Смятаме, че имаме цел, защото сме решили да си поставим такава и работим в тази насока. Всъщност често става дума само за илюзия - избрали сме точно тази цел по причини, които нямат нищо общо с нас: семейни, социални, финансови и др. фактически „ние" нищо не сме решавали.
Мисълта за подобна цел ни тласка по един-единствен път и нерядко ни увлича в необратим процес. Устремени напред, ние започваме да „действаме". Събираме всичките си сили и ги насочваме към целта. След като я постигнем, тя, естествено, престава да бъде цел. И започваме да търсим друга, защото, изглежда, не можем да живеем иначе. А и нали ни учат, че е абсолютно задължително да имаме цел в живота; при това целта ни е представена само с външните си белези - работа, успех в обществото, пари, кариера...
След някой и друг ден новата цел на свой ред престава да бъде цел. И така от цел на цел ние вървим напред и си въобразяваме, че „правим" нещо. Всъщност си правим само илюзии за самите нас и за живота.

Мотивите са толкова много, колкото и хората. Ще ви кажат:
- за да успеем в живота (какво ли може да означава това?), повтаряйки впрочем чутото от другите;
- защото трябва да имаме цел (което не означава нищо, след като не знаем защо);
- защото без цел животът не заслужава да се живее (така ли?);
- защото, който не върви напред, изостава (крилата фраза!).
Мотивите обикновено са неясни и не особено благородни.
Искаме да докажем на самите себе си, че... (какво точно?);
искаме да надскочим боя си (не можем, тъй като той е веднъж завинаги определен);
да докажем на родителите си, че не сме толкова неспособни, колкото смятат;
да се издигнем над околните;
да отмъстим за детството си;
и какво ли не още...
Всичко това поражда у индивида непрекъснато напрежение, страхове и депресии, кара го да се включва в убийствени надпревари, слага му наочници и му затуля живота. И най-тъжното е, че безброй хора се затварят в килиите на своите цели и много рядко ги напускат.

Истинската цел е нещо съвсем различно. Тя е програмирана някъде вътре в нас - открай време, може би още от зараждането на вселената, програмирана е заедно със съдбата ни, с която се е сляла. Целият ни организъм е подготвен да се устреми към една-единствена цел, като че ли в нас е имало „компютър", който е обобщил всички данни, преди да определи посоката ни.
Каквото и да правим, ние се движим към тази цел. Цялото ни същество върви към нея.
Обикновено целта, която „преследваме", е в пълно противоречие с целта-съдба. И макар последната винаги да излиза победителка, противоречията й с първата водят до вътрешни терзания, неврози, преумора, тревожност и различни заболявания.
Така че искаме или не, ние сме на път към програмираната в нас цел. Тя е несъзнавана и е нужна огромна работа, за да я издигнем до нивото на съзнанието. Но дълбоко в себе си ние се движим в указаната посока. Несъзнателно правим това, което целта е решила, и все така несъзнателно се доближаваме до нея. Криволичим, залитаме, но не отстъпваме. Не се връщаме назад. Понятието „регресия" в случая е неприложимо. Човешкото същество никога не регресира, никога не спира по пътя към заложената в него цел.
Ако един ден тази цел ни се разкрие, с почуда установяваме колко очевидна е била. Тогава разбираме накъде водят мислите и действията ни, накъде вървим в професията, в любовта, в живота си.
И всичко се навързва като „по чудо" - срещи, четива, връзки, благоприятни случаи, сякаш „паднали от небето", възможности, разкрили се все по линия на съдбата ни, всичко това подредено и съчетано във времето понякога по наистина фантастичен начин. Ето така се превръщаме в част от вселената и се изпълваме със странното усещане, че ни води тайнствен вълшебник...

Отговорът произтича от казаното дотук. Често пъти сме уверени, че „правим" нещо. А би трябвало, както вече казах, да почувстваме, че вървим към съдбата си. Най-добре е да се опитаме да придобием - след като освободим вътрешната и външната си спонтанност - нещо като „пасивна" активност, да се отпуснем по течението на живота и внимателно да следим за обстоятелствата, които приличат на същността ни.
Трябва също така да разберем, че нищо никога не е постоянно, че и ние, и светът сме в постоянно движение между доброто и злото, между светлината и сянката, между разширяването и свиването.
Това, че „действаме" с ожесточение и воля, не променя нещата. Никоя човешка сила на света не е в състояние да предотврати събитията. И ние - като всичко друго - сме вплетени във взаимозависимите обстоятелства, които се подчиняват на една абсолютна логика. Всичко, което „правим", каквото и да е то, е предопределено от програмираната ни съдба, а тя от своя страна е част от великия вселенски план.
Понякога поемаме в неправилна посока по вина на възпитанието, комплексите, страховете си. Това „ни се случва", тъй като не можем да постъпим другояче. Вътрешните ни затвори скриват от нас целта на съдбата ни (както и животът, който бихме могли да водим), съществуването ни е изпълнено със сътресения и неприятности, плод на напрежението, възникващо, когато фалшивите ни цели застанат на пътя на съдбата.

А спонтанността е фабричната марка на всяко живо същество. Лишим ли се от нея, губим способността си да се „отпускаме", да се наслаждаваме на хармонията в живота. Прекършваме истинската си човешка природа.
Да възвърнеш спонтанността си означава:
1) да позволиш на нещата да отговарят на истинската си природа;
2) да излезеш от килията, в която си затворен.
Възвръщането на спонтанността не е лесна работа; става дума за постепенно освобождаване от страха, който също е част от западното възпитание и нерядко е причиняван от „призраци", принадлежащи на безвъзвратно отминало време.

Отличен начин - но доста опасен за собствената гордост е да осъзнаем, че поведението, което не одобряваме у другия, често е плод на собствените ни постъпки. Тогава изразът „той е виновен" се превръща в: „Моето поведение е предизвикало ответна реакция, на която от своя страна реагирам, и всичко това нараства като снежна топка." По този начин излизат наяве множеството илюзии, които сме хранили за себе си и които грижливо сме поддържали от страх да не видим възможната истина за личността си.

Да видим какво остава

Мъжът следва да разчисти пътя пред своята Анима, своя женски, потенциален, творчески, пълен с въображение полюс, полюса на интуицията и на непринудеността. Жената трябва да преоткрие своя Анимус (полюса на екстравертността, на социализацията, на себеизразяването).
Тук контактите с хората играят главната роля, а за да ги установим и поддържаме, би следвало вече до голяма степен да сме се освободили. Търсенето на нови активни приятелства, общуването на мъжа със стойностни жени и на жената с чувствителни и действени мъже са от изключително значение.