Може би ще доживея до по-добри времена и за миг ще зърна нещо, подобно на Обетованата земя.
Из писмо на Айнщайн
„Пациентът", разбира се, има минало, живял е при определени
обстоятелства и се налага да се започне оттам. Разрушителността е
върхът, към който сме се устремили, но би било смешно и абсурдно да
говорим за нея от самото начало. Така тя би престанала да бъде крайна
цел и би се изродила в най-обикновена, макар и примамлива стръв, в
мъглив идеал, който ще засенчи вътрешните обстоятелства.
Впрочем тук се крие един капан, в който се хващат мнозина. Чуваме ги да
говорят за „космическо единство", за съзнания-енергии, за космически
вълни и други понятия, които за тях несъмнено носят някакъв смисъл, но
които те няма да могат да впишат в усещанията си, преди да
„преподредят" своята душевност. Защото е невъзможно „разхвърляната"
афективност да се проникне дълбоко от „порядъка", присъщ на архетипите
и на разрушителността. И все пак капанът е заложен, защото патетичното
човешко сърце не престава да призовава усещането за величие и вечност,
които смътно предугажда.
Така че миналото никога не трябва да се пренебрегва (което не означава
непрекъснато да кръжим около него, нито да се вкопчваме в него), тъй
като ние СМЕ собственото си минало. От него черпим информация, то
обуславя формата на вътрешната ни организация - или дезорганизация.
Невъзможно е да изкачим планината, тръгвайки от върха й! Но и не можем
да обясним какво има горе с това, което се намира долу, както не можем
да си представим какво представлява тринайстият етаж, съдейки по
мазето. А днес като че ли всички се опитват да сторят тъкмо това, във
всички области. Да не би да става дума за някаква криворазбрана
„демократична" тенденция?
Така е. Няма как да узнаем какво има на върха, ако сме още в подножието
на планината, но можем да разчистим подножието, за да освободим пътя
към върха.
Изолирам = унищожавам
Всеки от нас има някакви прояви (положителни или отрицателни) и е
възприел някакъв вид поведение. Всеки притежава - както вече казахме -
лична „мистика", обикновено несъзнавана, която е неговият отговор на
важните екзистенциални въпроси.
Затова най-напред трябва да се опитаме да разберем видимото и да го свържем с вътрешното поведение на участника.
Само че няма никакъв смисъл да анализираме отделна проява или реакция.
За да разберем отделното, е необходимо да сме разбрали цялото - цялото
човешко същество. Защото всяка частичка от човешкото поведение съдържа
всички останали. Тези частички се превръщат една в друга и една чрез
друга. Те са в непрекъснато движение (подобно на елементарните частици
на „материята , които потенциално съдържат останалите частици и могат
да се превръщат в тях).
Всяка частичка от поведението се заражда и ръководи от свойствата на
останалите и всички заедно образуват стегната и единна тъкан. Да
извадим една частичка означава да нарушим целостта на тъканта и да се
лишим от възможността да я видим такава, каквато е наистина.
Освен това нито една от частиците на поведението не може да има каквото
и да е предимство; всяка от тях е в непрекъснато взаимодействие с
всички останали и заедно с тях съставлява личността.
Да се опитаме да онагледим обяснението с рисунка и да начертаем една
окръжност. Нека тя да е „мястото", където са съсредоточени всички
частици на поведението. Окръжността-поведение се върти непрекъснато
около своя център, без да дава „предимство" на която и да е от точките
си, все едно дали става дума за симптом или комплекс.
Във всеки миг всичко става едновременно и в пълен синхрон.
Всички точки от окръжността се въртят и действат заедно, опирайки се на центъра (на личността).
Елементарната и неумела психология наподобява тангента, прекарана през дадена точка на окръжността.
Тази тангента сякаш „блокира" въртенето на окръжността, за да се
съсредоточи в една от точките й (някой симптом например). А
„психологът" заявява: „Вашият Едипов комплекс ви кара да..." или
„Чувството ви за малоценност е в основата на...". Подобни констатации
са съвършено безсмислени. Да
се опираме на тях би означавало да разглеждаме Едиповия комплекс или
чувството за малоценност като изолирани явления и давайки им
предимство, да пренебрегваме и подкопаваме, други важни подпори на
личността, без да ни е грижа, че зданието може да се срути.
А и не бива да забравяме, че мнозина основават живота си върху
очевидно абсурдни вътрешни истини, на които обаче нямаме право да
посягаме, преди самият пациент да ги открие след необходимата
подготовка.
Личната „мистика"?
Вътрешното ядро на личността определя в една или друга степен целия й
живот. Ядрото, това е центърът на описаната по-горе окръжност. То е
високо енергийно и недостижимо. Можем само да доловим съществуването му
в точката на пресичане на множеството аспекти и прояви на личността
(положителни или отрицателни) и така поне да се доближим до него.
Няма смисъл да обясняваме, че пътят до центъра е дълъг и е запазен за
тези, които дълбоко желаят да стигнат „до края"... Ясно е, че това
няма нищо общо с елементарната и ограничена терапия, чиято единствена
цел е социалната адаптация!
С други думи, социалната адаптация е външна, екзотерична цел, докато
центърът е вътрешна и езотерична цел. Смятам, че желаещите да извървят
този път са много повече, отколкото сме склонни да мислим...
Дългото пътуване
Ето как чрез тази страна на психоанализата проникваме в една открита,
крайно разнородна област, където представата за нещата се преобръща и
непрекъснато се обогатява от нови усещания, в сравнение с които
обичайните външни ценности не са нищо друго освен изкуствен начин на
приспособяване към обществото.
39-годишна жена:
-Личността ми възстанови единството си; сега имам напълно различна
представа за собствената си отговорност. Тя вече не е абстрактна, не
се определя от външни закони, а е вътрешна, лична, опира се на нова
етика и включва огромно уважение към околните, както и изключително
чувство за принадлежност... И заедно с това съм изпълнена с енергия...
Интерес и ирония
Елементарното възприемане на психоанализата от „широката публика" като
че ли започва да се променя в положителна посока, въпреки че
ироничното отношение към темата все още не е напълно преодоляно.
„От колко време правите „това"? Трийсет години?" Или: „Комплексите ви
ще продължават да съществуват и след това, но ще сте свикнали с тях." И
тъй нататък.
Организират се и телевизионни дебати между специалисти, в които
обикновено изпъкват противоречията между различните школи, всичко това
„подправено" с рекламни „послания"! Да се чуди човек защо
специалистите приемат подобни участия.
Очевидно е, че в условията на телевизионното студио е невъзможно
специалистът в областта на неизразимото, каквато е дълбинната
психоанализа, да предаде нещо друго, освен объркани и дезорганизирани
съобщения (виж главата за интелигентността).
Невъзможно е и гледащият дебатите да приеме нещо друго, освен същите
тези объркани съобщения, докато всъщност става дума за област, в която
редът и яснотата са от основно значение. Отново се питам кое кара
психоаналитика да участва в подобни прояви, които всъщност
„дезинформират" аудиторията.
Затова е съвсем нормално такива „начинания" да имат обратен ефект и да
предизвикат ироничното отношение на зрителите. От друга страна, същите
тези зрители изпитват прикрит интерес към психоанализата, който
изразяват по следния начин: „Това е само за хора с пари и с дипломи...
за хора богати... за тези, които не знаят как да запълват времето
си..." и т. н.
Интересът често е оцветен от усещане за магичност. Психоаналитикът се
уподобява на „жрец", надарен с окултни способности, които упражнява
върху другите, на „гуру", дори на манипулатор, присвоил си ролята на
водач.
А „пациентът" се превръща в пътешественик из дебрите на душата, който
скъсва с мнимата истина - истината на привидното. Превръща се в
афективен номад сред хора, които водят уседнал живот. Постепенно
научава, че „никой, никое живо същество не би могло да понесе жалкото
си съществуване, ако осъзнае скритите си възможности" (В. Райх). Защото
психоанализата изследва сянката на хората, заровената вътре в тях
истина, величието им...
Участникът
Вселената е сбор от участия на всичко във всичко, всичко в нея е
преплетено и взаимозависимо. Защо тогава да не наречем „участник" този,
когото назовавахме пациент или „анализиран" от терапевта, после
„анализиращ" себе си с помощта на терапевта - все наименования, в които
фигурира понятието „анализ", тоест идеята за деление на цялото, за
свеждането му до отделни елементи.
Ние? Ние сме само следи...
Това е една красива история - в нея се разказва за нас и за психоанализата.
През петдесетте години физикът Глейзър изобретява „камерата за
мехурчета", предшествана от „камерата за мъгла" на Уилсън, в която
заредени елементарни частици преминават през наситена с влага въздушна
среда, йонизират атомите и оставят след себе си мъгляви линии от
капчици (при камерата на Глейзър се използва специална течност, в която
преминалите частици оставят линии от мехурчета въздух).
Тогава физиците се развихрят. Обемът на камерите за мехурчета се
разраства, трупат се снимки на траекториите на частиците. Вселената
започва да разкрива тайните си.
Снимка от физическата лаборатория към Политехническото училище: проф. Льопренс - Ренге
Вероятно Глейзър не е подозирал, че откритието му ще напусне
лабораторията, ще стане символ на това, което представляваме, и ще ни
научи на смирение.
Да разгледаме снимката.
Виждаме светлите дири, затворени в камерата за мехурчета. Те поемат
право нагоре или описват съвършена спирала, изминавайки докрай земния
си път.
Никой не би могъл да уточни: „Това е електрон, това - мезон, а това -
антипротон." То би било все едно да объркаме следата с електрона и да
вземем видимата илюзия за невидимата действителност.
И ако електронът принадлежи на непроницаемото пространство-време, какво
можем да кажем за него, освен че ни показва само светлата диря на
загадъчното си преминаване, с която доказва съществуването на един друг
свят?
Можем да добавим още (за да подготвим почвата за това, което следва),
че тази следа е доказателство за съществуването на единна, непозната,
необособена енергия и че това, което виждаме, не е нищо друго освен
свидетелство, че електронът за кратко е „присъствал" в камерата за
мехурчета.
Каква е връзката с психоаналитичната работа?
Многократно сме повтаряли, че взаимоотношенията между аналитика и участника в анализата се градят на обмена на чувства.
Юнг казваше: „
Често пъти връзката е толкова силна, че може да се говори за
съединение. Когато две химически вещества се съединят, и двете
претърпяват промяна; затова изпитваме естествена съпротива при
мисълта, че можем да бъде засегнати в най-съкровената си същност от
първия срещнат „болен"."
Лично аз не мога да си обясня защо трябва да се съпротивляваме, вместо
да приемем като напълно закономерно и естествено взаимопроникването
между аналитик и участник...
Нека добавим, че силата на чувствата по време на аналитичната работа
се проявява най-вече когато двамата участници в нея открият взаимната
си прилика - единственото възможно средство за дълбинно изучаване на
човека. Става дума за сливането с другия, за осъществяването на
вечната и недостъпна мечта - връщането към изгубената цялост. Странна и
много рядка алхимия, която понякога прави от двама души едно-едничко
същество. Но ако приликата се окаже измамна, психическата раздяла е
неизбежна.
Да се върнем на снимката от предишната страница. Кабинетът на
психоаналитика, както и самият той и участникът в анализата са
своеобразни „камери с мехурчета". Аналитикът е запознат със
съществуването на следите, вижда ги, чува ги, самият той е съвкупност
от следи. А от какво друго могат да са те, освен от архетипната
енергия?
Ето един сто пъти задаван въпрос: защо при равна теоретична подготовка
един аналитик успява да възстанови целостта на дадена личност, а друг
се проваля?
Отново цитираме Юнг: „Символът ни препраща отвъд самия себе си
към далечно, неуловимо, смътно предугаждано значение, което никоя дума
от езика, на който говорим, не е в състояние да изрази задоволително."
Тук му е мястото да припомним, че поетите най-добре разбират за какво става въпрос.
Всеки пациент, стъпил в кабинета на аналитика, е едновременно антена и
декодер на архетипната енергия. Той носи в себе си онова, което
наричаме „символи". Това важи в същата степен и за аналитика. Разликата
е, че той познава символите. Което не е кой знае какво, освен ако в
същото време не е и малко поет.
Впрочем ако символът е резултат, дериват на надсъзнаваното, канал,
водещ към бездънни дълбини, не служи ли той за посредник, чрез който
аналитик и участник общуват отвъд думите и техниките, осъществявайки
нещо като „мистичен" обмен? А какво би било, ако - нека повторим -
приликата между аналитика и участника е голяма?
И така, добре запознатият с човешките граници психоаналитик постепенно
насочва своя събеседник към премерено неравновесие, към премерено
безредие - само те са в състояние да породят „молекулярното" движение и
„топлината", които ще влязат в съзидателен обмен с външния свят. Тук
отново се натъкваме на явлението разнородност, за което вече стана дума.
Да си изберем оръдие на труда
Ако искаме да извършим дадено действие и да постигнем определена цел,
ни е необходим подходящ „инструмент". Независимо какъв занаят
упражняваме, изборът на оръдието на труда е от първостепенно значение.
В психоанализата използваме работен метод, основаващ се на истините,
до които сме стигнали, след като ни е направена психоанализа в духа на
определена „школа" (Фройд или Юнг например). Но предимствата на
психоанализа (лична и задължителна), извършена по няколко методики, са
повече от ясни - в този случай не рискуваме да се затворим в
една-единствена система и да митологизираме, да сакрализираме
изискванията на „школата". Психоаналитикът следва да използва
най-различни „оръдия на труда", да работи с най-различни техники
(главно със собствената си!), да ги приспособи към дълбинната „мистика"
на пациента си, около която се въртят неговите съзнавани или
несъзнавани планове, копнежи, страсти.
Според Фройд (тук възпроизвеждам някои бележки на Фром) човекът трябва
да се освободи от властта на своето несъзнавано, за да познае
собствената си истина. „Независимо
че Фройд стигна до върховете на западния рационализъм, той беше
достатъчно гениален, за да премине отвъд неговия повърхностно
оптимистичен аспект. Вглеждайки се в „афективната" и ирационална
страна на човека, Фройд държеше много повече, отколкото изглеждаше, на
философско-етичната страна на лечението. Той дори споменаваше за някои
мистични методи, чрез които могат да се предизвикат промени в основата
на личността. Защото всяко съждение, независимо на каква тема е,
очевидно остава на повърхността на съзнанието, ако го разглеждаме само
от гледна точка на логиката." (Знаем историята за онзи американски
учен, който, докато гостувал на едно „примитивно" племе, заявил, че
западняците мислят с главите си. Членовете на племето мислели с
коремите си, та затова решили, че западняците са луди...)
След това дойде Юнг и приложи разрушителността към фройдовския закон на
бащата. Юнг „преобърна" психологията, поставяйки отгоре това, което
беше отдолу, и отдолу това, което беше отгоре.
„Преобърна" несъзнаваното и стигна до колективното несъзнавано, което
разположи вън от човека, в непознати места, източници на информация.
После „преобърна" разума и го върна към ролята, която поначало му е
отредена, към повърхностната му, често пъти нищожна функция.
Преди Юнг понятието „несъзнавано" се разглеждаше като насочено
„надолу" разширяване на личността. Тази остаряла представа за нещата
все още е господстваща в немалко съвременни психологически школи:
всичко дълбинно е запратено там „долу"; дори надсъзнаваното е
причислено към несъзнаваното, възприемано като своеобразен склад за
отпадъците на личността.
Тези „школи" даже се опитват да "анализират" изкуството, музиката,
поезията, да „обясняват" надсъзнаваното и гения посредством първичното
несъзнавано... Доста странно желание - да искаш да изведеш повечето от
по-малкото, висшето от низшето!
Юнг стигна и до обширните територии на синхронността и на „невероятните
съвпадения". Той въведе човека в неизучени дотогава области и показа
неразривната му връзка с вселената.
Той върна и Анимата на мъжа, и Анимуса на жената - единствените
творчески полюси и на единия, и на другия, центрове на съзнаваното и
на интелекта. Така той отвори вратата на нашите съдби към други места и
други територии...
Голямата ни цел - разрушителността, включва преоткриването на
позабравения в днешно време факт, че всички ние сме „афективни
хермафродити".
Анимата и Анимусът ще престанат да бъдат противопоставяни и
изтласквани, а ще възобновят обмена си в рамките на едно нормално
съществуващо напрежение помежду им.
А утре?
Нека се запитаме какво ще остане след няколко десетилетия или след
няколко века от нашите психологии и философии? Може би след
впечатляващия умствен и духовен напредък, до който ще доведат - защо
пък не - откритията на физиката, биологията и неврологията, те вече
няма да си необходими?
Какво ще остане от онова, което по липса на по-точни понятия наричаме
чувства, усещания, комплекси, интуиция и какво ли не, без да можем
истински да вникнем в тях? Няма ли например синхронността на Юнг да е
станала обект на експерименталните науки, изчислима величина, с която
да си служим в ежедневието? Няма ли телепатията и предчувствието да са
нещо напълно обикновено?
Може би тогава днешните Анима и Анимус ще бъдат толкова очевидни, колкото например магнитните полюси...
Хората от това бъдеще вероятно ще си казват: „Колко чудно! „Те" са
вярвали в такива странни неща!" После ще добавят, смесвайки вековете:
„Дори са смятали, че светкавицата е резултат от взрива на сгъстения
въздух при сблъсъка на два облака!" И още: „Как странно са описвали
човека и начина, по който са го насърчавали да стане това, което
всъщност е!"
Защото е възможно тогава човешкият интелект вече да е влязъл в резонанс
със съзнанието на материята и на вселената. Както е възможно
галактиките да са започнали да си разменят посещения на вежливост,
човешката духовност да е достигнала небивали висоти, а нашите
психологии да са станали толкова архаични, колкото днес ни изглежда
дървеното сметало, сравнено с електронните калкулатори...
Дотогава обаче ще сме това, което сме, така че да се върнем на темата.
Homo faber...
Вярно е, че човекът „прави". Научили са го да прави. Толкова много са
го учили, че действително е убеден, че всичко се „прави" - животът,
решенията, изборът, работата, действията, бъдещето...
Homo faber - правещият човек, човекът на действието. Но идва ден,
когато този човек решава да се подложи на психоанализа, защото чувства,
че в него живее един непознат Homo faber. И с течение на времето скъсва
с традиционните и заучени „истини".
Засега този, когото нарекохме „участник", е все още Homo faber и
започва да работи над себе си в състояние на обърканост, изпълнен с
противоречиви стремления, с вътрешни конфликти, измъчван от привидно
несвързани сънища, като всичко това образува едно неразбиваемо цяло
(да си припомним цитираната по-горе окръжност).
Аналитичната работа ще навлезе в това цяло и ще се опита да открие
фундаменталната „мистичност" на участника, както и ония важни събития,
които са й попречили да се разгърне.
Как губим свободата си
Вътрешната организация на личността ни се оказва нарушена твърде рано,
още в началото на живота ни. Родителите и всички, които ни „учат да
живеем", ни подават крайно противоречиви „информационни послания" -
морални, социални, религиозни - и всеки от нас прави опити да се
приспособи към изискванията им.
Другояче казано, всеки се старае да се изразява на задължителния
афективен и социален език, който обаче „не пасва" на собствения му
вътрешен език. Ето защо в зряла възраст ние вече говорим на един
хибриден и всъщност ничий „език". Афективната машина започва да заеква
и на свой ред да предава деформирани и безредни послания - и тъй
нататък от поколение на поколение.
При аналитика
Следователно посланията и информациите, които участникът предава на
аналитика, са неверни, защото не съответстват на дълбинната му
организация.
Освен това той се съсредоточава върху т.нар. симптоми (видимата част
на айсберга), които са само една дребна частица от цялото.
Затова участникът (както и всеки от нас впрочем) нерядко заявява:
„Непрекъснато си противореча! Самият аз не мога да се разбера..." -
което е логично, защото (нека повторим, тъй като е изключително важно):
а) е приемал предимно противоречиви послания;
б) накърнил е вътрешната си организация, опитвайки се да се нагоди към тях;
в) нарушил е целостта на личността си, като е отделял внимание само на отделни нейни части (симптоми, комплекси и пр.).
Тогава аналитикът трябва да се постарае:
а) да възстанови реда и организацията на личността на участника;
б) да открие основното ядро, центъра, около който се върти тази
личност, да я върне към отправната й точка, към същностната й „религия";
в) да възстанови „благородните" енергии, обезсилени и разпръснати по житейския й път;
г) да разбие вратите на затворите й, нарушавайки афективната й еднородност.
Всичко това би трябвало да доведе до положителната разрушителност, за която вече споменах.
Да резюмираме горното с една таблица:
Психическа енергия, Откритост, Гений, Свободен Интелект;
Досег с надсъзнаваното, Подредена и организирана ефективност,
Жизнена топлина, Афективно „налягане", Спонтанност, Страст,
Откритост, Разнородност, Съзидателност, Широки вътрешни
на душата"...),Свобода, Любов, Отворена интелигентност,
перспективи, „Отскоци" на душата (движение на „молекулите
Отвореност към другите
|
|
ПО-КЪСНО...
Отслабване и блокиране на психическата енергия, комплекси
Фиксация върху несъзнаваното, Вътрешна дезорганизираност,
Хаос, Разпадане на жизнената топлина, Афективен хлад
Спад на „налягането", депресия Скованост, Затвореност,
Самота, Постепенно затваряне и блокиране, Еднородност,
Застой, „Правя", Боря се срещу себе си, Подчинение на
нормите, Неосъществена адаптация към самия себе си,
Инертност на душата (стагнация на „молекулите")
Роботизиране, Страхове, Тревожност, Затвори,
Неумение да обичаш и да бъдеш обичан
Ограничена интелигетност, Егоцентризъм, Инфантилност.
|
Мълчанията
По време на психоанализа някои говорят почти
непрекъснато. Други, обратното, не са особено словоохотливи. Едните
се страхуват от мълчанието, другите се оттеглят в него, като по този
начин прикриват срама, който биха изпитали, ако разкрият тайните си.
Известно е обаче, че при психоанализата няма място за срам и тайни. В
живота ни са се случили някакви събития, но те не ни представят такива,
каквито всъщност сме. Защо тогава да се отъждествяваме с тях?
Може в нас да съществува определен комплекс, но той не е нашата
същност. Той се намира в някоя точка на окръжността, но никога не е
неин център.
Някои хора прекарват цели сеанси в пълно мълчание. Сякаш чакат нещо. Но
какво друго биха могли да чакат, освен да проникнат в света, чието
съществуване отгатват в себе си и който ще се прояви чрез коренно
различни от обичайните думи? С тази тишина не се „сблъскваме" -
потапяме се в нея.
Мълчание ли е това или молитва? Не знаем.
При психоанализата, както при интензивния афективен живот, словото
съществува само чрез мълчанието. Мълчанието е неразчленимо. Словото е
разчленено. Мълчанието е хоризонтална крива, разположена в дълбочина.
Словото е вертикална права, разположена на повърхността.
Мълчанието може да съществува без словото, но словото не може да
съществува без мълчанието. Без мълчание няма слово. Мълчанието и
словото вървят заедно, съдържат се едно в друго.
Когато словото прекъсне, настъпва мълчанието, в което се зареждат
усещанията. При психоанализата, в дълбинния живот, в одухотворената
любов мълчанието предхожда важните мигове.
Аналитикът „чува" мълчанието, когато между него и участника има голяма прилика. Тогава и двамата изпитват едно и също усещане.
Съществуват психологически „техники", при които мълчанието се
хронометрира, а „психологът" преценява значението му според неговата
продължителност.
Опростенческа и нелепа практика. Защото тъкмо мълчанието разбулва тайните ни. Екарт казваше: „Когато всичко потъна в дълбока тишина, от царския трон към мен се спусна една голяма тайна..."
Мълчанието е енергия. Словото е динамичното й проявление.
Кой от нас не познава паузите в истинската музика, зареденото с
очакване мълчание на оркестъра? Велик музикант е онзи, който умее
майсторски да съчетава паузите с музиката.
Защото истинското духовно сливане между хората се извършва единствено в силовото поле на мълчанието.
Пиер Дако
|
Нумерология
Петък
19.04.2024, 23:58
