Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог      Чакри      Съновник      Психология      RSS
Бутон за дарения чрез BITCOIN

Please Donate To Bitcoin Address: [[address]]

Donation of [[value]] BTC Received. Thank You.
[[error]]

Бутон за дарения чрез PayPal



Хороскопи
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любовен Хороскоп
Тя и Той
Духовно Израстване


Начало  Регистрация  Вход


Книги
Сентенции
Вампиризъм
Нумерология en
Приказки
Супер Игри
Софтуер | Линкове
Музика | Филми
Благодарност
Игри | Игри
Таро | Цветя
Речник Отзиви
Lifestyle (2) (3)
(4) (5) (6) (7)
Business, Careers
(2) (3) (4) (5)




Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

pims.m
 Пими ® » Пиер Дако » Психоанализа


Това, което наричаме "Психоанализа", или Свободата на другите Светове


Не можем да анализираме неизразимото


Вече съм посветил книга на психоанализата, която разглеждам като обновяваща душата дейност.
Тук бих искал да заместя „психоанализа" с друга подходяща дума; ще бъда благодарен, ако някой ми подскаже такава...
Защо не ми се ще да използвам термина „психоанализа"? Защото не можем да анализираме нещо неизразимо като човешката душа. Тогава? Хуманна психология? Екзистенциална психология?
Свръхпсихология? Мета-психология? Изследване на вътрешните континенти? Защото става дума именно за континенти!
Освен това „анализът" крие опасност от раздробяване, от накъсване на личността на елементи, които просто не могат да се отделят един от друг. Разделяйки неделимото, рискуваме да взривим абсолютното единство на човешката душа; да придадем „светски" и рационален характер на онова, което е „религиозно" и ирационално.


Да преминем в другия лагер


Смятам, че психоанализата, за която нямам термин, представлява стъпка към т. нар. разрушителност.
Обикновено този термин се възприема в отрицателния си смисъл като синоним на „подривна" дейност, ще рече, насочена към подкопаване на установените ценности. И наистина отрицателната разрушителност е детски бунт против всичко и против нищо, лутане между всичко и нищо, враждебност към всичко и към нищо.
Само че тук говорим за нещо съвсем друго, за положителната разрушителност, която се състои в преразглеждането, дори в частичното или цялостното отричане на закона на „бащата" - вековния закон, издаден от мъжкия свят, патриархалния закон на абстрактните правила и системи, на повърхностния обществен ред, на чисто социалния просперитет (да постигнем външен успех, а не вътрешна хармония).
Положителната разрушителност отхвърля огромната структура, изградена от привидности, лицемерие, конформизъм, в която жената и женствеността нямат място. Цяла бездна дели патриархалния закон от дълбоката човешка афективност. Според неговите „клаузи" чувствата са проява на невежество и мистицизъм.
Обикновено патриархалният закон е безапелационен. Той властно ни налага абстрактния кодекс на честта (тоест?), на дълга (тоест?), на смелостта (тоест?). И никъде не става дума за честта на майката, за смелостта на майката, за дълга на майката. В закона на бащите дори любовта не фигурира открито!
Ако не се схване правилно, понятието „разрушителност" е опасно. Трябва да се разбере, че изобщо не става дума да отхвърлим всичко, защото сме отвратени от живота или преживяваме трудности. Става дума да се откажем да прилагаме спрямо себе си афективно необосновани „диктати" и системи.
Няма нищо общо между отрицателната, инфантилната разрушителност и положителната разрушителност. Последната е краен резултат от продължителна работа, а не изходна точка на детинско бунтарство.
Но заобикалянето на абстрактните и всемогъщи закони понякога струва скъпо: „наказанието" може да бъде дори прогонване, отхвърляне, социална изолация. Точно както не е изключено да „си изпатим", ако противопоставим вътрешната си истина на линеарната и повърхностна мъжка логика, тъй като тези два свята са несъвместими по принцип.
Да стигнем до състояние на разрушителност означава да преоткрием творческите ценности в душата на мъжа и на жената и да възстановим контакта с огромните вътрешни пространства. Ще рече, да си припомним принадлежността си към „Великата Майка" и към един напълно различен свят, в който човек получава топлина и светлина от жената или от собствената си възродена душа.
Положителната разрушителност е синоним на възвърнато съзидание, тя е обръщането налице на водевилното „опако", в което живеят повечето хора, усвоили хибридния вътрешен език, характерен за разградената афективност.
Новата психоанализа, за която говорим, създава стабилни гнезда на положителна разрушителност, откъдето може да се роди представа за други светове и свободи.
Как да не си пожелаем подобна разрушителност?
Преди да продължим, предлагам на вниманието ви една простичка схема.



ЗАКОНЪТ НА БАЩАТА


абстрактен, линеарен, скован,социална система,скованост,

различни кодекси, грубост, непоклатимо задължение,

социална и семейна чест, пари, власт, хладен разум,

„кариера", наказание, отхвърляне, насилие, патриархална

религия, конформизъм, абстрактен морал, външна и рационална

логика, произвеждане, думи, шум, двойственост - добро, зло,

нетърпимост, абстрактен дълг, екзотеризъм



ВЪЗМОЖНОСТИТЕ НА МАЙКАТА


конкретна, заоблена, вълнообразна,липса на система гъвкавост,

приспособимост, алхимия на душата, нагаждаме към

обстоятелствата, вътрешно достойнство, приличен живот,

могъщество, душевна екзалтация, човешко семейство,

разбиране, любов, твърдост, религиозност, свобода,

морал според обстоятелствата, афективни истини,

съзидание, вътрешен език, тишина, кръгово движение

без строга граница, цялостно разбиране,

афективна взискателност, езотеризъм




Ако се замислим малко, дали пък няма да установим, че Жената поначало подхожда с иронична и мълчалива разрушителност към закона на Бащата и на Мъжа, пример за която може да ни даде следният израз: „Приказвай си ти!"


От нула до...?

Всеизвестно е, че съвременният човек преживява дълбо­ка духовна криза. Всеки от нас носи в себе си неутолима жажда за „нещо друго". Рационалното и съзнателно мис­лене (вид патриархално мислене!) е поставено под въпрос и се клати върху изкуствените си основи (въпреки че противниците на този вид мислене обикновено са лише­ни от достатъчно вътрешна сила, за да поемат отговор­ността за отказа си, а и притежават доста слабичка Анима, за да го сторят).
Най-често възраженията им са резултат от личния им бунт срещу „диктата" на Бащата и поради това са не­мощни и краткотрайни.
Повечето са забравили някъде „атомното ядро" на личността си и прекарват живота си в съществуване, ра­бота, разсъждаване и сън.
Понякога успяват за кратко да съзрат бленуваното „друго нещо" - по време на пътуване, когато се появяват различни от обичайните усещания; пред някой пейзаж, който отключва силна, но мимолетна интуиция; при слу­чайна среща на улицата, запомнящ се поглед или усмив­ка, музика или четиво, на което попадат като „по чудо". В такива моменти вътрешният свят изплува за миг, но скоро се отдръпва под натиска на всекидневието.
Така животът изтича между пръстите ни: работа, „имидж", успехи, печалби, сън, четене на вестници, гле­дане на телевизия и пак работа, и пак сън... докато си отидем от този свят. А дали не е съществувало и нещо друго?


Кога се обръщаме към психоанализата?

Когато, без да знаем, сме поели към разрушителността. Впрочем убеден съм - нищо, че се повтарям, - че не може да има дълбинен анализ, без да се стигне до вътрешната разрушителност, която е „тайното" основание за напис­ването на тази глава и на цялата книга.
Доскоро се насочвахме към „анализа" с единствената цел да отстраним неприятните симптоми и да се адапти­раме отново към социалния живот. Това са старата пси­хоанализа и старите „пациенти". Днес пространството значително се е разширило и по хоризонтала, и по вертикала. На психоанализа се подлагат минимален брой „бол­ни" (болни от какво?) и максимален брой „изследовате­ли на своите души", които предприемат пътешествие в себе си, дори ако отначало не знаят докъде ще стигнат.

Разбира се, вътрешните „търкания" между това, което чувстваме, че сме, и начина ни на живот пораждат оби­чайните симптоми: депресия (спадане на „налягането", което ни подтиква да живеем), различни неразположе­ния, психосоматични смущения, трудности в отношени­ята с родителите и партньорите, с децата и приятелите и т. н. Често ни се иска да бъдем просто „щастливи глупа­ци"... Но истински важното се простира отвъд симпто­мите.

Самият Фройд се отказва от понятието „болест" и се насочва към максималното опознаване на същностната истина. Днес бихме казали: към опознаването на личния „архетип", на „атомното ядро", които единствени могат да направят живота ни пълноценен.

Методът, наречен психоанализа, се е превърнал в нещо като романтично пътешествие към мощните сили, ко­ито не се поддават на рационално изразяване, романтич­но пътешествие към свещеното.
Как тогава да наричаме този вид „пациенти"?
Търса­чи на неизразимото?
Изследователи на разрушителността?
Може би и за тях читателят ще открие подходящ тер­мин...


Плуване в открито море или край брега?

„Пациентът", както и всеки от нас, е натъпкан с инфор­мация. Целият му живот и съдба са вписани в гените, в клетките, в атомите му. Може би дори у него са вградени частички от организма на Айнщайн или на Дюпон*. Дру­ги пък датират от създаването на света. Дали пък тогава не е разговарял с боговете и не носи в себе си смътни и объркани спомени от онова време?

Двамата с пациента - мъж или жена - сме изправени един срещу друг. Той има име, което дори не му принад­лежи. Дава вид, че е това или онова, а е нещо съвсем „друго". В началото виждам само отражението му, той вижда моето. Знам, че е напълно различен от видимите прояви на своя Аз. Пред мен е портретът му, пред него - моят портрет. Истинските ни личности все още са неви­дими.
До каква степен това, което той е в своето „ядро", про­тиворечи на вида му, на поведението му? Все още не знам, той също. Всеки е загадка за другия. Загадката-аналитик ще тръгне рамо до рамо със загадката-пациент по път, който и двамата се надяваме да ни преобрази.
Аз търся него, той търси мен. Аз съм наблюдателят, а той - наблюдаваният; но аз също съм обект на неговите наблюдения. Аз съм неговото огледало, той - моето. За­сега общуваме само чрез отраженията си...
Дали заедно ще поемем към открито море, или ще пла­ваме покрай брега?


Непознатият път

Никой от двама ни все още не знае накъде отиваме. И всеки от нас ще направи всичко, на което е способен, в зависимост от това, което е.(* Виж „Изумителните пътища на новата психология".) Работата постепенно ще се разгърне и би могла да продължи до безкрай.
Накъде ще се насочим? Може би към откритото море? Но повечето хора се страхуват от него. Да заплаваш по морската шир означава да поемеш пътя към живота, но също и към смъртта на външния ти образ, сблъскал се с истината за себе си.

Една пациентка ми каза следното:
- Открай време се въртя около „нещо", около някакъв център. Описвам концентрични кръго­ве около този център, но не се осмелявам да се насоча към него. Имам чувството, че ако сто­ря това, ще последва всеобщ взрив, че вътреш­ният ми свят ще избухне и ще погълне чудовищ­ните социални, морални, лъжерелигиозни абсур­ди... Като че ли приближаването ми към моя център ще отприщи колосални енергии...
Всеобщ взрив? Колосални енергии? Поназнайваме нещо за тях от ядрената физика. Но тези енергии могат да се използват и за добро - освен атомна бомба има и атомна електроцентрала...
Ние всички очакваме да възкръснем за нов живот чрез това, което нарекох разрушителност. Защото във всеки от нас - ако прибегнем до жестокия израз на Рюер - дре­мят „трупове информация". Така както дремят записа­ните на диск или на магнитна лента информации, докато съответният апарат не разкрие съдържанието им в първо­началната му красота. Ето това трябва добре да се разбе­ре и почувства!
Въпросните информации (от нашето соб­ствено минало и от преди него) са записани в гените ни и очакват деня, в който ще намерим начин да се доберем до тях. Това е особено важно за нас, защото те често за­пазват състоянието си на ненужни „трупове" през целия ни живот! И душите ни работят на празни обороти при положение, че потенциалната им енергия би могла да задвижва десетки машини...
С надеждата за възможното бъдеще ще цитирам една мисъл на Роже Кайе:

„Всичко, което не изгаря, загнива!..."

Пиер Дако
Папка: Психоанализа | Добавил: Пими (06.03.2009)
Разгледан: 1113

Контакт         35.153.73.72           Вторник          16.07.2019, 14:40