Виждаме на диаграмата, че топлината, породена от удара, клони към нула. А можем да си представим, че ако топлината не се разсее, топката ще подскача вечно.

Примерът с топката може да се приложи към всичко, което трябва да „отскача", за да избегне застоя, израждането и смъртта - психика, интелигентност, организъм, предприятие, общество, политическа система, приятелски връзки, любовни отношения, семейство...
Може да се отнесе към... всичко, каквото пожелаем, включително и към нас самите. Защото вече виждаме как нашата еднородност (прекалена стабилност, обездвижване, съвършено равновесие, уеднаквяване на разнородните ни съставки) би ни довела до енергетичен, психически и физически разпад. Такъв е за съжаление случаят с много хора, които са се „закотвили" в своята застояла от неупотреба интелигентност.

Така че от „състоянието на еднородност" може да ни извади само нестабилността, причинена от смущения вътре в нас или дошли отвън. Ясно е при това положение какво огромно значение има еволюцията на личността, на психиката, на интелекта, тласкана от притока на информация (= енергия) от всякакъв характер. Тази информация предизвиква афективни бури, които предотвратяват разпада на енергията и обновяват действието, творчеството - самия живот.


- От няколко месеца насам не съм получил никакви вести за нещо много важно за мен. Обезсърчен съм, чувствам се потиснат, отпуснал съм се, затворил съм се в себе си...

Г-н Х е застинал в очакване, тъга, апатия, самота, отхвърлил е връзките с другите, със света... Озовал се е в еднородна, устойчива, неподвижна система, тоест върви към собствената си гибел. До момента, в който очакваното писмо най-сетне пристигне. Тогава вече няма особено значение дали получената информация е положителна или отрицателна. Защото и в двата случая имаме смущение, което раздвижва г-н Х и го подтиква към действие. Преди това г-н Х е бил лишен от най-силното смущение, способно да наруши еднородността на повечето унили съществувания - надеждата (а надежда = информация).

Тук виждаме колко опасна е прекалената стабилност в живота, в работата, в защитната ни система, в знанията, отношенията с другите, семейството, приятелствата, възгледите. Този вид стабилност е най-сигурният начин да унищожим бързо или бавно собствената си енергия и собствения си живот. Казано другояче, необходимо е „раздвижване" - в положителен или в отрицателен смисъл.


Външните информации проникват в системата и я задвижват. Налице е обмен на информация.

Тази схема може да се приложи към интелекта, афективността, обществото, всякакви морални, философски, политически, социални, семейни и пр. системи... както и към любовта (виж тази глава).


Да избегнем еднородността означава да отхвърлим принудите, догмите, категорично формулираните закони. Понякога дори да се обявим срещу стабилността на обществото. И винаги и преди всичко да развиваме отношения със себеподобните си. Защото всяка система от мисли, от възгледи, всяка морална и образователна, философска и научна, религиозна и политическа система, чиито елементи се обездвижват и уеднаквяват, рано или късно деградира и загнива. Нужни са „смутители", които да проникнат в нея, да внесат „объркване" и да насърчат появата на нови творчески енергии.

В затворените и еднородни системи, където индивидите са постигнали стабилност, подчинявайки се на определени норми, ролята на големите провокатори и на интелигентните „вредители" е от огромно значение. Очевидно е, че не трябва да смесваме обикновения гамен с интелигентния смутител на реда; стойността на смущението съответства на степента на интелигентност и на нивото на съзнание на смутителя.

Да си припомним някои образователни (или социални) системи, в които всички са принудени да се равняват по посредствените. Точно така се постига еднородност, стабилност, мнима хармония... ще рече, сигурно израждане. И единствено истинските смутители нарушават статуквото; аутсайдерите на интелекта и на духа внасят необходимите смущения.
Оттук можем да заключим, че за човешкото общество плуралистичните системи са най-подходящи, тъй като „безредиците", предизвикани от различните становища и от „вредителите", предотвратяват уеднаквяването и загниването. В този случай ролята на смутителите не е революционна, а еволюционна. Както вече казах, това показва колко голямо е значението на интелигентните аутсайдери, които не позволяват на системата да придобие еднородност и да се изроди.

А в повечето обикновени съществувания надеждата, дори да е абстрактна и безлика, си остава единственият смутител, способен да разчупи стабилната сивота и да съживи очакването на нещо по-добро.

Пиер Дако