Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS
Бутон за дарения чрез BITCOIN

Please Donate To Bitcoin Address: [[address]]

Donation of [[value]] BTC Received. Thank You.
[[error]]

Бутон за дарения чрез PayPal



Хороскопи
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любовен Хороскоп
Тя и Той
Духовно Израстване


Начало  Регистрация  Вход


Книги
Сентенции
Вампиризъм
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Софтуер | Линкове
Музика | Филми
Благодарност
Игри | Игри
Таро | Цветя
Речник Отзиви
Lifestyle (2) (3)
(4) (5) (6) (7)
Business, Careers
(2) (3) (4) (5)




Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

 Пими ® » Пиер Дако » Нашите Затвори


Целта-затвор

Смятаме, че имаме цел, защото сме решили да си поставим такава и работим в тази насока. Всъщност често става дума само за илюзия - избрали сме точно тази цел по причини, които нямат нищо общо с нас: семейни, социални, финансови и др. фактически „ние" нищо не сме решавали.
Мисълта за подобна цел ни тласка по един-единствен път и нерядко ни увлича в необратим процес. Устремени напред, ние започваме да „действаме". Събираме всичките си сили и ги насочваме към целта. След като я постигнем, тя, естествено, престава да бъде цел. И започваме да търсим друга, защото, изглежда, не можем да живеем иначе. А и нали ни учат, че е абсолютно задължително да имаме цел в живота; при това целта ни е представена само с външните си белези - работа, успех в обществото, пари, кариера...
След някой и друг ден новата цел на свой ред престава да бъде цел. И така от цел на цел ние вървим напред и си въобразяваме, че „правим" нещо. Всъщност си правим само илюзии за самите нас и за живота.

Защо си поставяме цели?

Мотивите са толкова много, колкото и хората. Ще ви кажат:
- за да успеем в живота (какво ли може да означава това?), повтаряйки впрочем чутото от другите;
- защото трябва да имаме цел (което не означава нищо, след като не знаем защо);
- защото без цел животът не заслужава да се живее (така ли?);
- защото, който не върви напред, изостава (крилата фраза!).
Мотивите обикновено са неясни и не особено благородни.
Искаме да докажем на самите себе си, че... (какво точно?);
искаме да надскочим боя си (не можем, тъй като той е веднъж завинаги определен);
да докажем на родителите си, че не сме толкова неспособни, колкото смятат;
да се издигнем над околните;
да отмъстим за детството си;
и какво ли не още...
Всичко това поражда у индивида непрекъснато напрежение, страхове и депресии, кара го да се включва в убийствени надпревари, слага му наочници и му затуля живота. И най-тъжното е, че безброй хора се затварят в килиите на своите цели и много рядко ги напускат.


Програмираната цел

Истинската цел е нещо съвсем различно. Тя е програмирана някъде вътре в нас - открай време, може би още от зараждането на вселената, програмирана е заедно със съдбата ни, с която се е сляла. Целият ни организъм е подготвен да се устреми към една-единствена цел, като че ли в нас е имало „компютър", който е обобщил всички данни, преди да определи посоката ни.
Каквото и да правим, ние се движим към тази цел. Цялото ни същество върви към нея.
Обикновено целта, която „преследваме", е в пълно противоречие с целта-съдба. И макар последната винаги да излиза победителка, противоречията й с първата водят до вътрешни терзания, неврози, преумора, тревожност и различни заболявания.
Така че искаме или не, ние сме на път към програмираната в нас цел. Тя е несъзнавана и е нужна огромна работа, за да я издигнем до нивото на съзнанието. Но дълбоко в себе си ние се движим в указаната посока. Несъзнателно правим това, което целта е решила, и все така несъзнателно се доближаваме до нея. Криволичим, залитаме, но не отстъпваме. Не се връщаме назад. Понятието „регресия" в случая е неприложимо. Човешкото същество никога не регресира, никога не спира по пътя към заложената в него цел.
Ако един ден тази цел ни се разкрие, с почуда установяваме колко очевидна е била. Тогава разбираме накъде водят мислите и действията ни, накъде вървим в професията, в любовта, в живота си.
И всичко се навързва като „по чудо" - срещи, четива, връзки, благоприятни случаи, сякаш „паднали от небето", възможности, разкрили се все по линия на съдбата ни, всичко това подредено и съчетано във времето понякога по наистина фантастичен начин. Ето така се превръщаме в част от вселената и се изпълваме със странното усещане, че ни води тайнствен вълшебник...


Да правим? Да правим какво?

Отговорът произтича от казаното дотук. Често пъти сме уверени, че „правим" нещо. А би трябвало, както вече казах, да почувстваме, че вървим към съдбата си. Най-добре е да се опитаме да придобием - след като освободим вътрешната и външната си спонтанност - нещо като „пасивна" активност, да се отпуснем по течението на живота и внимателно да следим за обстоятелствата, които приличат на същността ни.
Трябва също така да разберем, че нищо никога не е постоянно, че и ние, и светът сме в постоянно движение между доброто и злото, между светлината и сянката, между разширяването и свиването.
Това, че „действаме" с ожесточение и воля, не променя нещата. Никоя човешка сила на света не е в състояние да предотврати събитията. И ние - като всичко друго - сме вплетени във взаимозависимите обстоятелства, които се подчиняват на една абсолютна логика. Всичко, което „правим", каквото и да е то, е предопределено от програмираната ни съдба, а тя от своя страна е част от великия вселенски план.
Понякога поемаме в неправилна посока по вина на възпитанието, комплексите, страховете си. Това „ни се случва", тъй като не можем да постъпим другояче. Вътрешните ни затвори скриват от нас целта на съдбата ни (както и животът, който бихме могли да водим), съществуването ни е изпълнено със сътресения и неприятности, плод на напрежението, възникващо, когато фалшивите ни цели застанат на пътя на съдбата.


Спонтанността: основен принцип

„Кастрирането" на спонтанността е една от характерните черти на западната цивилизация.
Научаваме се да не даваме израз на чувствата си, да задържаме поривите на симпатия и антипатия, да следим изкъсо жестовете и усмивките си и т. н. Казано накратко, научаваме се на „самоконтрол" в лошия смисъл на думата, за да се държим „възпитано", за да избегнем възможните одумки, за да не предизвикваме общественото мнение... Всичко това е в противоречие с истинското отношение, което бихме могли да имаме към самите нас и към останалите. По този път стигаме до външна и вътрешна скованост и започваме системно да изтласкваме емоциите си; или въставаме срещу лишените от спонтанност „затворени системи" и възприемаме прекалено освободено, разпасано и грубо поведение.


Изтритата марка

А спонтанността е фабричната марка на всяко живо същество. Лишим ли се от нея, губим способността си да се „отпускаме", да се наслаждаваме на хармонията в живота. Прекършваме истинската си човешка природа.
Да възвърнеш спонтанността си означава:
1) да позволиш на нещата да отговарят на истинската си природа;
2) да излезеш от килията, в която си затворен.
Възвръщането на спонтанността не е лесна работа; става дума за постепенно освобождаване от страха, който също е част от западното възпитание и нерядко е причиняван от „призраци", принадлежащи на безвъзвратно отминало време.


Сламката и гредата

Отличен начин - но доста опасен за собствената гордост е да осъзнаем, че поведението, което не одобряваме у другия, често е плод на собствените ни постъпки. Тогава изразът „той е виновен" се превръща в: „Моето поведение е предизвикало ответна реакция, на която от своя страна реагирам, и всичко това нараства като снежна топка." По този начин излизат наяве множеството илюзии, които сме хранили за себе си и които грижливо сме поддържали от страх да не видим възможната истина за личността си.


Едно друго измерение

Тогава се появява интуицията. И тя е била потискана, изтласквана, почти унищожена в името на едно чисто рационално поведение, което опъваме като защитен екран пред възможната широта на съществуването и пред тревожността, породена от самата идея за спонтанност. (Каква ли беда ще ме сполети, ако се държа непринудено и се покажа такъв, какъвто съм?)
- Всъщност, ми каза една млада жена, спонтанността, която успях да си възвърна, не се оказа толкова страшно, колкото си я представях, тъкмо обратното! Забелязах, че усмивката отначало учудва, след което хората се отпускат и също се усмихват. Открих също, че непринуденото поведение нерядко премахва страха у другите (но може и значително да го засили!...), че помага да се установи контакт с тях. Така пред мен се разкриха нови пътища, намерих си нови занимания, които напълно ме задоволяват (вече срещахме подобно следствие от вътрешното освобождаване). Чувствам истинско облекчение! За пръв път в живота си съм спокойна и щастлива! И най-важното - осъзнах, че в предишното ми поведение нямаше нищо, което да привлече другите, а аз приписвах вината на тях, не на себе си...


Да участваш

Да си възвърнеш спонтанността означава да преоткриеш усещането за дълбока принадлежност към хората и събитията, за пълнокръвно участие в живота, пасивно или активно. Означава да се откажеш от затвореното си съществуване и от мнимия си индивидуализъм. Нужно ли е още веднъж да бием барабана, за да обявим, че човешките отношения са в постоянно и абсолютно взаимодействие?

Да напуснеш килията си

Да си възвърнеш спонтанността означава да излезеш от своята килия и да се отправиш към килията на другия, за да откриеш по какво си приличате, тъй като приликата е в основата на всяко истинско общуване. Има ли прилика, лесно ще разбереш откъде да влезеш в чуждата килия и да установиш контакт с обитателя й, който също е скрил непринудеността си вдън земя (и е пълен с желание да излезе от уединението си... при условие, че ти направиш първата крачка!).


Да видим какво остава

Възпитанието е нещо съвсем различно от собствената ни природа и рядко се съобразява с нея. Да си възвърнем непринудеността е като да се опитаме да прехвърлим мост между двете и да запазим от възпитанието онова, което е присъщо на природата ни. А после да се освободим окончателно от добавките, от налепите, както и от страховете, с които „обществото" щедро е настлало пътя ни. Но и в този случай не трябва да се боим да покажем, че сме се променили.

Да освободим скрития си полюс

Мъжът следва да разчисти пътя пред своята Анима, своя женски, потенциален, творчески, пълен с въображение полюс, полюса на интуицията и на непринудеността. Жената трябва да преоткрие своя Анимус (полюса на екстравертността, на социализацията, на себеизразяването).
Тук контактите с хората играят главната роля, а за да ги установим и поддържаме, би следвало вече до голяма степен да сме се освободили. Търсенето на нови активни приятелства, общуването на мъжа със стойностни жени и на жената с чувствителни и действени мъже са от изключително значение.


В заключение
- Всяко наложено отвън ограничение (ритуал, догма, идеология и други подобни „предразсъдъци"), неусетно като вътрешна истина, накърнява свободата на Аза и може напълно да я унищожи.
- Никой предразсъдък, никое натрапено ограничение няма да ни помогнат да почувстваме и проумеем собствената си личност и заобикалящия ни свят.
- Дошлото от другаде ограничение ни принуждава да се отъждествяваме с определен модел, представен ни като пример за подражание, и задушава непринудеността на усещанията, на мисленето, на действието. Отъждествяваме се с герои, митове, кинозвезди, с политически личности...
- Да бъдеш вечно „нащрек", да се страхуваш от живота и от другите означава постепенно да убиваш спонтанността на усещанията и действията си и, естествено, на отношението си към външния свят. Така вродената ни непринуденост и енергия изчезват заедно със съкровищата си.
- Мнозина надяват маската на фалшивата непринуденост от страх, от чувство за противоречие, от криворазбрана освободеност... От само себе си се разбира, че подобно поведение няма нищо общо с истинската спонтанност, равнозначна на липса на страх, на вътрешна свобода.
- Истинската свобода е преди всичко вътрешно израстване; тя не позволява на Аза да се изхаби и деградира.
- Ако отхвърлим напълно наложените ни отвън ограничения, няма ли да станем асоциални, да отречем всяка ценностна система? Няма ли в обществото да настъпи смут, анархия? Да, ако отвърлянето е дело на деградиралия Аз, защото това би било ограничение с обратен знак. Ограничаваме се до един-единствен акт - да отхвърляме всяко ограничение, а този акт изисква непрекъснати усилия и води отново до страх, до дискомфорт, до социална изолираност.
- От мига, в който започнем да се интересуваме силно от нещо, ние автоматично си налагаме известни ограничения. Но, както вече казах, става въпрос за „израстване", което е точно обратното на деградацията на Аза. Идеалното е да насочим интересите или страстта си към онова, което ни подхожда, което ни прилича. Тогава откриваме своята истина, разбираме за какво сме създадени и изковаваме собствените си вътрешни закони.

Един пример: ако някой открие, че това, което му прилича, е армията и че тази прилика се изразява в потребността от ред и подчинение, той приема и строгата армейска дисциплина с всичките й ограничения. Но в този случай ще имаме израстване, съзидание, а не упадък, ще имаме усещане за принадлежност, за участие...
Всяка нова позиция, всеки нов свободен поглед върху нещата създават около човека динамично пространство, съставено от приливи и отливи, от разнообразни силни усещания. В това пространство той може да се опре само на своето „вътрешно дишане", на способността си непрекъснато да се себеизгражда, на доверието и особено на приятелството към самия себе си.


Папка: Нашите Затвори | Добавил: Пими (15.01.2009)
Разгледан: 711

Контакт         54.172.169.199           Вторник          19.03.2024, 06:08