Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS
Бутон за дарения чрез BITCOIN

Please Donate To Bitcoin Address: [[address]]

Donation of [[value]] BTC Received. Thank You.
[[error]]

Бутон за дарения чрез PayPal



Хороскопи
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любовен Хороскоп
Тя и Той
Духовно Израстване


Начало  Регистрация  Вход


Книги
Сентенции
Вампиризъм
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Софтуер | Линкове
Музика | Филми
Благодарност
Игри | Игри
Таро | Цветя
Речник Отзиви
Lifestyle (2) (3)
(4) (5) (6) (7)
Business, Careers
(2) (3) (4) (5)




Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

pims.m
 Пими ® » Пиер Дако » Психоанализа


Депресията - Път в нощта на преображението?

В наши дни голям брой хора страдат от така наречената „потиснатост"; депресията леко ги докосва, без да се про­яви напълно.
Но-понякога тя взема връх. Напрежението между това, което сме в действителност, и това, което сме принудени да бъдем, внезапно спада. Организмът вкарва в действие предпазните клапи. Вместо да се взриви, прегрелият кон­дензатор излиза от строя. Тогава се отдаваме на депре­сията тялом и духом, както някои се отдават на любовта. Дали пък между двете не съществува връзка?

Някои проявяват и т.нар. „склонност към самоубий­ство". Но страстно влюбените също изразяват желание да „умрат заедно", за да се възродят в един преобразен свят. Не съществува ли и тук някаква връзка?
В разговорите с депресирани хора често усещаме, че у тях има предчувствие за обрат, очакване на радикална промяна в ценностите и пламенен стремеж към нов на­чин на живот.
Страдащите от депресия са хора на нощта. Но всички, които желаят да достигнат до ново съществуване, тряб­ва да преминат през нощта и през тъмнината. Понякога това пътуване се нарича прекосяване на пустинята или път в нощта. Депресията също може да ни поведе по нощ­ния път на преображението.


Както алхимията....

В началото на всяко обновяване на ума и на душата стои „смъртта" - окончателното скъсване със старите вижда­ния, старите стойности, стария начин на живот.
Захвърляме абсурда и глупостта. Душата ни облича нова кожа.
Но докато не бликне ярка светлина, отказът от старо­то се възприема като нощ, като мрак.
Защото човек не може да тръгне към дълбоко стаено­то си „ядро", ако преди това не се раздели с всичко, кое­то не е жизнено важно за него и което не отговаря на вътрешното му устройство.
Алхимията също познава нощта. Черният цвят се по­явява след взаимодействието между сярата и живака. Това е фазата на „гниенето", но и на надеждата. След което камъкът постепенно побелява: това е възраждане­то. Черната материя губи чернотата си, преди да стане рубинено червена.
По същия начин „златото" на философския камък се крие в чернотата на душата - нощта обещава надежда...


Лице и опако

Склонни сме да смятаме страдащите от депресия за „анормални". Но наистина ли са толкова анормални, колкото ни се струва? Анормални по отношение на как­во? На всекидневния живот? Тоест?
Дали това „опако" си няма „лице"? И дали „обратната страна", по която се движат тези хора, не е границата между съществуването им в дадения момент и напира­щия в тях порив към бъдното? Да си зададем един на пръв поглед парадоксален въпрос: не са ли те по-нор­мални от мнозинството така наречени нормални хора?
Депресията напомня за състоянието на човека, докос­нал се до смъртта и завърнал се в света на живите, след като е видял ослепителна светлина в края на тунела.
Определяйки депресираните като анормални, ние им лепваме етикет и ги тъпчем с лекарства, без да подози­раме, че в тях има „нещо друго", което единствено те усещат. Някаква дълбока тайна, някаква огромна за­гадка.
Не е ли по-добре в такъв случай да разгледаме поня­тието „депресия" от друг ъгъл, както би следвало да на­правим с ред други неща?
Може би депресираните съвсем не са „долу", може би са по-близо до „горе" и само временно не могат да се издигнат дотам. И докато настъпи този момент, тяхната нощ е своеобразно завръщане в майчиното лоно...


Какви точно са те?

Дали пък „анормалността" на депресираните не е по-скоро път към онова, което бих нарекъл „наднормалност"? Дали не е устременост към „нещо различно", непознато за повечето от нас? Другояче казано: не е ли депресията канал, тунел към светлината, към някаква висша цен­ност, която преобладаващата част от хората не познават или изтласкват?

При съприкосновението с депресирани „здравите" из­питват учудване, дори страх да не се „заразят" от състоя­нието им. Понякога обаче човекът в депресия привлича така, както ни привлича смъртта. Но коя смърт?
Лично аз мисля, че ни привлича нищото, нощта, която може да ни преобрази. Привлича ни „смъртта на душа­та", афективната „кома", присъща на силната любовна страст, най-възвишеният пример за която са Тристан и Изолда.
Изкушавам се да кажа, че хората в депресия са „при­вилегировани", защото притежават „нещо друго", което е вътре в тях, дори ако временно са се изгубили в нощта. Те са в състояние на абстиненция: лишени са от себереализация, от себепретворяване, лишени са от любов и в крайна сметка от самите себе си.
Затова ги привлича нищото, тоест преобразеният жи­вот, който сияе в края на тунела. И който ще открият, защото изплуват ли от депресията, ще бъдат коренно променени.

А светлината, както вече казах, предполага премина­ване през мрака, разделяне със стария багаж и старите дрехи, смърт на старите възгледи.
Хората в депресия притежават онова, което търсят позналите мрака на душата, устремените към светлина­та: артисти, поети, самотни мореплаватели, всички пъте­шественици в света на душевното. Защото да тръгнеш по море означава да се разделиш с привидното и да се сблъскаш с голата истина за себе си.

Депресията крие една голяма опасност: да се приютиш в това завръщане към „майчиното лоно", в затвореното вегетиране, в еднородността, да престанеш да изпитваш влечение и интерес към каквото и да било, да изпаднеш в пълна апатия....
Нерядко битката е извънредно трудна. Но невъзмож­ното съдържа възможното, тъй като не е нищо друго ос­вен неговата обратна страна. Още повече, че корените на депресията не са никога там, където си мислим, че са...


Сън със змей

Това е повтарящият се сън на трийсетгодишната Люси, която беше изпаднала в депресия, придружена от оби­чайните симптоми. Сънят изглеждаше подозрителен не само заради „класическия" символ, а и заради твърде опростеното тълкуване, давано от сънуващата. Защото Люси, прочела отгоре-отгоре някоя и друга психологи­ческа публикация, „отклоняваше" символиката на змея от правия път и тръгваше по лъжливи следи...
Сънят й се явяваше през равни интервали от време:
- Сънувам, че съм на поляна в голяма гора и се боря мълчаливо с огромен змей. За оръжие ми служи един клон. Змеят неизменно се отдале­чава в гората и се насочва към осветена къща. Там го чака някаква жена, която прилича на мен. Знам, че чудовището ще се върне.
Какви са асоциациите на Люси?
- Змеят: той „очевидно" олицетворява майка ми, ужас­ната поглъщаща майка, каквато беше моята. Въпреки това не изглежда страшен. При всяко негова завръщане ми се струва по-голям и по-силен... Не разбирам, още повече, че никога не е ранен. А и как може да е ранен, след като се боря срещу него с клон?

- Горска поляна: това е открито място, в центъра на кое­то ме е привлякла майка ми, за да ме унищожи по-добре (всъщност, както ще видим, горската поляна е жизнени­ят „център" на Люси).

- Гора: друг образ на опасността. Винаги изпитвам страх в гората. Прекалено много невидими присъствия ме на­блюдават...


- Мълчаливо: винаги съм се борила мълчаливо; иска ми се да можех да викам, да крещя, да чупя, да руша... Бях позорът на семейството ми, но привидно се подчинявах....


Накратко:

- Люси е „възпитана" („дезинформирана", дезорганизирана...) в една абсурдно „еднородна" и затворена среда от родители-новобогаташи, налагащи безмилостно зако­ните на клана си, с изкривени понятия, но с интелекту­ални претенции - полукултурната майка на Люси „при­емала" всеки вторник и открито ненавиждала всички, които се различавали от нея (включително, разбира се, и артистичните натури).
- Родителите принудили Люси да се омъжи за мъж, кой­то приличал на тях и чийто единствен идеал бил профе­сионалната кариера.
- От него Люси имаше син (десетгодишен в началото на анализата).
- Възпитавала го по законите на клана, под ръководст­вото на майка си и на една леля - „глава на рода".
- Била задължена да ходи по коктейли, вечери, модни ревюта, на луксозни курорти - все празни занимания.
- Трябвало непрекъснато да лъже себе си, като измама­та срещала одобрението на останалите измамници.

Люси ми разказа следното:
- Станах истински терорист по душа; идеше ми да взривя всичко, което виждах. Но бях прекале­но наплашена, за да се разбунтувам открито срещу лъжите, а и в края на краищата те се просмукват в човека... Атмосферата около „тези хора" беше като отровна мъгла, която проник­ваше във всичко. Продължавах да се преструвам, а новопоявилият се, синът ми, олицетворяваше този прогнил свят и непрекъснато беше пред очите ми; растеше и виждах как и неговата душа постепенно се сковава...

После Люси премина към фантазмите си:
- Представях си, че убивам сина си, за да го спа­ся от всичко това... Едно алтруистично убийс­тво... Представях си как се явявам в съда и как ме оправдават, а публиката ме акламира.

Вече изпаднала в „депресия", Люси сънува и друг сън:
- В Париж съм, под някакъв мост. Там има клошари и сред тях синът ми, вече зрял мъж. Обле­чен е в дрипи, изглежда нещастен. Клошарите се смеят. Синът ми ме сочи с пръст. Аз съм облечена по последна мода. Един клошар ми по­дава шише с вино и аз пия на големи глътки...

После продължи:
- Тогава си казах, че е време да се присъединя към бездомниците и да изпия виното им. За мен то бе светеното вино на свободата. Вкусът му бе неизмеримо по-добър от този на най-фините и отлежали вина от избите на познатите ми от моята предишна среда... Сега живея времен­но сама. Общувам с поети и с хора, отритнати от обществото. Работя колкото ми позволя­ват силите. Имах щастието да попадна на ра­ботодател, който проявява разбиране към мое­то физическо и морално изтощение. След като се възстановя напълно, ще взема сина си и ще го откъсна от училището за богаташи, където деформират хората и ги правят подобни на онези, с които окончателно скъсах. Не желая да виждам отново съпруга си, който впрочем е по­дал молба за развод. Чувствам, че свободата изгрява, но трябва да се науча да поемам отго­ворността за нея и да й се наслаждавам...


Положителна депресия?

Несъмнено. Разбира се, „виновни" бяха преди всичко хората от обкръжението на Люси, които са й изпращали „възпитателни послания", неотговарящи на същността й (всъщност неотговарящи на ничия същност).
Но реалността никога не е еднозначна. Люси, както обикновено се случва, се бе превърнала в неволен „съав­тор" на вътрешното си безредие - тя бе неспособна да се утвърди в привидно твърде лекия си живот и изпитваше силен страх от самотата, от отхвърлянето, от свободата, чиято цена не бе в състояние да заплати.
И все пак я заплати - с депресията си. Афективното „налягане" внезапно бе спаднало и Люси бе потънала в мрака, в нощта на „преминаването през пустинята"...

Ето още един неин сън:
- Трябваше да отида на някакво уж загадъчно място, което бях сигурна, че винаги съм позна­вала. Паднала бе гъста мъгла, но съвсем бяла, искряща. Обгръщаше всичко наоколо. Усещах, че ще открия в нея собствения си свят, все още невидим за душата ми. След това се озовах пред огромно поле. Знаех, че трябва да го прекося, опитвах се да се ориентирам по картата. Но нямах никаква информация за посоката, в коя­то да поема. В края на краищата тръгнах, воде­на единствено от интуицията си, с надеждата, че ще срещна някого по пътя.
После Люси се засмя:
- И ето ме тук! Да продължаваме!


Колкото до змея...

Символиката на змея е универсална и е част от колек­тивното несъзнавано. Тя е двузначна: змеят може да оли­цетворява вътрешното чудовище, „демоничните" наклон­ности на всеки от нас; но той е и пазителят на съкрови­щето, пазачът на тайниците; символизира творческото начало, активния принцип, божествената сила. Змеят е също така и символ на „сътворението на света"... и в слу­чая с Люси е олицетворявал представите й за вътрешно свободен и одухотворен свят. Вместо да се бори срещу змея - според нея символ на ужасната й майка, тя е тряб­вало да го слуша и да открие чрез него пламенния жи­вот, който е бил толкова потискан, че е „избухнал" в де­пресия, една положителна депресия, ако се съди по окон­чателните резултати от терапията.
А и нали Люси е предусещала благотворния аспект на „своя" змей, след като се е борила с него, въоръжена само с едно клонче?

Пиер Дако
Папка: Психоанализа | Добавил: Пими (04.03.2009)
Разгледан: 1087

Контакт         35.153.73.72           Вторник          16.07.2019, 14:39