Нищо от това, което ни прави щастливи, не е илюзия.
Гьоте
Любовта и страстта са белязани с трагизъм. От една страна,
предчувстваме и очакваме идеалната любов. Но другият съществува такъв,
какъвто си е, и нарушава идеалната представа с риск да я унищожи.
От друга, както вече казахме, търсим винаги себе си, а другият е само
инструментът на това търсене. Всички ние сме една огромна измама. Ще се
върнем на това по-нататък.
Този, когото обичаме - или мислим, че обичаме, - е огледалото, в което
се отразяваме. Ние възприемаме любимия през призмата на целия ни минал
живот и онова, което проецираме върху него, ни го представя такъв,
какъвто не е и никога не е бил.
Дълбоко субективна и измамна, любовта често не е нищо друго освен нарцисизъм и самотно пътуване на всеки от двамата партньори.
Излиза, че любовта е една отчайваща илюзия, напразен и безсмислен зов,
безкрайно отекващ при сблъсъка си с пренаситената от разочарования
надежда, с изплъзващите се призраци, които си въобразяваме, че обичаме.
А вярващият, вперил молитвено очи в статуя, изобразяваща божествено
създание? И тук илюзия. Статуята е само жалко копие на божественото. Тя
дори не е символ, а само алегория. За какво може да служи фигурата от
мрамор или гипс, освен за „подложка" на молитвата или на медитацията
ни? И не е ли същото, когато обичаме?
Не е ли любимият човек просто опора на полета ни към по-висше измерение?
Защото човешката любов е следа от друг свят. Тя е пространствената му
проява, подобно на светлината в камерата с мехурчетата. Любовта не е
вътре в нас, тя е другаде, извън нас, но къде? Тя е непозната енергия и
любимото същество е мимолетното й въплъщение.
Любимото същество, той или тя, е само „посредник" между нас и Ерос.
Някакъв индивид застава „случайно" на пътя на лъченията, разпръсквани
от енергийния източник, и ние се влюбваме в него, защото „прилича" на
нас.
В това се състои драмата: ако приликата избледнее, ако огледалото, в
което се отразяваме, потъмнее или се счупи, посредникът изгубва смисъла
си. Лишен от огледалото, в което се е оглеждал, влюбеният отново
потъва в самота и очакване.
Така влюбчивите натури се превръщат в безкрили Икари и се завръщат от
приказното си пътешествие, за да установят, че безразличният свят
съществува и без любов.
Но има и хора, които поемат по пътя към любовта, без да се нуждаят от посредници, защото са се потопили в Ерос и в Бог.
Те нямат нужда от посредници. Това са мистиците, влюбени в Бог и осъществили единението с Него.
Ние, ампутираните...
Немалко хора твърдят, че човешката любов е несъществуваща химера. Как стоят нещата всъщност?
Очевидно е, че има любов, след като наблюдаваме проявите й около нас и вътре в нас. Но на коя действителност съответства?
Любовта е несъмнено илюзия в проявленията си, но не и в същността си, защото ни води към измеренията на безкрая.
Всички ние сме ампутирани от хиерогамия*. Душата ни е разделена на две.
Точно затова любовта ни привлича с властния си зов към неизразимата
свобода на единението; точно затова чувстваме, че единението е
възможно въпреки невъзможната човешка любов.
Ако не беше така, нямаше ли да издъхнем от глад, лишени от майчинската гръд на надеждата?
„Фаталната" страст
И Тристан каза: „Чуйте ме, отче. Обича ме тя от сърце, но вие не
знаете причината. Чародейно биле разпали любовта и." „Тристан и Изолда"
от Берул
Така отговаря Тристан на отшелника Огрен, който порицава страстта на
двамата любовници, бягството им в гората и предателството им към крал
Марк, съпруга на Изолда.
Тоест Тристан оправдава тази „грешна" любов с изпитото чародейно биле.
Да чуем и какво казва кралица Изолда на отшелника:
„Отче, кълна се във всемогъщия Бог, той не ме обича, нито аз него.
Всичко идва от вълшебното вино, от което пихме и двамата. Това беше
грях!"
Понятието „чародейно биле" се отъждествява с „фаталност", което в наши дни можем да изразим така:
- „То е по-силно от мен; нямам вина; боря се срещу тази страст, но тя ме връхлетя и обсеби; по-силна е от
чувството ми за дълг, за семейство, за чест; той (тя) ме омагьоса..." и т. н.
Сякаш страстта се предава като болест. Всъщност тя действително е
болест. Тя е разразила се буря, преляла река, която помита всичко по
пътя си и опустошава душата, като в същото време я обновява. Такъв е
странният парадокс на страстта и на амалгамата от „смърт" и
възраждане, която се съдържа в нея.
- От Шегоз - свещен съюз. Терминът означава съюз
между бог и богиня или сливане на мъжкото и женското начало. Съюзът
между Анимата и Анимуса у човека е психологическа хиерогамия.
Ерос
Ерос е богът на любовта, обикновено представян като момченце, стрелящо
с лък по мъжа или жената, който „ранява" с любов. Редно е да се
запитаме: дали съдбата ни е изпратила стрелата, или по наша воля сме се
насочили към нея? Като че ли второто предположение е лишено от смисъл.
Къде тогава минава границата между безотговорността, породена от
страстта, и личната свобода, която ни задължава да поемем човешката си
отговорност? Защото знаем, че ако партньорите запазят - или си
възвърнат - трезвостта и ясното съзнание, то страстта или никога не е
съществувала, или много бързо е умряла.
Лудост или мутация?
„Той ме обича, аз го обичам само заради..." Заради какво, заради
фаталността, за която стана дума по-горе? Но какъв вид фаталност? Какви
пропасти - или какви небесни простори - се откриват пред страстно
влюбените? Какво търсят те двамата, всеки за себе си, чрез своята
безумна на пръв поглед любов? Да не са луди? Или пък са мутанти?
В страстта, както и във всичко останало, ние сме движени от една
универсална истина, чиито закони и действие не познаваме, но към която
принадлежим.
Тази принадлежност е нашата положителна фаталност. Тя напомня
известната фраза на Ницше: „Мисълта за фатума е екзалтираща за този,
който е разбрал, че е част от него. Аз самият съм фатум..."
Ние всички се лутаме из непознатата истина; отгатваме я в нашето
несъзнавано и в организма ни и знаем, че тя ни е превърнала в това,
което сме.
Да си припомним гравитацията и илюзията, която си правим, когато
твърдим: „Стъпил съм на пода по собствено желание; чинията стои на
масата, защото аз съм я поставил там; сам съм си виновен, че падам,
след като съм се спънал." Всъщност единствено земното притегляне ни
кара да вършим всичко това без каквато и да е намеса от наша страна.
Ако ни е трудно да разпознаем всемирната „фаталност", то е заради
вдъхващото ни сигурност самочувствие на Аза.
Нека отново се запитаме: луди ли са страстно влюбените? Или са мутирала преходна форма към някакъв божествен вид?
Луди са в сравнение с „нормалния" си Аз, несъмнено. Луди са и в
сравнение с утвърдените в света норми. Защото са се претопили един в
друг, защото всеки от тях е престанал да бъде себе си, за да се
превърне в другия.
Мутанти, поели към изгубения континент
Може би в зората на времето сме приличали на онзи Бог от традициите,
едновременно мъж и жена, чиито атрибути са съжителствали в съвършена
хармония.
Хермафродитът вероятно е най-древният символ -символът на съвършеното
същество. Той и до днес живее в нас, след като не преставаме да търсим
любовта, след като в един прекрасен ден, някъде, например на някой
ъгъл, възкликваме очаровани: „Това е тя! Това е той!" -и се изпълваме с
любов към внезапно появилия се наш „двойник".
Според преданията Бог дал на човека едно тяло с две лица. После го
разделил и мъжът и жената започнали самостоятелен живот. Въпреки това
ние продължаваме да търсим божественото единство, от което очевидно
произхождаме. Иначе защо ще искаме да си го възвърнем?
Следователно афективното хермафродитство е признак на вътрешна
„божественост", на пълнота, на единение със себе си и на пълна свобода.
Това личностно единство може да се постигне по два възможни начина:
- чрез „компромиса" на любовта между двама души. Вече казахме, че
единият се превръща в „инструмент"; всеки се стреми да постигне
собственото си единство посредством другия. Това е канибалският
нарцисизъм на любовта;
- чрез „сливането" вътре в нас на Анимата и Анимуса. Подобно начинание
много рядко успява. Но успее ли, човешкото същество вече не изпитва
потребност от другия, за да осъществи единството си. Другият вече не
го „попълва", а само допълва. Съюзът между Анимата и Анимуса позволява
да се докоснем до истинската любов, онази, с която обичаме другия, а не
себе си.
Пътят към Ерос
Не бива да смятаме, че „имаме" Анима и Анимус. Те не са част от личната
ни психика. Ние не ги притежаваме така, както притежаваме мъжки и
женски хормони. Напротив, става дума за архетип, чиято енергия ни
информира и ръководи, архетип, разположен в измерения, различни от
нашите, на които ние сме само „проявления".
Еросът не е това, което мислим
Еросът се е изместил към понятието „еротизъм", което на свой ред е
изгубило възвишеността си, за да приеме откровено отрицателни
стойности. С тях се сблъскваме в така наречените „еротични" романи и
филми, в които еротиката е безсрамно подправена с най-долнопробна
порнография.
А Еросът е въплътил може би най-възвишения ни стремеж - желанието да
надскочим човешката си природа и отново да изпитаме усещането за Бог.
Еросът се родее с хиерогамията (обожествения съюз между двата пола).
Така че еротизмът, това е потребността от духовно „превращение", която
живее дълбоко в човешката душа. Хората са направили от Ероса каквото
са могли; но дори в грубата непристойност се усеща неосъзнатият им
стремеж към Ероса и към афективното сливане, което той олицетворява.
Защото сексуалното сливане (то е преди всичко афективно, гениталността
е само временният му физически аспект) е винаги опит да се възстанови
първичното единство на боговете, опит, чиято стойност е различна и
зависи от афективното и от душевното ниво, достигнато от всеки от нас.
Еросът не е любов
Хората винаги говорят за любов и рядко за Ерос, освен когато ги смесват.
Но да смесим Ероса с любовта означава да сложим знак за равенство между
източника и проявлението му, между светлината и отражението й. Да се
върнем - за пореден път - на камерата с мехурчетата. Еросът би могъл да
бъде непознатата енергия, разположена в пространството и времето,
докато любовта е видимата й „следа".
Любовта е само отпечатък, знак, доказателство за съществуването на
Ероса. Видимите прояви на любовта свидетелстват за съществуването на
невидимия свят на Ероса.
Ерос и зовът на свещеното
Ние несъмнено мислим, след като мисълта съществува във вселената. И ако
понякога изпитваме тръпката на свещеното, то е защото и него го има във
вселената, защото енергията му ни облива, карайки ни да чувстваме като
свещени неумелите си любовни сливания.
Любовта преобразява пространството, в което се проявява. Дори
поднасяната от проститутката „любов" освещава хотелската стая. Така
„жрицата" на най-древната професия се превръща в Мария-Магдалена за
лишените от любов.
„Религиозното" устройство на човешката душа е факт. Не го ли откриваме,
когато психоанализата надхвърли етапа на „лечението" и се отправи към
друг, езотеричен свят?
Свещеното е нашият двигател, то е и дълбинната ни свобода. Страстно
влюбените са наясно с този факт; те са изживели екстатичното сливане,
познато на мистиците, на големите поети и музиканти.
Това е Еросът: чрез него телата на любовниците се превръщат в души, а любовта им в Бог.
А утре?
Въпреки крехката и нещастна човешка любов Ерос продължава да „изпраща"
сигнали някъде оттам, от дъното на бездната, както е правил от
незапомнени времена. Човешките ни машини са толкова първобитни, че
приемаме само някои откъслеци от тях. И все пак колко много светлина
виждаме с несъвършеното си човешко око, сляпо за цели гами от лъчи!
Впрочем можем да предположим, че Ерос, който е само енергия и чисто
съзнание, не се вълнува от това и си казва, че в други галактики
сигурно има високодуховни индивиди, дешифриращи посланията му сто
хиляди пъти по-добре от нас.
Ако е така, то тогава за какво служим ние на Ероса с неговите сигнали?
Сега служим за много малко неща. Но утре? Та нали сме отскоро на тази
планета, нали сме новородените на духа и на любовта! На нашата вселена
й предстоят още милиарди години живот; миналото на човечеството е
кратко, бъдещето му е необятно.
Човекът е част от вселената и не може да промени този факт. Духовното
му извисяване е заложено в програмата на Големия взрив преди петнайсет
милиарда години.
А докъде ли са стигнали по пътя си към Ерос и към Бог обитателите на милион пъти по-старите галактики?
Невъзможното съответствие
Наистина ли са „мутанти" влюбените? Като че ли да, въпреки че всеки
опит за анализ на „лудото" им поведение се е оказвал неуспешен.
Впрочем така е по-добре. По същия начин са се проваляли опитите да се
разтълкуват музиката и поезията. Можем само да се вгледаме в живота на
поетите или на музикантите, но той не обяснява творчеството им.
Казват: животът на този музикант, на този поет не съответства на
музиката, на поезията му. Естествено. Защото се мъчим да обясним
висшето с низшето, божественото с човешкото. То е все едно да
анализираме поезията на Верлен, опирайки се на житейското му падение
(макар че „деградацията" може да доведе до разкриването на дълбинното
същество), или да обясняваме трагизма в Моцартовата музика с ежедневния
му живот. А двамата така или иначе са били „прехващачи" на послания,
изпратени им „свише", от някакъв друг свят, от друго измерение. Те нищо
не са сътворили, „то" се е творяло в тях и чрез тях, те са били само
посредници, от тях нищо не е зависело. Да, непрекъснато се натъкваме на
странната мания да се очовечава божественото...
По същия начин страстните влюбени ни най-малко не отговарят на
критериите на един свят, който напускат, докато трае единението им
(кратко или продължително).
Тук ще цитирам Мишел Казнав:
„... защото, ако изобщо има етика в индивидуализацията, тя блика от
друг извор, разположен отвъд доброто и злото като законови понятия..."
Пиер Дако
|
Нумерология
Четвъртък
21.11.2024, 10:59
