Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS
Бутон за дарения чрез BITCOIN

Please Donate To Bitcoin Address: [[address]]

Donation of [[value]] BTC Received. Thank You.
[[error]]

Бутон за дарения чрез PayPal



Хороскопи
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любовен Хороскоп
Тя и Той
Духовно Израстване


Начало  Регистрация  Вход


Книги
Сентенции
Вампиризъм
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Софтуер | Линкове
Музика | Филми
Благодарност
Игри | Игри
Таро | Цветя
Речник Отзиви
Lifestyle (2) (3)
(4) (5) (6) (7)
Business, Careers
(2) (3) (4) (5)




Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

 Пими ® » Пиер Дако » Любовта


Отсъствие или Присъствие


Приятелко моя нежна, моля ви, не ме забравяйте. Обичайте ме отдалече, както ме обичахте, когато бях до вас...

„Тристан и Изолда" от Томас

Дали отсъствието на любимото същество засилва, или унищожава любовта? И обратно, дали постоянното присъствие я презарежда, или я подкопава?
В това се състои една от трагедиите на любовта: дори да поражда чувство за вечност, дори думата „винаги" спонтанно да звучи в устата на влюбените, така или ина­че няма нищо по-нестабилно и мимолетно от страстта. Любовта и страстта трябва непрекъснато да бъдат подклаждани, за да не изтлеят и угаснат. Любовта избледня­ва, ако непрекъснато не се обогатява.
И ето ви нов парадокс: отсъствието съхранява любов­та на някои влюбени. Когато любимото същество го няма, те мечтаят, фантазират, разкрасяват спомените си. Въображението идеализира отсъстващия. Влюбеният мислено се взира в жестовете, походката, гласа, усмив­ката му. Така афективният „кондензатор" се зарежда.
В други случи отсъствието задвижва въображението в „обратна" посока. Предъвкваме недостатъците на люби­мия. Тълкуваме отрицателно думите и Действията му. Ставаме злопаметни и се настройваме враждебно. „Тя" или „той" не са такива, каквито сме си представяли, за каквито сме мечтали. Афективният кондензатор се раз­режда. Отсъствието буди у нас любов, враждебност, без­различие, ревност и хиляди други чувства, които автори­те на романи са се надпреварвали да описват.


Сблъсъкът

Чрез постоянното си присъствие другият е тук такъв, какъвто е, с характерните си особености и с недостатъ­ците, които откриваме с цената на страданието. Другият никога не отговаря на идеала, който сме проецирали върху него. Постепенно мечтата се пропуква и това е в реда на нещата. Възниква обаче въпросът: позволява ли страстта „да живеем заедно"?
Ако страстта е резултат от проекцията на мъжката Анима (или на женския Анимус), то противопоставяне­то на тези идеализирани полюси с живия човек, който далеч не е идеален, може бързо да я разруши. Така митът се сблъсква с действителността. Двамата партньори меч­таят за идеалното, само че у тях няма нищо от Тристан, нито от Изолда.


Да живеем заедно?

Виждах я почти всеки ден. Говорех­ме си само за нас, или по-точно, все­ки говореше за себе си и навлизаше свободно в едно минало, съвършено непознато за другия.
„Симон Патетичния" от Жироду

„Да бъдем винаги заедно": такова е желанието на всич­ки страстно влюбени. „Никога да не се разделяме, да ос­танем навеки слети в едно."
Възможно ли е двама страстно влюбени да живеят съвместно? Въпросът е спорен. Всичко зависи, естестве­но, от това доколко трайна е страстта, но поради изклю­чителната си интензивност тя така или иначе не може да продължава дълго. Вече казахме, че любовта трябва да се подхранва, за да се засилва. Но можем ли да засилим чувство, което вече е достигнало върха си?
А и „навикът" заплашително броди наоколо, подкопа­ва и изравнява склоновете на планината. Това е често описвано в популярните списания, които публикуват мненията на известни личности „за" и „против" съвме­стното съжителство. След като любовта превръща всич­ко в примамлива илюзия, преобразявайки призраците във феи, жените в богини, мъжете в непобедими богове, ба­налното във възвишено, след като „героите" от екрана никога не са „женени", а въпросът за навика отдавна е разнищен от световната литература, какво става с пъте­шественика през пустинята, поел все пак към мираж, в който е повярвал?...
Ще цитирам Дьони дьо Ружмон и Мишел Казнав:
- Дьо Ружмон: „Изолда е от типа жени, за които не се женим, за да не ги разлюбим, когато престанат да са същите. Представете си само: г-жа Тристан!"
- Казнав: „Г-жа Тристан, защо не! Дори бих добавил: точно защото се женя за Изолда, въплътена в жената, която обичам, и точно защото Изолда изчезва пред очи­те ми, аз още повече заобичвам тази жена и заедно с нея поемам по пътя, осеян с изпитания и просветления, със сблъсъци и споделени радости, с раздели и сдобрявания. С нея преоткривам света и се надявам, че един ден заедно ще доплуваме до блажения пристан, който ще ни при­юти в земите на Нашата Майка Вселената..."


Затворено пространство и ентропия

Влюбените са склонни да живеят затворено, да се оттег­лят от света. Кои от тях не са си казвали: „Само ти и аз. Светът не ме интересува. Заедно, скрити някъде. Никой друг, освен нас двамата..."
Тази „затворена система" е чудесна, но и чудесно под­хранва афективната ентропия*, в която „любовната топ­лина" бързо изчезва (да си припомним примера с топка­та). В края на процеса настъпва инерцията и смъртта на любовната система.
Да повторим отново: любовта (достойна да бъде наре­чена така) изисква непрестанно прибавяне на нови еле­менти, също както мозъкът се нуждае от приток на кис­лород (който за него е „информация"). Именно новите елементи (афективните информации) спират ентропията и отмирането на любовта.
Но говорим ли за страст, говорим за връхна точка, за афективна поанта. Как тогава да се подава нова информа­ция? Нали върхът е достигнат? И кой трябва да я подава, ако не другият? А той е в състояние да го прави, като по­степенно и постоянно разкрива личността си. Но би ли могъл да удовлетвори подобно изискване? Никой на този свят не е достатъчно безкраен като личност, за да бъде разкриван ден след ден в продължение на години. Така че „непрекъснатото преоткриване" се оказва невъзможно.
  • Да си припомним, че ентропията е белег за израждането на дадена система. Тя е толкова по-бързодействаща, колкото по-малко „информа­ция" захранва системата.
Стигаме до един момент, в който подаваната от дру­гия „информация" намалява и пресъхва. Вече не е оста­нало много нещо за откриване. Познаваме го прекалено добре, нали сме заедно ежедневно. Интересът спада, сис­темата започва да буксува поради липса на свежа инфор­мация, чувствата охладняват. Усещането за пълна при­лика изчезва.
Когато информацията липсва, ентропията започва да изяжда страстта. А от това следва, че опасността ще бъде десеторно по-силна, ако влюбените образуват затворена система, в която не прониква никаква информация отвън. Законът е безмилостен, но е закон...


Отхвърлянето на имплантата

Да обичаш означава да даваш това, което нямаш, на някой, който не се нуждае от него.
Жак Лакан

Афективната система на любовта е устроена като все­ки организъм: присаденото „чуждо тяло" често бива отхвърляно. Известно е, че голямата любов поражда усе­щане за пълно сливане и отъждествяване. Влюбените сякаш изгубват собствената си личност и се превръщат в едно цяло. Всеки приема „имплантата" на другия.
И това е точно така, докато продължава. Защото, ако организмът е склонен да отхвърля чуждото тяло (дори трънчето, забило се в пръста), унищожаването на лична­та свобода, предизвикано от страстта, неизбежно е по­следвано от отхвърлянето на човека, който я е събудил.

Тогава идва люшкането между двете крайности, за­почваме да отблъскваме „присадката", тоест любимия. Все по-трудно го понасяме. Скучаем в негово присъствие, особено ако сме го опознали добре. И мечтата се разби­ва на пух и прах. „Той" или „тя" не е такъв (такава), какъвто (каквато) сме си представяли. Как съм могъл (могла) така да се излъжа? Къде остана времето, когато мисълта за нея (него) не ми излизаше от главата? Предъвкваме едни и същи мисли. Страдаме. Но ето че постъпва нова информация. Страстта пламва отново. Събираме се. Разделяме се. Искаме да живеем с другия, но не можем да живеем с него. Топката престава да под­скача, губи топлина и застива на място. В отношенията ни се настанява безразличието. Настъпва моментът на страданието от мимолетността на това, което сме смя­тали за вечно. Стигаме дотам да поставяме под въпрос самото съществуване на любовта и да заявяваме с убеж­дение, че любовта е само една илюзия...


Направихме хубаво пътешествие

Влюбените тръгват на пътешествие, за да потънат в един свят, в който сливането унищожава индивидуалността, защото става дума действително за унищожение. Те пре­стават да бъдат „аз" и „ти", а се превръщат в едно общо „аз-ти", разположено извън пространството и времето.
И се озовават там, където до очите и ушите им не дости­га нищо светско, там, където цари религиозното. Забрави­ли околния свят, откъснали се от всичко външно, потъна­ли в небитието на мълчанието, те откриват единението.
Дано да се завърнат от това пътуване без душевни рани, единствено с екзалтацията от успешното му осъществя­ване, все едно колко е продължило. Дано запазят споме­на от вселените, които са опознали и които точно заради този факт съществуват.
И когато страстта умре, остават - понякога завинаги - музиката и поезията, чрез които им се е явила.

Пиер Дако
Папка: Любовта | Добавил: Пими (05.04.2009)
Разгледан: 1807

Контакт         18.232.188.122           Петък          29.03.2024, 01:08