Приятелко моя нежна, моля ви, не ме забравяйте. Обичайте ме отдалече, както ме обичахте, когато бях до вас...
„Тристан и Изолда" от Томас
Дали отсъствието на любимото същество засилва, или унищожава любовта? И
обратно, дали постоянното присъствие я презарежда, или я подкопава?
В това се състои една от трагедиите на любовта: дори да поражда чувство
за вечност, дори думата „винаги" спонтанно да звучи в устата на
влюбените, така или иначе няма нищо по-нестабилно и мимолетно от
страстта. Любовта и страстта трябва непрекъснато да бъдат подклаждани,
за да не изтлеят и угаснат. Любовта избледнява, ако непрекъснато не се
обогатява.
И ето ви нов парадокс: отсъствието съхранява любовта на някои влюбени.
Когато любимото същество го няма, те мечтаят, фантазират, разкрасяват
спомените си. Въображението идеализира отсъстващия. Влюбеният мислено
се взира в жестовете, походката, гласа, усмивката му. Така афективният
„кондензатор" се зарежда.
В други случи отсъствието задвижва въображението в „обратна" посока.
Предъвкваме недостатъците на любимия. Тълкуваме отрицателно думите и
Действията му. Ставаме злопаметни и се настройваме враждебно. „Тя" или
„той" не са такива, каквито сме си представяли, за каквито сме мечтали.
Афективният кондензатор се разрежда. Отсъствието буди у нас любов,
враждебност, безразличие, ревност и хиляди други чувства, които
авторите на романи са се надпреварвали да описват.
Сблъсъкът
Чрез постоянното си присъствие другият е тук такъв, какъвто е, с
характерните си особености и с недостатъците, които откриваме с цената
на страданието. Другият никога не отговаря на идеала, който сме
проецирали върху него. Постепенно мечтата се пропуква и това е в реда
на нещата. Възниква обаче въпросът: позволява ли страстта „да живеем
заедно"?
Ако страстта е резултат от проекцията на мъжката Анима (или на женския
Анимус), то противопоставянето на тези идеализирани полюси с живия
човек, който далеч не е идеален, може бързо да я разруши. Така митът се
сблъсква с действителността. Двамата партньори мечтаят за идеалното,
само че у тях няма нищо от Тристан, нито от Изолда.
Да живеем заедно?
Виждах я почти всеки ден. Говорехме си само за нас, или по-точно,
всеки говореше за себе си и навлизаше свободно в едно минало,
съвършено непознато за другия.
„Симон Патетичния" от Жироду
„Да бъдем винаги заедно": такова е желанието на всички страстно
влюбени. „Никога да не се разделяме, да останем навеки слети в едно."
Възможно ли е двама страстно влюбени да живеят съвместно? Въпросът е
спорен. Всичко зависи, естествено, от това доколко трайна е страстта,
но поради изключителната си интензивност тя така или иначе не може да
продължава дълго. Вече казахме, че любовта трябва да се подхранва, за
да се засилва. Но можем ли да засилим чувство, което вече е достигнало
върха си?
А и „навикът" заплашително броди наоколо, подкопава и изравнява
склоновете на планината. Това е често описвано в популярните списания,
които публикуват мненията на известни личности „за" и „против"
съвместното съжителство. След като любовта превръща всичко в
примамлива илюзия, преобразявайки призраците във феи, жените в богини,
мъжете в непобедими богове, баналното във възвишено, след като
„героите" от екрана никога не са „женени", а въпросът за навика отдавна
е разнищен от световната литература, какво става с пътешественика през
пустинята, поел все пак към мираж, в който е повярвал?...
Ще цитирам Дьони дьо Ружмон и Мишел Казнав:
- Дьо Ружмон: „Изолда е от типа жени, за които не се женим, за да не ги
разлюбим, когато престанат да са същите. Представете си само: г-жа
Тристан!"
- Казнав: „Г-жа Тристан, защо не! Дори бих добавил: точно защото се
женя за Изолда, въплътена в жената, която обичам, и точно защото Изолда
изчезва пред очите ми, аз още повече заобичвам тази жена и заедно с
нея поемам по пътя, осеян с изпитания и просветления, със сблъсъци и
споделени радости, с раздели и сдобрявания. С нея преоткривам света и
се надявам, че един ден заедно ще доплуваме до блажения пристан, който
ще ни приюти в земите на Нашата Майка Вселената..."
Затворено пространство и ентропия
Влюбените са склонни да живеят затворено, да се оттеглят от света. Кои
от тях не са си казвали: „Само ти и аз. Светът не ме интересува.
Заедно, скрити някъде. Никой друг, освен нас двамата..."
Тази „затворена система" е чудесна, но и чудесно подхранва афективната
ентропия*, в която „любовната топлина" бързо изчезва (да си припомним
примера с топката). В края на процеса настъпва инерцията и смъртта на
любовната система.
Да повторим отново: любовта (достойна да бъде наречена така) изисква
непрестанно прибавяне на нови елементи, също както мозъкът се нуждае
от приток на кислород (който за него е „информация"). Именно новите
елементи (афективните информации) спират ентропията и отмирането на
любовта.
Но говорим ли за страст, говорим за връхна точка, за афективна поанта.
Как тогава да се подава нова информация? Нали върхът е достигнат? И
кой трябва да я подава, ако не другият? А той е в състояние да го
прави, като постепенно и постоянно разкрива личността си. Но би ли
могъл да удовлетвори подобно изискване? Никой на този свят не е
достатъчно безкраен като личност, за да бъде разкриван ден след ден в
продължение на години. Така че „непрекъснатото преоткриване" се оказва
невъзможно.
- Да си припомним, че ентропията е белег за израждането на
дадена система. Тя е толкова по-бързодействаща, колкото по-малко
„информация" захранва системата.
Стигаме до един момент, в който подаваната от другия „информация"
намалява и пресъхва. Вече не е останало много нещо за откриване.
Познаваме го прекалено добре, нали сме заедно ежедневно. Интересът
спада, системата започва да буксува поради липса на свежа информация,
чувствата охладняват. Усещането за пълна прилика изчезва.
Когато информацията липсва, ентропията започва да изяжда страстта. А от
това следва, че опасността ще бъде десеторно по-силна, ако влюбените
образуват затворена система, в която не прониква никаква информация
отвън. Законът е безмилостен, но е закон...
Отхвърлянето на имплантата
Да обичаш означава да даваш това, което нямаш, на някой, който не се нуждае от него.
Жак Лакан
Афективната система на любовта е устроена като всеки организъм:
присаденото „чуждо тяло" често бива отхвърляно. Известно е, че голямата
любов поражда усещане за пълно сливане и отъждествяване. Влюбените
сякаш изгубват собствената си личност и се превръщат в едно цяло. Всеки
приема „имплантата" на другия.
И това е точно така, докато продължава. Защото, ако организмът е
склонен да отхвърля чуждото тяло (дори трънчето, забило се в пръста),
унищожаването на личната свобода, предизвикано от страстта, неизбежно
е последвано от отхвърлянето на човека, който я е събудил.
Тогава идва люшкането между двете крайности, започваме да отблъскваме
„присадката", тоест любимия. Все по-трудно го понасяме. Скучаем в
негово присъствие, особено ако сме го опознали добре. И мечтата се
разбива на пух и прах. „Той" или „тя" не е такъв (такава), какъвто
(каквато) сме си представяли. Как съм могъл (могла) така да се излъжа?
Къде остана времето, когато мисълта за нея (него) не ми излизаше от
главата? Предъвкваме едни и същи мисли. Страдаме. Но ето че постъпва
нова информация. Страстта пламва отново. Събираме се. Разделяме се.
Искаме да живеем с другия, но не можем да живеем с него. Топката
престава да подскача, губи топлина и застива на място. В отношенията
ни се настанява безразличието. Настъпва моментът на страданието от
мимолетността на това, което сме смятали за вечно. Стигаме дотам да
поставяме под въпрос самото съществуване на любовта и да заявяваме с
убеждение, че любовта е само една илюзия...
Направихме хубаво пътешествие
Влюбените тръгват на пътешествие, за да потънат в един свят, в който
сливането унищожава индивидуалността, защото става дума действително за
унищожение. Те престават да бъдат „аз" и „ти", а се превръщат в едно
общо „аз-ти", разположено извън пространството и времето.
И се озовават там, където до очите и ушите им не достига нищо светско,
там, където цари религиозното. Забравили околния свят, откъснали се от
всичко външно, потънали в небитието на мълчанието, те откриват
единението.
Дано да се завърнат от това пътуване без душевни рани, единствено с
екзалтацията от успешното му осъществяване, все едно колко е
продължило. Дано запазят спомена от вселените, които са опознали и
които точно заради този факт съществуват.
И когато страстта умре, остават - понякога завинаги - музиката и поезията, чрез които им се е явила.
Пиер Дако
|
Нумерология
Четвъртък
21.11.2024, 13:21
