За да разберем естеството им, трябва да изследваме началните етапи на
психическото развитие (първите три години от живота на детето).
Възможно ли е подобно изследване? Не работим ли „на тъмно" и
разполагаме ли с наблюдения или с относително стабилни предположения,
които да ни доведат до сигурни изводи?
Млада жена споделя:
- Когато види нещо оранжево, тригодишната ми дъщеря започва да
плаче, да се мята, да трепери. При това по-голямата оранжева повърхност
не й прави впечатление. „Кризата" избухва при вида на парче плат,
шалче, кърпичка. На пола, рокля, афиш, полицейско яке не реагира...
Защо? Опитите на детския психолог да обясни явлението не довели до
нищо. Не била открита никаква травма, преживяна в клиниката, училището,
по пътя за училище или където и да е, с която да се свърже подобна
болезнена реакция.
Тогава какво? Повече не видях тази млада жена и загадката остана
неразбулена. Дали пък не можем да си представим, че в някакъв свой
„предишен живот" детето е свързвало оранжевия цвят с драматични събития
и че в организма му са останали елементарни частици, „запомнили" онова
време? Просто предположение.
Друг пример: 10-годишната Катрин.
- През един летен ден чичо й се появи в градината гол до кръста и Катрин, тогава на около три годинки, се разпищя неистово.
Какъв фантазъм е бил пробуден? Всичко може да се предположи. Дали
близкият до семейството чичо не се е сторил на момиченцето „непознат" и
опасен „пришълец" или някакво „чудовище"? Чичото повече не посмял да се
появи в такъв вид, така че кризата не се повторила.
Как при това положение да се произнесем със сигурност? Изучаването на
фантазмите през първите години се опира главно на индукцията. Обобщават
се резултатите от наблюденията на отделни случаи. При това се
наблюдават абсолютно несъзнавани от детето емоции и реакции, които
позволяват - понякога! - да заключим, че причината им се крие в някакъв
фантазъм. Което ни най-малко не означава, че сме в състояние да
определим какъв точно.
Някои класически методи - рисунки, театрални етюди, съчинения или
стихчета, както и свидетелствата на родителите, могат да бъдат полезни.
Но това са наистина много сложни изследвания.
Освен това, дори да напипаме несъзнавания фантазъм, обезвреждането му съвсем не е лесна задача.
Но независимо дали става дума за деца или за възрастни, фантазмите са
изключително многобройни и много активни, особено ако действат извън
полето на съзнанието и не са пряко контролирани от разума.
Жан и крокодилът
- Седемгодишният ми син Жан често прави особен жест с ръка, като че
иска да отпъди нещо надалеч от себе си. Като че ли избутва, отблъсква
нещо... но какво? Прави го много често, особено вечер. Учудващото е, че
няма нищо против да спи сам на загасена лампа. Въпреки че вратата на
стаята му остава отворена, никога не ме е викал нощем. Разпитвала съм
го, но без резултат...
На въпросите: „От какво се страхуваш? Какво пъдиш?" детето не даваше
никакъв отговор. Дали защото наистина не го знаеше, или защото се боеше
да разкрие пред самото себе си ужаса, който изпитваше (тъй като по
всичко личеше, че става дума за ужас)? Накрая, след като използвахме
какви ли не средства (игри, рисунки и др., които впрочем Жан много
харесваше), успяхме постепенно да открием какво го тревожи. Ставаше
въпрос за огромен крокодил, който се приближаваше към него и се канеше
да го погълне. Вероятно си го представяше много ясно, съвсем като жив...
Какъв беше този крокодил? Травмиращ спомен от анимационни или други
филми? Майката, възприемана като „поглъщаща" (въпреки че подобно
тълкуване би било твърде опростенческо)? Или някое от чудовищата,
населяващи колективното несъзнавано на човешкия род, следователно и на
децата, бе изплувало на повърхността? Да не би да ставаше дума за
кошмарен сън, от който Жан не можеше да се отърве?
В края на краищата той успя да нарисува „своето" чудовище, да го
проецира върху лист хартия, вместо да го остави да броди из дебрите на
душата му.
След това трябваше да го освободим от породената от фантазма тревожност.
Психологът му обясни, че в Китай например има поверие, според което
крокодилите излъчват светлина; за други народи той е истинско божество,
Владетел на земята и т. н. Запозна го - с разбираеми за него думи - със
символиката на това животно. Момченцето реагира доста бурно на
легендите, разпространени сред някои племена, според които тъкмо
крокодилът е създал планините и долините.
После Жан ей така внезапно престана да прави онзи жест. Може да се
предположи, че положителните и съзнавани „информации" са „размили"
отрицателните и несъзнаваните, връщайки на крокодила неутралния образ
на един от многото земни обитатели.
Да не подценяваме нищо!
При децата и най-дребните неща имат огромно значение. Затова следва да
обръщаме голямо внимание на техните игри, рисунки, думи, жестове,
мимики, тикове и т. н. Да се постараем да разберем какво изпитват към
майка си, баща си, към другите хора. Да се вглеждаме в социалното им
поведение, да се опитваме да си представим, съдейки по въпросите, които
задават, какво става в несъзнаваното им. Да не пропускаме и контекста,
в който детето казва едно или друго, да следим какво изразява лицето му
- тревожност, тъга, обич, радост... Естествено, давам си сметка, че
това е много трудна работа, която, повтарям, е оправдана само когато
някой от фантазмите предизвиква несвойствено за здраво дете поведение.
Има ли смисъл?
В повечето случаи несъзнаваните фантазми са част от психичния процес и
никой от тях не взема надмощие в психическия и афективния живот. Ако
обаче забележим у детето състояния на тревожност или на прекалена
еуфория, това е сигурен знак, че имаме работа с несъзнаван фантазъм.
Тогава може да се окаже необходимо да прибегнем до помощта на
„професионален психолог", като му предоставим необходимия материал за
изследване, което също е трудна работа.
Всяко съзряване, всяко развитие на човека е съпроводено от
„сътресения". Без значение дали става дума за дете или за възрастен
индивид, ритъмът никога не е „плавен". Редуват се периоди на „застой" и
на „отскок", на вътрешни кризи и на преодоляването им. Всичко това
обикновено не се осъзнава, но внася значителни промени в бъдещото ни
поведение. И тъй като говорим за деца, ще приведем примера на
най-разпространените „сътресения":
прохождането, преговарянето и пр.
Още повече, че фантазиите не „падат от небето", а се появяват в
резултат на множество съзнавани и несъзнавани факти. Това прави
задължително възможно най-пълното опознаване на живота на даден индивид
(или на собственото ни минало, ако сами търсим у себе си корена на
някой смущаващ фантазъм).
Чужди хора вкъщи
- Винаги когато вкъщи влезе чужд човек, четиригодишният ми син
започва да тропа с крака и да се дере. Ако човекът се доближи до мен,
синът ми целият се разтреперва и напъхва в устата си петте пръста на
дясната си ръка (разширен вариант на смученето на палеца).
Дали тази майка не е била прекалено обсебваща и не е пренасяла върху
детето собствените си фрустрации? Това е само едно предположение. Така
или иначе, още Фройд говореше за страха от чуждия човек, страх, породен
от следния фантазъм:
- Мама ще ме изостави... никога вече няма да я видя отново... чуждият човек ще ми я отнеме и ще я отведе със себе си...
Освен това детето, както впрочем и възрастният, възприемат чуждия човек
като възможен съперник и най-вече като лице, чиито интереси,
приятелства и любов са някъде другаде; или по-точно в някакво непознато
и тайнствено другаде. Той е и „чуждото тяло" , от което психиката
трябва да се освободи (виж темата за „Страстната любов").
Как да разберем дали в представите на това дете чуждият човек не
олицетворява дявола? Много народи възприемат непознатия човек като
странник, чиито намерения са неизвестни. Когато казваме: „Странникът
винаги ще намери място на трапезата ни...", ние си осигуряваме
благоразположението на дошлия от другаде човек, умилостивяваме го и се
предпазваме от опасността, която би могла да се крие в него.
Обувката людоед
Видът на някой предмет също може да породи фантазъм. Ще цитирам тук психоаналитика С. Айзъкс:
Веднъж момиченце на година и осем месеца със забавено развитие на
говора вижда една обувка на майка си с отпорена подметка, която шляпа
при ходене. Детето се разпищява от ужас. После в продължение на седмица
изпада в истерия всеки път, когато майка му обува каквито и да е
обувки. Понася единствено чифт шарени домашни пантофи. Майката прибира
ужасилите го обувки и не се докосва до тях в продължение на месеци.
Постепенно детето забравя страха си и свиква с различните обувки на
майката. Петнайсет месеца по-късно, когато вече е почти на три години,
то уплашено пита: „Къде са развалените обувки на мама?" За да не
предизвика нова криза, майката бързо отговаря, че ги е отнесла на друго
място. Тогава детето заявява: „Можеха да ме глътнат."
Повредената обувка действително е била „видяна" от детето като
заплашително зяпнала уста. На година и осем месеца то реагира с плач,
тъй като не може да изрази с думи фантазма си. По-късно успява да стори
това. От този пример става ясно, че фантазмът се появява и се възприема
като обективна реалност доста време преди да може да бъде формулиран.
Цитираният фантазъм е, общо-взето, нормален или поне логичен - не
трябва голямо въображение, за да си представим отпорената подметка и
щръкналите пирони като паст и зъби на чудовище. Много зрели хора биха
направили същата асоциация, ако забележеха подобна обувка в полутъмна
стая: „Не прилича ли на зейнала паст?" Какви ли фантазми им се въртят
из главите?
ВЕЛИКАНИ И ЧУДОВИЩА
В зората на историята
- Десетгодишният Жак често си говори с някакъв въображаем герой.
Разказва на родителите си, че се е сприятелил с един много добър
великан, който го закриля.
Не разполагам с никакви други подробности, тъй че нямам представа какъв
е произходът на този фантазъм. Но той ни дава повод да поговорим за
фантастичното, което може би някога, е било действителност или някога
ще стане действителност - кой знае?
Като символ великанът олицетворява битката, която трябва да водим, за
да разгърнем пълноценно личността си. Той е грубият, брутален и глупав
инстинкт, който може да бъде победен единствено от разума и
себеосъзнаването.
Но дали великаните са само символи? Дали все пак не са съществували
през отдавна отминали епохи, много по-стари от паметта ни, в
цивилизации, жестоко и безвъзвратно погребани от времето? Дали под
нашите гори, магистрали и градове не са зарити селища и паметници от
непознати времена? Върху какво ли стъпваме?
Следи от великани откриваме в приказките, митовете и легендите, в много
от езотеричните и теософски предания на гърци, мюсюлмани, евреи,
египтяни, на индианци, скандинавци и мексиканци, предания, от които
научаваме, че някога човечеството е било напътствано от духовно
извисени колоси, за които пазим само смътен спомен.
Но да оставим преданията и да споменем един странен индивид, чиито
теории са доста известни. Поднасям извиненията си на тези, които ги
познават. Става дума за немския инженер Хорбигер, който обяснява
еволюцията на вселената и на човечеството с наличието на космически
цикли. Хорбигер се отклонява от традиционната наука, като придава
обективен характер на древните предания, на някои митове и теми от
Библията. За нещастие той бива „привлечен" от идеите на хитлеристка
Германия и става неин научен говорител. Хитлер си служи с него, за да
оправдава своята „етика".
Няма да се спираме на теориите на Хорбигер. Най-добре е да се прочетат
произведенията му, както и „Утрото на магьосниците", където идеите му
са изложени доста подробно.
Тук ни интересуват само великаните. Как са могли хората да пораснат
толкова много, тоест донякъде да се освободят от земното притегляне?
Кое ги е „издърпало" нагоре? Според Хорбигер през милионите години на
своето съществуване Земята на три пъти е имала луна. Всяка от тях в
определен момент е напускала орбитата си и се е приближавала чудовищно
близко до Земята, където се е задържала в продължение на хилядолетия -
грандиозно представление на огромната сфера, която с пълна скорост се е
въртяла около отдалечената само на няколко десетки километра Земя...
Главозамайващата близост на спътника, естествено, променяла условията
на планетата ни. Под влияние на лунното гравитационно поле и на
настъпилите мутации някои хора и животни ставали много по-високи.
Луната „всмуквала" и океаните и те се разливали по земната повърхност.
Над водата оставали единствено върховете на Андите, Тибет, високите
плата на Мексико. Великаните повеждали хората нагоре към върховете и
основавали морска цивилизация, издигали колосални паметници, чиито
останки и до днес са неразрешима загадка за археолози и строители.
А луната се въртяла около Земята с бясна скорост, докато накрая се
взривявала. Късовете й се разбивали върху планетата ни и предизвиквали
невъобразими катаклизми. Тъй като вече нямало луна, земната гравитация
отново се увеличавала, нивото на водите спадало, океаните се превръщали
в блата, появявали се нови земи. Но цивилизацията изчезвала. Смазани от
огромната си маса, великаните се израждали в опасни чудовища, а
останалите хора подивявали. Нищо чудно в ония времена да е имало много
човешки същества като Давид и Голиат и те да са се сражавали
безмилостно.
В следващите хилядолетия нощите на Земята били безлунни. После тя
успявала да привлече нов спътник. Ето какво казва Библията в книгата
„Числа", 13/32, 33 (дали не става дума за оцелели гиганти, превърнали
се в човекоядци?): „И зле представиха пред Израилтяните земята, която
бяха съгледвали, казвайки: земята, която обходихме, за да я съгледаме,
е земя, която изпояжда жителите си; и всичките люде, които видяхме в
нея, са превисоки мъже. Там видяхме исполините, Енаковите синове, от
исполинския род; и пред тях нам се виждаше, че сме като скакалци;
таквиз се виждахме и на тях."
Дали някой ден нашата луна - четвъртата според Хорбигер - ще се доближи
до нас? Дали цикличните гърчове на вселената няма да предизвикат
появата на нови мутации, на нови небеса, на нови гиганти?
Абсурдни ли са народните предания и твърденията на Хорбигер? Или става дума за реалности - древни и бъдещи?
Чудовищата
Животно или човек, чудовището присъства в колективното несъзнавано на
човешкия род. То е част от детските страхове и обикновено се появява
под формата на фантазъм в резултат на различни травми. Да вземем
най-простия пример - страха от тъмнината, населена с „потенциални
чудовища" (след смъртта на някой близък например), страх, придружен от
леки халюцинации, предизвиквани от най-безобидни предмети. И да
отбележим, че тези детски страхове доста често се появяват и в зряла
възраст.
Чудовищата се спотайват във всяка човешка душа и обикновено
представляват вътрешни сили, възприемани като опасни за живота или
морала. Но чудовището има и своята положителна страна, тъй като може да
се превърне в инструмент за вътрешно освобождение.
В символичен план чудовището трябва да бъде „опитомено" с помощта на
доброто, красотата, чистотата, смелостта. Да припомням ли двата
класически примера на Квазимодо и Кинг Конг, победени от любовта си към
беззащитна и красива млада жена (темата за Красавицата и Звяра)?
Същото се отнася и до кеча, при който имаме своеобразно противоборство
между Доброто и Злото (чиста проба манихейство). Единият от борците се
преобразява в зъл демон, а добродетелната публика подкрепя другия като
символ на доброто. Подобна среща, проведена на разкалян терен или сред
хлъзгави риби, би ни показала как много хора си представят - погрешно -
човешкото несъзнавано.
Чудовището символизира също пазителя на входа; героят трябва да го
умилостиви или да го победи, преди да проникне в забранените места и да
получи достъп до вътрешната свобода и до любовта.
Така се обяснява присъствието в множество митове (между които
известната легенда за Тристан и Изолда) на дракона, който героят
задължително трябва да надвие.
Чудовището е и пазител на съкровището. И в този случай героят трябва да
го победи, за да стигне до духовното и до съкровищата на душата. Да
сразиш дракона, змията, крокодила, тигъра, грифона, човекоядеца
означава да надмогнеш отрицателните си импулси, за да пречистиш Аза си,
да го освободиш от страха. (Борбите с дракона присъстват в безброй
народни обичаи. Те, естествено, вече са изпразнени от дълбокото си
съдържание, а символът е изместен от обикновената алегория.)
Някои чудовища обитават дълбоките води (крокодилите), от които изскачат
със светкавична бързина; или изпълзяват от пещерите и от тъмните дупки
(змията) - дълбоки води, тъмни дупки = несъзнавано. Чудовището може да
погълне плячката си, която ще се прероди за нов живот (Йона и китът).
В някои поверия чудовището се свързва с началото на света (вече
споменахме за крокодила, създател на планините и долините).
Крокодил-божество, крокодил-пра-отец, свещени змии, чудовища, символи
на слънцето...
Най-общо казано чудовището символизира вътрешния хаос, могъщите и
неконтролируеми сили, които съществуват у всеки от нас. Изваждането им
на „бял свят" може да ги унищожи заедно с родените от тях несъзнавани
фантазми. Осъзнаем ли вътрешните си чудовища, можем да се възродим и да
получим достъп до нов свят.
Малко смирение
Би било твърде самонадеяно да се опитваме да съставим списък на
възможните фантазми. (Няма да е зле да препрочетете „Тълкуване на
сънищата", предвид тясната връзка между съня и фантазма, още повече, че
тук се стремя, доколкото е възможно, да не ги смесвам.) Без
преувеличение можем да твърдим, че човешкият живот е безкраен низ от
фантазми (съзнавани или не), извиращи от усещанията и въображението ни.
Всичко, което става вътре в нас, поражда фантазми, населени с хиляди
мимолетни или трайни образи; от всяко усещане, чувство, идея бликат
фантазми; всички наши спомени, разсъждения, желания, потребности,
планове генерират фантазми. А какво друго, ако не фантазми са
впечатленията ни от околния свят, които дължим на несъвършените си
сетива и разум (виж „Изумителните пътища на новата психология")? Да
добавям ли към всичко това размислите, вътрешните монолози на
изследователи, актьори, поети... или просто на обикновения човек,
когато „не мисли за нищо"? Нямат чет и хората, които „си говорят сами",
наум или на глас. Техните фантазми са неизброими. Човек може да „си"
говори за плановете, за работата, за страховете, за надеждите си. А
дали фантазмите са нормални зависи, естествено, от качеството на
породилите ги усещания и чувства. Така че фантазмите наистина
управляват живота ни и малко смирение би ни се отразило добре...
Да опишем един фантазъм означава да го изразим с думи и фрази. Също
както при сънищата, и тук излагаме фантазмената ситуация
„впоследствие", когато вече не изпитваме породилата я емоция. Подобно
описание (което се превръща в най-обикновен превод или преразказ)
изкривява дълбокото усещане, характеризиращо фантазма. Това
„предателство" неминуемо оказва влияние върху и без това трудното
тълкуване. Тук психоанализата може значително да помогне, като превежда
„между редовете".
Един пример:
- Често си представям как разкъсвам на парчета девойката, която обичам, и как после поглъщам парчетата. Ужасяващ фантазъм. Явява ми се отново и отново като лайтмотив на обсебващата и изключителна любов, която изпитвам. Ако тази девойка ме напусне, ще умра. (28-годишен мъж)
„Ужасяващ" фантазъм? Съвсем не. Вероятно е само частица от любовния
„канибализъм"... (За щастие хората рядко преминават към действие под
влияние на фантазмите си.)
Този фантазъм може да се изтълкува на две нива: класическо и по-„космическо".
Оставил съм с нормален шрифт важните думи, от които става ясно, че
мъжът проецира Майката (или своята майка?) върху любимата девойка.
Да изведем основните моменти:
- разкъсвам на парчета: агресивен импулс, който води до:
- поглъщам парчетата: той желае да я „погълне", да я вкара
цялата в себе си, да я притежава напълно; иска тя да стане част от
него. Това е своеобразен любовен канибализъм, доста често изразяван
словесно от майки и любовници: „Ще те изям... Ще те схрускам..."
У този млад мъж имаме вероятно потребност от пълно сливане с майката,
породена от чувство за фрустрация или може би от изтласкан спомен за
преждевременно отбиване...
- отново и отново: става дума за силна емоция, заела
централно място в душата на мъжа, който несъмнено е преследван от
изпитвани някога фрустрации и страхове, свързани с майка му (и
впоследствие с другите жени);
- изключителна любов: все същото желание да притежава изцяло, дори да унищожи любимата, за да засили чувството си, че съществува;
- ме напусне: това е - пренесен в зряла възраст - страхът
на всички деца: да не бъдат изоставени от майка си, да не останат сами
на света. При детето страх от изоставяне може да появи дори ако майката
просто е излязла от стаята. А малко ли са съпрузите, които изпитват
същото чувство, когато се приберат и намерят къщата празна? Или когато
жена им е на среща с приятели? Детето често преодолява страха си от
изоставяне чрез смучене на палеца (вариант на майчината гръд, която му
действа успокояващо) или чрез автоеротични игри. Смученето на палеца
дава на детето фантазменото усещане, че майка му се е върнала и отново
му принадлежи.
- ще умра: ако майка ми изчезне, ако остана съвсем сам,
няма да мога да живея в този враждебен свят, в който съществувам само
благодарение на нея...
Излишно е да повтаряме, че тези фантазми (както и всички останали) не
се появяват отникъде. Те съществуват в психиката ни (и заедно с нея)
във всеки миг от живота ни и много често - прекалено често - пораждат у
нас чувство за всемогъщество. Всеки наш импулс, изразен чрез фантазъм,
обикновено бива усетен (съзнавано или не) като осъществяващ се в
действителност; защото всички познаваме силата на чувствата и на
поривите. Въпросът е „нормалният" зрял човек да съумее да не прекрачва
границата, разделяща емоцията и потребността от постъпката, която би
могла да ги изрази.
Към горното тълкуване следва да добавим и потребността от „сливане",
изпитвана в любовта; при този млад мъж става дума за желание да „се
превърне в едно цяло" с обичаното същество (годеницата му, проекция на
Майката); само така той би могъл да се върне към единството, изгубено
още в началото на света (виж главата „Любовта").
|
Нумерология
Четвъртък
21.11.2024, 12:58
