Те са много на брой и всеки може да открие онзи, който най-добре подхожда на желанието и възможностите му.
Целта е да се изкарат на бял свят отрицателните навици (включително и
комплексите), предизвикали вторично съществуване, и да се възвърне
усещането за пълнокръвен живот, присъщо на всеки човек, но обикновено
задушавано още през детството или юношеството.
Ето някои лесни начини, подсказани ми от хора, които до голяма степен
са успели да се „освободят", без да прибягват до крути мерки, като
психоанализата например.
- Просто се научих да гледам около себе си, да слушам разговорите на
улицата, в метрото. Повечето от тях ми се видяха напълно безинтересни и
си казах: „И аз съм като тези хора с техните навици, рефлекси, глупави
интереси, но повече не искам да бъда такъв."
- Търсех, откривах, после бавно еволюирах и мисля, че в значителна степен си възвърнах истинската личност.
- Наблюдавах колкото е възможно повече стойката си, походката си.
Как сковано се движех, как превивах рамене, сякаш носех на плещите си
целия товар на света!
- Научих се да не се смятам за център на света...
- Когато подавах някому ръка, правех го с плътно прилепнали до
тялото лакти. Като че ли бях излят от бронз. Осъзнах, че нищо у мен не
можеше да „се отвори", да се насочи навън, да се изрази. Всичките ми
жестове бяха вдървени. И дишането ми не го биваше - едно такова
учестено, плитко...
- Вглеждах се възможно най-често в дребните си страхове и натрапливи
идеи, в стресовите си състояния, в хроничната си нестабилност и
припряност...
- Когато плащах в магазина и зад мен имаше опашка, направо изпадах в
паника. Обърквах се, правех грешки, изпитвах желание да избягам.
Постепенно се научих да не бързам и да си казвам, че светът няма да се
срути, ако другите изчакат няколко секунди. И осъзнах какво усещане съм
имал преди - че нямам право да съм там, където съм. А то означаваше
само едно: чисто и просто се бях чувствал виновен, че съществувам...
- Осъзнах, че в поведението си следвам някакви стереотипи, много
отдавна възприети и останали напълно непроменени. Сякаш, бях кукла на
конци и играех все една и съща роля...
- Дадох си сметка, че приписвам на другите усещането, че съм
излишна. Струваше ми се, че си казват: „Какво чака тая, та не се маха
оттук? Защо не си обира крушите?"
- Постепенно осъзнах многобройните си езикови тикове. Употребявах
определени изрази, за да бъда като другите, за да не се отличавам от
тях. Нагаждах се към долнопробния им речник само и само да не ме
отхвърлят, да не ме изоставят.
Ето нещо много важно: да се опитаме да не се боим от това, че ще
се променим в очите на другите. Всъщност всеки от тези други има за нас
мислена представа, в повечето случаи определена веднъж завинаги. Ще дам
пример с една млада, трийсетгодишна моя пациентка. В началото изпитваше
силна тревожност. В процеса на психоанализата успя да отвори вратите на
многобройните си вътрешни затвори и да възвърне в доста голяма степен
истинската си същност. Въпреки това обаче продължаваше да се стъписва
пред някои житейски препятствия, които й пречеха да „върви напред".
- От петгодишна живея на същата улица, на същия трети етаж, в същата
сграда; откакто се помня, във всички други апартаменти живеят мои
роднини - чичовци, лели, братовчедки... Родителите ми пък живеят в
съседната къща. И всички непрекъснато общуват помежду си.
Веднага откриваме препятствието - роднините са си изработили
стереотипна, вдъхваща им сигурност „мислена представа" за младата жена.
И най-дребното разминаване с тази представа ги хвърля в недоумение и
предизвиква агресивните им реакции: „Братовчедка ми е станала
неузнаваема..." „Все едно, че си имам работа с чужд човек..." „Виж ти,
тя се осмелява да изразява лично мнение?" - и тъй нататък.
- Вярно е, че се бях превърнала в чужденка в афективно отношение. Че
се бях измъкнала от затворения семеен кръг. Вярно е и това, че бягах от
въпросите, разпитите, сарказмите им... Не желаех да говоря за
обновената си личност. С една дума, единственото решение за мен бе да
се махна оттам...
Младата жена така и постъпила - пренесла се в друго жилище. Какво от това, че временно се скарала с роднините си.
- След известно време семейството отново ме прие, макар и много
сдържано. Само че междувременно си бях намерила много други „семейства"
- вече имах нови приятели, нови познати. В началото се чувствах малко
виновна, но после си казах, че в края на краищата проблемът си е техен,
не мой...
Необходима ли е била смелост на тази жена? Сигурно. Но пътят й напред се е опирал на самоуважението - нещо изключително важно.
Този пример показва, че откриването на сковаващите ни навици изисква
продължителна работа, но че усилията ни биват богато възнаграждавани на
всеки етап от пътя. Въпросът е да се погледнем по нов начин и да
проявим нов вид внимание към себе си. Не по-малко важно е да съумеем
все по-малко да изтласкваме емоциите, чувствата, спонтанността си.
За кого се отнася това?
За всички без изключение. За всички, които като този мъж биха могли да заявят:
- Поради комплексите си и породените от тях патологични навици бях
изгубил желание за живот. Бях притеснен, скован, уплашен и заедно с
това агресивен, загубих способността да се наслаждавам на работата си,
която иначе обичах, не можех да се радвам на семейството си...
Отнася се и за тези, които:
а) могат да проникнат през обвивката си, да хвърлят поглед върху
себе си и върху живота си като цяло. Защото страхът не е в дъното на
душите ни, както обикновено си мислим, той е изградена от
обстоятелствата повърхностна структура;
б) не са убедени в нещата „веднъж завинаги", не вярват, че те са „такива, каквито са", не са в плен на окончателни мнения;
в) не смятат, че „за всичко са виновни другите";
г) могат да бъдат убедени, че организмът ни е много
по-интелигентен от нас и отлично знае какво върши, било като ни „вкарва
в затвора", за да ни съхрани, било като ни освобождава;
д) са в състояние да се разглеждат не като непристъпни за врага „бункери" (виж главата „Цивилизацията на убийството");
е) смятат задължителната надпревара, както и прекалената работа, за сериозно заболяване;
ж) си дават сметка, че възприемат другия през мрежа от проекции
и че чрез тях продължават и повтарят ситуации от детството и
юношеството си; но че и другите ги наблюдават през собствените си
проекции и никога не ги виждат такива, каквито са. Защото при
проекцията винаги виждаме някой друг на мястото на Другия (това е много
важно - ще го анализираме по-обстойно в главата за психоанализата).
Всичко това ни напомня за един от принципите на дзен-будизма: По цял
ден стоим с лице към себе си и въпреки това никога не сме се срещали...
Пиер Дако
|
Нумерология
Неделя
22.12.2024, 18:15
