- Как се вълнувам, като гледам филм! Превъплътявам се в един или
друг актьор, шепна думите му, подавам му репликите, напипвам
въображаемия си револвер. Вече не съм аз, преобразявам се в героя,
преживявам неговата история... Това е нещо като сън наяве, който изцяло
ме поглъща...
б) до това:
- Вече не съм аз, нямам нищо свое. Той поглъща веществото ми...
Каква е разликата?
Всъщност такава няма.
а) Това е най-разпространеният фантазъм с отъждествяване.
б) Тук става дума за текст, написан от една фламандска мистичка през миналия век. Вярно е, че
а) гъмжи от фантазми, докато в
б) на пръв поглед няма никакви.
Макар че би било нормално за религиозния мистик да фантазмира и с образи, и с думи за принадлежността си към божественото.
Така или иначе, и в двата случая се касае за отъждествяване с Другия. С
кого по-точно? С когото и да е, стига това да ни позволи да се
изтръгнем от всекидневието, да се почувстваме „различни", да се
поставим на мястото на мъж, на жена, на Бог...
- Когато съм пред шефа си, преставам да съм аз. Жестовете ми се
променят, започвам да говоря лаконично. Преструвам се на твърд, но ако
знаете колко ми струва това!
Всъщност този мъж си представя, че е безстрашният и добродетелен „герой". И продължава:
- Но когато съм сам, мизансценът е съвсем друг! Виждам се плах,
колеблив, зле облечен. Представям си как жените се усмихват
снизходително или направо презрително.,.
Отъждествяването с героя е като че ли най-често срещаното. И понеже
всеки си представя героя, който заслужава (или по-скоро който прилича
на някоя непозната или изтласкана част от самия него), очевидно е колко
много са възможните образи. Можем да се отъждествим с бащата, с
началника, с някакво божество, с актриса, учен, музикант, естраден
певец или певица, светец, каубой... с каквото ни хрумне.
- Х (певица) е моят идол. Обличам се като нея, имитирам походката й, прическата й.
Това младо (20-годишно) момиче добавя разочаровано:
- За съжаление не мога да пея така хубаво...
И слава Богу! Поне нещо е запазила от себе си.
Отъждествяването с певци или певици може да бъде и колективно. Тогава
цели групи от младежи се превръщат в копия, „верни с оригинала".
Поуката: човек прави всичко възможно, за да изгуби собствения си облик.
Но защо искаме да бъдем други? За да компенсираме фрустрациите и
изтласкванията, които изпълват съществуването ни? Сигурно. Но има и
нещо друго. Да не забравяме, че всеки от нас представлява сбор от
различни личности, допълващи се или изключващи се взаимно. Вместо да
заявяваме: Аз, мен... би следвало да казваме: Всички Аз, които са в
мен...
Така става обяснима бързината, с която се отъждествяваме с един или
друг персонаж, отговарящ на наша изтласкана или непозната част. А
думите на фламандската мистичка: „Вече не съм аз, нямам нищо свое, той
поглъща веществото ми..." веднага ни напомнят за признанията, които се
шепнат влюбените:
- Вече не съм аз, вече съм ти... тялото ми е станало твое тяло, душата ми - твоя душа, движенията ми - твои движения...
... както и за други думи, които също изразяват отъждествяване с другия.
От което излиза, че почти непрекъснато се отъждествяваме с някого? С
положителност. Чрез киното, театъра, книгите, комиксите, любовта така
наречените „нормални" хора поддържат - по всевъзможни начини, съзнавани
или не - равновесието между мечтата и действителността...
Пиер Дако
|