Знаем, че любовта и страстта понякога поемат по твърде необичайни
пътища. Случва се например някой красив, умен, богат мъж внезапно да се
влюби в грозна (според нормите!), напълно непривлекателна за повечето
хора жена. Случва се и красива, задоволена във всяко отношение жена да
бъде понесена от течението на страстта си към „грозен" или глупав, или
пък недодялан мъж. Млада жена безвъзвратно се оплита в мрежите на
любовта си към много по-възрастен от нея мъж. Младеж се влюбва до
полуда в двойно по-стара от него жена. Примери колкото щете.
Притаена зад завесата, добродетелната публика се възмущава от скандала,
от „противоестествената" връзка, прибягвайки до аргументите, услужливо
подадени й от обществото. Така се стремим да вкараме в релси всичко,
което се отклонява от правилата ни. Чувстваме се по-сигурни, когато
прилагаме критериите на разума към ирационалното.
И с всички сили се стремим да натикаме обратно в затвора онези, които са успели да излязат от него.
Очевидно е, че в този случай мислим за това, което виждаме, а не за
това, което е. Лесно е да обясним какво виждаме. Но дори обяснението да
е вярно, то далеч не е изчерпателно.
Дали пък тези страстно влюбени хора не са своеобразни „мутанти",
насочили се към божествените простори (както впрочем всички страстни
натури), пренебрегнали напълно общественото мнение и законите на
тялото? Нали се случва страстите, които наричаме абсурдни, да доведат
до трайни и щастливи връзки? Нима едното не оправдава другото?
Тъй или инак тези хора се намират далеч от световете, в които уеднаквяването на индивидите не е нищо друго, освен сведено до нулата желание за безкрайност. Тяхната страст е
плесница и предизвикателство. Да ги преследваме ли? Или да ги
поздравим?
От магмата до изригването
Изразът „вулканична страст" не е гола фраза. Кратерът на вулкана е само
видимата му част. В недрата на земното кълбо магмата започва да се
топи и да се изкачва към кратера, откъдето ще изригне унищожителният
облак от пепел, но и плодоносната лава.
Подобно на вулкан афективността много дълго може да остане в състояние
на летаргия и после внезапно да се пробуди. Задушавани от обществените,
моралните, религиозните и възпитателните норми, инстинктивните и
афективните процеси постепенно „ферментират" и след време избухват в
резултат на неудържимия приток на енергия, предизвикан от случайната
среща с „другия". Тогава, ако разстройството на афективното състояние е
твърде голямо, са възможни сериозни физически, душевни или афективни
смущения. Налице е патологична страст, каквото и да е естеството й:
любовна, спортна, религиозна и т. н.
Един от признаците на патологичната страст е морбидната ревност. Проява
на истински канибализъм и вампиризъм, тя превръща другия в затворник и
се храни от него. Известно е, че кризите на болезнена ревност могат да
доведат до драматични събития, в това число убийства и самоубийства.
Съществуват и така наречените „мистични" кризи - деформиран образ на
истинския мистицизъм и на неговия стремеж към безкрайното. Знаем
например, че всяка публична личност получава писма, изразяващи налудна
любов или омраза. Авторите им оглеждат и най-незначителния отговор, и
най-дребния знак от страна на адресата под лупата на своята страст „от разстояние, лупа, която прекомерно увеличава реалността.
Следователно няма нищо по-двусмислено от страстта. Тя може да преминава
от най-висша към най-мерзка форма на любов. Всичко зависи от това дали
изживяващите страстта ще запазят трезвомислието си и способността си
да владеят действията си.
Както вулканичната лава наторява почвата, така и страстта си остава
най-динамичната активна съставка, най-осмислящият, най-енергичният
елемент, който подтиква хората към постижения, напълно невъзможни за
уеднаквените им събратя.
Отречената истина
Само страстно влюбените, мистиците и поетите знаят, че на дъното на
човешката душа се е притаил „вкусът към нещастието" (наричаме го така
поради липса на друг израз). То е нещо като влечение към небитието,
израз на неистовата потребност да се възродим в царството на
абсолютното. Човекът несъзнателно призовава онова, което би му донесло
подобно нещастие и подобно възраждане.
„Нормалният" индивид за нищо на света не би си признал, че има нещо
общо с този иначе присъщ на всички ни копнеж. И въпреки това масовата
публика придава на нещастната любов и на смъртоносните страсти
първостепенно значение. И тайно се наслаждава, когато чете в
специализираните вестници и в други подобни издания разкази за
невъзможна любов и за болезнени раздели.
Защо легендата за Тристан и Изолда е предизвиквала и продължава да
предизвиква огромен интерес, ако не заради „нещастието", сполетяло
двамата идеални влюбени, заради това, че смъртта им ще ги изведе до
светлината, която всеки носи в себе си?
Защото няма съмнение, че съществува връзка между любовната страст и
преобразяващата смърт. Ето затова тази страст и привлича, и отблъсква.
Има ли страстно влюбени, които да не са изричали словата: „Искам да
умра в прегръдките ти... да те обичам и да умра от любов... искам да
умрем заедно... да заспя с теб и повече да не се събудя"...?
Въпросният „вкус към смъртта" е само зов - да повтаряме ли пак - към
живот отвъд живота, защото няма нищо по-вярно от това, че всяка голяма
любов е мистична.
И ето че завиждаме на страстно влюбените или ги мразим. Казваме, че са
изгубили чувство за реалност. Но за каква реалност става дума? Казваме
също, че не са на себе си. Но какво е това „на себе си", в което живеят
останалите? Казваме още, че живеят в друг свят, но кой е този
недостижим свят?
В същото време страстта придава чувство на „непобедимост".
Влюбените заявяват: „Чувствам, че нищо не може да ми се случи — нито да
се разболея, нито да катастрофирам, чувствам се неуязвим... любовта ни
е по-силна от смъртта..."
И понеже, когато сме влюбени, не се страхуваме от смъртта, изпитваме
смътното желание да потънем в нея заедно двамата и да се отдадем на
неизразим екстаз.
Любовта прави живота и смъртта съюзници, а не антагонисти. Така стигаме до помиряването на противоположностите.
От Аза към съществото
Всичко дотук показва, че е невъзможно каквото и да е доближаване до
ядрото на свободното ни същество без разголването на Аза. До ядката се
стига само когато отстраним натрупаните отгоре й пластове. Ако се
замислим за „вулканичните изригвания", описани по-горе, ще видим, че
страстните натури пренебрегват напълно видимия образ на другия и
отгатват дълбинната му същност. В края на краищата се оказва, че където
и да погледнем, голотата се крие под дрехите.
„Странните" страстни натури с техните „изригвания" са смятани (в някои
общества) за „деградирали", за загубили афективните и дори умствените
си качества. И те наистина са загубили „качествата" и „праволинейното"
поведение, предписвани от благонравието общество.
Това е от голямо значение и може да ни доведе до опасни изводи. Във
всеки случай един въпрос се налага: не е ли „деградацията" доближаване
до дълбинното същество? Какво търсят тези, които деградират чрез
алкохол, наркотици, мазохизъм, морбидна сексуалност, всевъзможни
извращения? Не се ли докосва до същността си, пренебрегвайки своя Аз,
скитникът от бреговете на Сена, за разлика от индивида, изгубил „ядрото
си" някъде под измисления си образ?
Съществува, разбира се, цяла гама от „деградации", като се започне от
падението, което отчуждава и убива, и се стигне до очистването на Аза
от наслоенията и до откриването на пълноценното и свободно същество.
Изглежда очевидно - но дали е така всъщност? - че не можем да достигнем
ядрото си, ако сме загубили човешкото си достойнство. Тоест, че всичко
зависи от качеството на вътрешното ни същество. Всичко произлиза от
силата или от немощта на личността. Всичко се корени в детството и в
полученото възпитание. Истинското „събличане" на видимия Аз може да
стане едва след неговото най-пълно опознаване, с всичките му слаби и
силни страни, с неговите възможности и недостатъци, със страховете и
изтласкванията, които са го отслабили. Не сме в състояние да „изтрием"
като с гума видимия Аз, ако неврозата го принуждава да се отдръпва от
живота, да се завръща към състоянието на недиференцираност. Не можем да
го сторим и ако неврозата поражда у нас илюзорно чувство за могъщество,
за неуязвимост и ни тласка към садизъм и високомерие.
От горе на долу
Типични в това отношение са различните форми на мазохизъм. И тук имаме
стремеж към „сливане", чиято цена е загубата на индивидуалността.
Разглеждан в такъв аспект, мазохизмът се разполага на много нива.
Сливането, към което се стремят големите влюбени, е своеобразна форма
на мазохизъм - губи се индивидуалност и се постига усещане за
божествено единение. Онези, които „потъват" в съзерцание на природата
или в слушане на музика, също се отдават на някакъв вид мазохизъм.
Жените или мъжете, готови да се подложат на мъки и унижения от
„любов", също се стремят да „изтрият" своя Аз, за да изпитат усещането,
че са част от някакво цяло. Така че е невъзможно да се разграничи
висшия от низшия мазохизъм; и тук всичко зависи от дълбинното същество
и от стойността на „ядрото", около което се е развила личността.
Съвсем друго нещо е положителното търсене на собствения център, което
изисква, нека си припомним, добре да познаваме своя Аз и да
притежаваме достатъчно силна личност, за да можем да се лишим от
образа, възприет „за пред хората", от „обичаите" и догмите, наложени
ни от обществото, и да достигнем до оголеното си същество. В този
случай „деградирането" се превръща във вътрешна интелигентност и
свобода; сродява се с положителната разрушителност, която разбива
вратите на социалните и моралните затвори.
Така е: някои големи влюбени сякаш отчаяно се стремят да се изгубят. Но къде? За да се открият в какво?
Може би в светлината, превърнала се в гениално вдъхновение у поетите, строителите, музикантите?
Тук обикновените хора отново свиват рамене, без да си дават сметка, че
и в тях живеят същите стремления, макар и потиснати, задушени. И че
смътно мечтаят някой ден да се изгубят във „велика любов", която да ги
връхлети като ураган.
Нахлузили домашните пантофи, г-н и г-жа Хикс са застинали в носталгично очакване. Те не знаят, че мечтаят за Тристан и Изолда.
Западноевропейският роман
Вградила се в западноевропейското колективно несъзнавано, легендата за
Тристан и Изолда векове наред огрява западния свят. Неизменно четен с
неугасващ плам, романът е с неясен произход. Има множество версии,
най-известните от които са тези на Берул (около 1150), на Томас (около
1170), както и по-съвременните адаптации на Бедие, Шампион, Готие...
Всички те са имали изключителен успех. Били са обект на безкрайни
изследвания, тълкувания, коментари... „Тази прекрасна история, която
още с появата си беляза като с нажежено желязо цялата ни западна
цивилизация..." (Мишел Казнав, „Чародейката отвара и Любовта")
В наши дни разрушителността, въплътена в тази легенда, се е превърнала
в понякога направо отблъскваща лъжеромантика, запазила само следи от
оригиналния текст. Легендата сякаш крие митичното си величие от
тривиалния ни свят, в който зовът към преобразяващите ценности е
изчезнал напълно.
Пиер Дако
|
Нумерология
Четвъртък
21.11.2024, 11:05
