Това, което следва, ми се струва много съществено. Да се върнем на понятието „информация”. Казано най-общо, тя представлява „предаване на знания”. Ако се замислим повече обаче, ще видим колко тясно свързана е с реда, организацията и възпитанието.

Записаното от телефонния секретар съобщение е добър пример в това отношение. Когато телефонирам, аз редя думи, следвайки определени граматични правила; при­давам им форма, за да мога да формулирам разбираеми изречения за адресата. Така „подредено”, посланието ми съдържа максимален обем информация.

Да предположим, че афективността ми е в лошо състо­яние, че е объркана, разстроена (в резултат на комплек­си, страхове, невроза, чувство за малоценност и пр.). И да си представим, че съобщението: „Ще дойда утре, ако времето е хубаво” се превърне в: „Дойда утре хубаво ще ако времето.” Така то ще съответства на вътрешното ми състояние и естествено ще бъде зле разбрано от получа­теля (или никак).

Трябва да признаем, че много възпитатели предават подобни „съобщения”! Ако не са афективно „наред”, те и не възпитават добре, тъй като могат да дадат само това, което притежават.

Да си представим сега, че аз съм такъв възпитател и държа съобщението ми да бъде разбрано и взето пред­вид. Сърдя се, заплашвам с отхвърляне, с презрение, об­винявам в некадърност. Но колкото и да се старая, словоредът на получателя и моят са напълно различни.

Ако по ред причини въпросният получател (например детето ми) прави всичко възможно, за да ме задоволи, то той ще заплати за усилията си с невроза.

Освен това, както и да е поднесено, съобщението е обект на „редактиране” от страна на училището, обще­ството, модата, моралните, философските и религиозни­те течения. За каквото и да се отнася, то никога не стига до адресата в първоначалния си вид.



Да възпитаваш означава да програмираш чуждия орга­низъм за действие с точно определена цел, като му пре­доставяш необходимата информация.

Когато обучавам или възпитавам, аз изпращам езико­ви и поведенчески „телефонни съобщения”. Старая се според разбиранията си да подреждам максимално доб­ре информацията си и да я представям във възможно най-добрия вид. Само че не знам как ще бъде прието съоб­щението ми и дали другият говори на същия език.

В процеса на възпитанието всички ние изпращаме по­слания, които ни се струват добре подредени. Но рядко се интересуваме от вътрешния ред на възпитавания обект, вътрешен ред, който е негов собствен и зависи от вътреш­ната му организация. Какъв е този ред? Ориентиран ли е нашият обект към определена област, която би му прилегнала? Към какво проявява склонност - към матема­тика, философия, метафизика, поезия… или към нищо? Или към всичко? Ако не си отговорим на тези въпроси, посланията, оформени според общоприетите норми, не само няма да съответстват на неговия ред, а тъкмо об­ратното, ще предизвикат вътрешно безредие. Той неохот­но ще приеме съобщение, което разстройва вътрешната му организация. Така на финала уж добре оформеното в началото съобщение ще се окаже изопачено и неефи­касно.

На всичкото отгоре възпитателят (училище, родите­ли, общество) обикновено държи на своето и размахва заплахи в името на утвърдените обществени правила за успех, в името на семейството, бъдещето и т.н. Тези за­плахи само засилват объркването и още повече заглуша­ват съобщението - като че ли получателят казва: „Не разбирам, нищичко не разбирам… но ще направя всичко възможно, за да се приспособя.” И ето я неврозата, за която стана дума и до която се стига, когато възпитате­лят пренебрегва различната вътрешна организация на възпитавания.

Казано накратко, възпитателят е разстроил тази орга­низация, предизвиквайки напрежение между дълбинните склонности на възпитавания към „нещо” и съобщени­ето, което му е изпратил. Насилил е афективността му с произтичащите от това насилие последици.


Подобно на радио или ТВ-предаването, чийто сигнал можем да засилим, след като го приемем, в процеса на възпитанието често става така, че информацията, пода­вана от възпитателя, се „усилва” от възпитавания. Така юношата нерядко „раздува” вътре в себе си получената от родителите му информация, „усилва” я по различни причини: страх от бащата или от майката, страх от от­хвърляне, безусловно възхищение, крещяща нужда да бъде обичан и т. н.

Да си представим в този случай, че информацията е била изкривена още в началото от афективното състо­яние на родителя. И че освен това тя ни най-малко не съответства на вътрешния ред на юношата. Ясно е ка­къв ще е резултатът от усилването на подобно съобще­ние.

Защото всичко се усилва едновременно: съобщението, паразитните шумове, несъзнаваният отказ да се приеме информацията и желанието за приспособяване на всяка цена… Оттук накърнената идентичност, обърканият вътрешен живот… И неврозата*…


Какъв, наистина, след като възпитанието е една безкрай­на верига? Единственото, което можем да предложим, е посланията на възпитателя да бъдат добре подредени, несмущавани от „паразити”, които да изопачават преда­ваната информация.

За съжаление всички ние често поставяме врати там, където не е имало. Издигаме затвори там, където цари вътрешна свобода.

А объркването може да предава само объркана инфор­мация; вътрешното безредие може да излъчва единстве­но дезинформация.

Така че всеки със своята истина….