Стигнали дотук, този или тази, които извършват психо­аналитичното пътешествие, преминават през една врата - вратата на положителната разрушителност.

Ето какво казва един четирийсетгодишен директор на предприятие в края на своята психоанализа (след дълго мълчание, тихо и бавно):

- Не знам какво ми става. С мен става нещо, което не съм подозирал. Сякаш правя фантас­тично откритие. Да, нещо гигантско се разкри­ва пред очите ми; каква светлина!... Светлина и никакъв страх от това, което виждам. От как­во още да се страхувам? Да не остана сам? Да не ме отхвърли обществото?... Имам чувството, че светът се е преобърнал. Не може да се опише с думи. Би трябвало да се изрази с музика. Пълно скъсване със стария свят... Чувствам се като... като измит, като нов, пълен с енергия, с жела­ние за творчество, вдъхновен; старият ми свят е толкова жалък и тесен, че... Ако се върна на старата работа, ще обърна всичко с главата на­долу; писнало ми е от тези безкрайни съперниче­ства, агресивни надпревари, от тези „мъжаги", тези хищни мъже и жени, превърнали живота в битка на мъже срещу мъже. Откакто започнах психоанализата, се разбунтувах срещу невротич­ната власт на мъжете, упражнявана от всички, и от мъже, и от жени. Повече не искам подобно нещо в моето предприятие, в ничие друго пред­приятие! Отхвърлям го. А ако се окаже невъзможно, ще подам оставка, ще потърся нещо друго. Всъщност изведнъж открих вътрешната власт, властта на душата. Не ми трябва вече този свят без душа. Ще потърся жената в себе си и другаде, истинската, мъдрата, Великата Майка. Оста­налото не ме интересува, не ща и да чуя за него. Край, Истината се разкри пред мен внезапно, без предупреждение. В началото на анализата бях буржоа до мозъка на костите. Сега душата ми придоби такава дързост! Мили Боже, направо е фантастично... Каква свобода!.. И какво пътеше­ствие!... Какво ще стане с бившите ми партньо­ри и приятели, дали ме обичат, или не, дали ме приемат, или не, всичко ми е напълно безразлич­но... Това може да се изрази само с езика на музи­ката или на поезията...

Какво да кажем за усещанията на този мъж, неспосо­бен да изрази с думи новото си душевно състояние?
Разрушителността - нека го повторим - може да се достигне само след продължителна работа и след като сме опознали напълно и в дълбочина светът, който напус­каме.

Разрушителността не е следствие от отвращението ни от света, а от коренна вътрешна промяна. Тя е осъзната действителност, източник на абсолютно нова информа­ция. Тя е окончателният и най-рафиниран стадий на ду­шата, в която е съществувала и дотогава, но в латент­но състояние.

Разрушителността е област на страстта, на екзалтацията, на топлината и на активната религиозност. Колко далеч сме от „мъдростта", която често не е нищо друго освен приглушено отчаяние.

Ето съня на мъж, подложил се на психоанализа (или по-скоро на „мета-анализа"). Важните елементи са напеча­тани с нормален шрифт.

- Беше ми възложено да защитавам континен­та Хиперборея. Намирах се във вътрешността му, отвъд арктическия полярен кръг. Носех уни­форма на летец изтребител; самолетът ми, го­тов за атака, бе на две крачки от мен. Стоях в очакване с чувството, че съм единственият ле­тец изтребител, защитник на Хиперборея. Не ставаше дума за стойност или за качество, а за количество. Бях или си мислех, че съм един­ственият, и това изчерпваше всичко. Разбрах - не знам как, - че към мен се приближава бомбар­дировач с нацистки екипаж със задачата да раз­руши Хиперборея, континента предател. Изле­тях и бързо се озовах под бомбардировача. След виртуозни премятания успях да обстрелям са­молета, който се разби в пламъци. Близо до мен забелязах огромно въртящо се огнено кълбо. Чув­ствах се прекрасно, в собствени води, неуязвим...

Преди да започнем тълкуването, да извадим важните термини и да цитираме асоциациите на сънуващия:

- Хиперборея: северен студ, тайнствена територия, изчез­нал континент, вълнуващо място на арктически ледове, на вечност, на избистряне, на смърт и възраждане/Кон­тинентът на Великата Майка, на красотата. Царството на Туле, на магията, на другите вселени и на тишината.

Хиперборея е познато име от античността, легенда­рен континент (а може би наистина е съществувал?), оставил дълбоки следи в паметта на хората. Това е далеч­ният север, царството на мъглите и на пречистващия студ, на ледовете и на снеговете, това е изгубеният континент, „психическият" континент на себеизбистрянето. Хиперборея и Атлантида са приказни земи, близки до най-дълбинното у човека, разположени далеч от разума, от материализма, от безликия закон.

Хиперборейците са оставили спомен (легенда или дей­ствителност?) за едно елитно и духовно извисено обще­ство. Континентът им е бил люлката на цивилизацията-майка, от която са се учили останалите народи. Хиперборея е магическо място, където е живяла Великата Жрица, символ на Великата Майка.
Хиперборейците са обитавали полярната област Туле, мистичното средище на потъналата цивилизация (Туле се намира в северната част на Гренландия).

- Нацистки екипаж: разрушение, огън и кръв. Хитлер-демоничният баща, апокалипсис, залез на боговете, сатанинска религия, магия за болни мозъци, ужас, пречу­пен кръст, опустошаване на територията на духа.

Съществуват специализирани изследвания на „мистич­ните" корени на нацизма. Първите нацистки апологети са се смятали за наследници на тайните на Туле. Искали са да си присвоят силата на Хиперборейците и да превърнат Германия в нация, способна да „одухотвори" целия свят, като войната е била просто етап от този план. Първите „посветени" в нацизма (Екарт, Розенберг) са въздействали с илюзиите си върху „осенената" душа на Хитлер и нацизмът се е превърнал в достояние на тайно общество, въобразило си, че е в досег с невидими тайни, вдъхващи енергия на ръководителите му.
Що се отнася до пречупения кръст, той е един вечен магически знак; съществувал е у много от древните на­роди и е олицетворявал свещените сили, направляващи вселената. Всичко това доведе света до кошмара на вой­ната. В желанието си да покорят света легионите млади арийци се превърнаха в нацистки орди, милиони бяха убивани в името на „одухотворяването", докато не настъ­пи „залезът на боговете".

- Във вътрешността на континента: усещането ми бе, че съм проникнал в духовността на Хиперборея, в хар­монията на всички неща и съм станал неразделна част от царството на Туле...

- В униформа на летец изтребител: за мен тя означава принадлежност, подчинение, символизиращо свещената защита на територията на Великата Майка.

- В очакване: бях готов да посрещна потенциалната опас­ност; забележете, че носех униформа на летец, а не бой­на униформа.

- Единственият пилот, количество: не ставаше въпрос за каквото и да било превъзходство, а за усещането за самота, за изолираност в новия начин, по който виждах нещата от живота. Което впрочем бе грешка! И други са част от Великата Майка, все едно дали го съзнават, или не, дали го желаят, или не, и други се опитват да се осво­бодят от собствените си лишени от афективност затво­ри. Как да стигнем до тази нова свобода, без да се вгле­даме в себе си?

- Предател: след поражението на нацистите при Сталин град „мистичните" ръководители трябва да са имали впе­чатлението, че са предадени от своята магическа боги­ня, която е следвало да поддържа претенциите им за „чи­ста и висша" раса.

- Виртуозни: докато управлявах самолета, правех акробатически фигури, неизпълними в действителност. Но се чувствах сигурен в себе си, неуязвим.

Под каквато и форма да се проявява, виртуозността е част от символиката на непобедимия и непогрешим герой.

- В пламъци: това е пречистващият духовен огън, който унищожава осквернителите на свещеното царство.

- Прекрасно, неуязвим: чувствах се отлично и нищо не можеше да накърни усещането ми за сигурност.

Отново се появява темата за героя, уверен в себе си и в постъпките си, в съдбата и в принадлежността си.

Имаме елементарна Едипова ситуация: сънуващият „уби­ва" бащата (Хитлер, олицетворен от нацистите), за да може единствено той да притежава майката. Но подобно тълкуване е прекалено опростенческо, тъй като:
а) сънуващият е достигнал, овладял и привел в изпълне­ние положителната разрушителност;
б) нацистите (бащата) не се домогват до притежанието на майката (Хиперборея), а до нейното унищожение.

Сънуващият унищожава и пречиства (чрез огъня) дик­тата на бащата-Хитлер. По този начин става съпруг на Великата Майка (Хиперборея).
Продължаваме започнатото по-горе:
а) Едипов стадий: синът търси начин да отстрани баща си, за да може единствен да „притежава" майка си, след като съперника вече го няма.
Сведен до отрицателния си аспект, продължително дей­стващият Едипов комплекс може да съсипе живота и ду­шата на човека, да породи страдания, психически заболя­вания, неспособност за действие, вътрешна неустойчивост, безсилие. Едиповият комплекс е нормална ситуация в дет­ството и в пубертета, но се превръща в катастрофа, ако продължи - както често се случва - и в зряла възраст. Мъж, страдащ от Едипов комплекс, или жена от комплекса на Електра е в състояние на постоянна регресия (чрез пове­дението си съответно към жените или към мъжете),
б) Стадий на разрушителност: на този стадий отхвърля­ме необоснованите в афективно отношение мъжки зако­ни, за да „се оженим" за Великата Майка, да се съеди­ним с природата, изпълнени с усещането за духовност и за принадлежност към цялата вселена, чиито елементи възприемаме в непрекъснатото им взаимодействие.
Така преминаваме от тесния индивидуализъм към гло­балната афективност, отказваме се от рационалното в полза на душевното.
Неусетно заменяме стадия на Едипов син със стадия на син или на дъщеря, подчинени единствено на вътреш­ните закони на Великата Майка...

Какво представлява всъщност Едиповият комплекс, ако не потребността от сливане с идеализираната майка, върху която сме „пренесли" представата си за богиня?
Но майката не е богиня, тя е преходно човешко същес­тво, издигнато до ранга на символ. Ето така объркваме ключа на лампата със светлината й.
Разрушителността, ако стигнем до нея, взривява тази ситуация.
Желанието за сливане с боговете е достигнало до нас от вечността и всеки го носи в себе си още от раждането.
То „се редуцира" в нормалния Едипов комплекс. Разрушителността взривява комплекса и ни връща към първоначалното усещане за единение с вселената и с Великата Майка.
Необходимо е обаче да си дадем сметка, че става дума за завършек, за достигане до върха на пирамидата; а това предполага предварително възстановяване на вътрешни­те „системи от проводници", както и реорганизация на афективността.

Тогава вече затворите разтварят вратите си. Посоката е необратима - очаква ни действената свобода, в която живеят синовете и дъщерите на Великата Майка. В ду­шите ни се възраждат величието на женското начало и устремът към най-висшите духовни ценности.

Не вярвам да съм споменавал в някоя от другите ми книги поемата за Девата, цитирана от алхимика Фулканели в „За­гадката на катедралите. Моля за извинение, ако се повта­рям, въпреки че красотата на текста е достатъчно силен аргумент. Мисля, че тези редове са естествено продълже­ние на съня за Хиперборея и за „Великата Майка"...

Господ ме облада в началото на пътя си.
Съществувах преди всяка друга земна твар.
Още нямаше бездни, а аз бях зачената.
Бях там, когато подготвяше свода небесен;
когато закрепяше въздуха над земята;
когато насочваше водата към изворите;
когато затваряше моретата в границите им
и налагаше закона си на водите,
за да не излизат от руслата си;
когато наливаше основите земни,
с него бях и всичките неща видях...


Пиер Дако