Проявите на чувства и на „интелигентност” са присъщи на живите системи. От това логически следва, че всичко съществуващо - до атома и елементарната частица - при­тежава съобразена с функцията си интелигентност. Бих искал да цитирам написаното от Ремон Рюер в „Гносисът на Принстьн”:

„Извънчовешкият интелект не е някаква низша психика. Питаме се с какви типографски методи, с какво биене на барабан да подчертаем до­статъчно ясно, че гносеологичната теза, спо­ред която интелектът е универсално явление, трябва да се приема буквално и че тя се проти­вопоставя на дълбоко погрешната идея, разпро­странена сред привържениците на панпсихизма, сред псевдоспиритуалисти и псевдодиагностици, за някаква непълноценна психика, която става все по-неопределена и постепенно изчезва, когато се отдалечим от човешкия интелект и слезем към низшите форми на живот.
Няма никаква при­чина интелигентното съзнание на една инфузо­рия, на едно растение, на една макромолекула да бъде смятано за по-низше, по-объркано от ин­телигентността на инженера, разрешил сложен технически проблем, или на писателя, преодо­лял трудностите в създаването на поредната си творба. Тъкмо обратното. Инфузорията и молекулата работят върху данните на собст­вените си молекулни или атомни структури, върху частите, намиращи се в собственото им зрително поле. „То” (зрителното поле в своята цялост) разпределя данните интелигентно по определени правила или според определени нуж­ди. Докато инженерът често борави с неправил­но поставен проблем и се ориентира слепешком, колебае се и тъпче на място в резултат на несъвършенството на мозъчните си схеми. Чо­вешкото церебрално съзнание е само надстрой­ка над първичното органично съзнание.”


"Човешкият интелект е много по-слабо продук­тивен от първичния органичен интелект, осо­бено когато действа в социалната област, защото е подвластен на страсти и главно защо­то е дезинформиран, заблуден от опростенческите модели, на базата на които разсъждава правилно, но тръгвайки от погрешни данни…"


След като проявите на чувства и на разум са присъщи на живите системи, не е толкова чудно, че растенията, цве­тята или дърветата, подобно на животните и на нас, хо­рата, са способни да изпитват болка или радост, особено като се има предвид - ще повторя, - че светът е залят от едни и същи информации и приема едни и същи посла­ния.

Също като нас, но съобразно с природата си, растени­ята са чувствителни към обичта, думите и музиката. В това отношение са правени опити и продължават да се правят. Растенията реагират положително (ускоряват растежа си) на „доброто отношение” и на нежните думи. И защо не, нали всички се храним в един ресторант! Така че нека възприемем следната гледна точка: ние сме едно с всичко съществуващо и приемаме и излъчваме едни и същи сигнали. Нека се убедим, че всички неща са в абсо­лютно взаимодействие, нека се отнасяме с почтителна съпричастност към всичко на този свят, защото всичко „седи” пред едно и също „меню”. Някои първобитни об­щества, безкрайно по-близки от нас до същностната ин­телигентност на всяко нещо, се извиняват на дървото, което се налага да отсекат, за да се предпазят от студа, или на животното, което трябва да убият, за да се нахра­нят.

Нека си зададем и въпроса: не са ли тясно свързани интелигентност и любов? И не е ли вярно, че хората, на­дарени с най-висока интелигентност, са способни и на най-силна любов?


Ние сме организми, предназначени да обработват зем­ната и космическата информация. Нашите тела са ре­зервоари, в които се събират и съхраняват всякакви по­слания. Също както телескопите не притежават собст­вена светлина, а улавят звездната, така и телата ни при­емат дошла от другаде информация, от която се ражда и специфичната ни интелигентност. Ние сме генетично предопределени да превеждаме тази информация чрез музика, слово, поезия, математика и т.н. В зависимост от индивидуалните ни способности можем да й дадем от най-баналното до най-възвишеното тълкуване, да я де­кодираме отгоре-отгоре или с най-голяма точност, да се проявим като необразовани или свръхнадарени разшифровчици. Философът Бергсон казваше, че няма Ноmо sapiens, а само Ноmо Faber - човекът на рационалното мислене и на грубото действие. Ако същият този човек бе успял да се издигне до интуицията, той щеше да при­добие много по-всеобхватен поглед върху нещата и без­крайно повече интелигентност. Очевидно е, че един бинокъл не може да се сравнява с радиотелескопа и него­вата параболична антена с диаметър от 27 метра…


Съществуват хиляди странни и необяснени случаи на надареност: хора, способни да изчисляват по-бързо от компютър - и истински идиоти в други области; Айнщайновци, свръхнадарени за научна дейност - и пълни нули във всичко останало; деца, които като Моцарт на петгодишна възраст вече композират или говорят някол­ко езика. Някои загубват феноменалната си дарба с възрастта, други я запазват. Може би не един мързеливец е неосъществен гений, задушен от уеднаквяващото училище или семейство. Не е трудно да се угаси лумна­лото пламъче. А има и друг вид хора, свърхнадарени за живота и с всестранно развита интелигентност. Има деца-въглени, които по-късно се превръщат в ярки огньо­ве. Те дълго тлеят, преди да заискрят и запламтят, преди да станат виртуози в някаква област. Свръхнадарени има във всичко.

А защо, питам аз, да няма и свръхнадарени за любов, за героизъм или за святост? Както и свърхнадарени за зло?

Съществуват неосъзнати гении, които гният из канце­лариите, зад гишетата. Единици излизат от утъпканата пътека, повечето постепенно убиват душата си.

Много нещо е изписано за свръхнадарените, но опре­деление на явлението все още не е дадено. В някои стра­ни има училища за малки гении. По този повод в една статия се задаваше въпросът дали създаването на такъв вид училища не крие опасност от още по-голяма изола­ция на тези деца, от разширяване на бездната, която ги разделя от нормалните им връстници?

Да видим прочее кой е нормален. Децата, които нари­чаме свръхнадарени, или останалите? Дали не са първи­те? Нали именно те са способни по-пълно да осъществят заложбите си?
Кой е нормален: Ноmо sapiens или Ноmо faber

Тъй или инак свръхнадарените автоматично будят по­дозрение у останалите и рискуват да бъдат отхвърлени от тях. И така ще бъде през целия им живот, независимо от това дали са посещавали специално училище, или не, ако, разбира се, не загубят дарбата си. Защото много че­сто гениалността изчезва около трийсетте… Впрочем дори да не изчезне, дори цял живот да са „на върха”, ува­жението, на което са обект, означава, че ги смятат за „различни” и всъщност ги отхвърлят, както тялото отхвърля чуждите клетки.

Питаме се в края на краищата дали истинската инте­лигентност не е разнородната интелигентност, тази, ко­ято не е ограничена до определена област.
Да си интели­гентен предполага преди всичко да се освободиш от оно­ва, което ти пречи да се осъществиш напълно; да изле­зеш от всички затвори, да пренебрегнеш догми, табута, обичаи, мнения.
Нека повторим: няма истинска интели­гентност без пълно отваряне на ума, без неутолима лю­бознателност. Не може да има интелигентност, която да почива върху веднъж завинаги изградени мнения.
Интелигентният човек е събрал в себе си толкова разнооб­разни мнения, че не изпитва и най-малка потребност да се спира на едно-единствено, без значение какво е то.
Ето защо всякакъв вид интегризъм - личен или обществен - силно стеснява полето на нашата интелигентност. А и тя работи добре само ако организмът-машина е прочистен от страховете-паразити - страха да се самооткриеш, стра­ха да си задаваш въпроси и да задаваш въпроси на други­те, страха да изгубиш семейната си сигурност, социални­те, моралните и философските си ориентири; страха от „нещо друго”, страха от пълната вътрешна освободеност. Защото интелигентност и афективен затвор, пък бил той и с най-лек „режим”, са несъвместими понятия.

Да си припомним също, че еднородността също е смърт за всяка интелигентност, че са ни необходими „смутители”, „провокатори”, които не позволяват установяването на носещо ни мнима сигурност равновесие. Няма голяма интелигентност без контакти на всички нива и от всякакъв вид. А за да ги осъществим, трябва първо да „обезпаразитим” душата си.



Да си припомним законите на термодинамиката, чиято истина обви човешката мисъл и философия в някаква черна, сковаваща мъгла. „Има ли смисъл, след като всич­ко е обречено на израждане и на смърт, след като нищо не е трайно, нито животът, нито любовта?” Ентропията просмуква човечеството. Леон Брийон зададе въпроса: "Как е възможно да разберем живота, след като целият свят е подчинен на втория закон на термодинамиката, а той ни води към смъртта и унищожението?"

И все пак, ако е невъзможно да избегнем ентропията, то поне можем да намалим скоростта й. По какъв на­чин? Като задържаме времето. Като забавяме стареене­то. Като внасяме „информация”. Сменяйки редовно мас­лото на колата си, аз й доставям „информация” (машин­но масло) и отлагам износването й, без, разбира се, да мога да го предотвратя. Става дума за преливане на „све­жа кръв”, за инжектиране на прясна информация, които отсрочват неизбежната смърт на моя автомобил. Както видяхме, това важи и за индивида, обществото, предпри­ятието, семейството, любовта. Какво друго прави меди­цината, освен да „удря спирачките” на времето чрез ин­формации: лечение, лекарства, поддръжка на машината и по този начин отлагане на страшния край на термодинамичното равновесие?



Няма нищо по-тъжно от хладните души, чиято афективна топлина се е разпръснала с времето подобно на топ­лината на топката, за която вече стана дума и която с отслабващи подскоци завършва дните си в пълна непо­движност.

Защото хладните души вече не подскачат; еднородно­то им съществуване ги обрича на ентропия и смърт.