Вече съм посветил книга на психоанализата, която разглеждам като обновяваща душата дейност.
Тук бих искал да заместя „психоанализа" с друга подходяща дума; ще бъда благодарен, ако някой ми подскаже такава...
Защо не ми се ще да използвам термина „психоанализа"? Защото не можем да анализираме нещо неизразимо като човешката душа. Тогава? Хуманна психология? Екзистенциална психология?
Свръхпсихология? Мета-психология? Изследване на вътрешните континенти? Защото става дума именно за континенти!
Освен това „анализът" крие опасност от раздробяване, от накъсване на личността на елементи, които просто не могат да се отделят един от друг. Разделяйки неделимото, рискуваме да взривим абсолютното единство на човешката душа; да придадем „светски" и рационален характер на онова, което е „религиозно" и ирационално.

Смятам, че психоанализата, за която нямам термин, представлява стъпка към т. нар. разрушителност.
Обикновено този термин се възприема в отрицателния си смисъл като синоним на „подривна" дейност, ще рече, насочена към подкопаване на установените ценности. И наистина отрицателната разрушителност е детски бунт против всичко и против нищо, лутане между всичко и нищо, враждебност към всичко и към нищо.
Само че тук говорим за нещо съвсем друго, за положителната разрушителност, която се състои в преразглеждането, дори в частичното или цялостното отричане на закона на „бащата" - вековния закон, издаден от мъжкия свят, патриархалния закон на абстрактните правила и системи, на повърхностния обществен ред, на чисто социалния просперитет (да постигнем външен успех, а не вътрешна хармония).
Положителната разрушителност отхвърля огромната структура, изградена от привидности, лицемерие, конформизъм, в която жената и женствеността нямат място. Цяла бездна дели патриархалния закон от дълбоката човешка афективност. Според неговите „клаузи" чувствата са проява на невежество и мистицизъм.
Обикновено патриархалният закон е безапелационен. Той властно ни налага абстрактния кодекс на честта (тоест?), на дълга (тоест?), на смелостта (тоест?). И никъде не става дума за честта на майката, за смелостта на майката, за дълга на майката. В закона на бащите дори любовта не фигурира открито!
Ако не се схване правилно, понятието „разрушителност" е опасно. Трябва да се разбере, че изобщо не става дума да отхвърлим всичко, защото сме отвратени от живота или преживяваме трудности. Става дума да се откажем да прилагаме спрямо себе си афективно необосновани „диктати" и системи.
Няма нищо общо между отрицателната, инфантилната разрушителност и положителната разрушителност. Последната е краен резултат от продължителна работа, а не изходна точка на детинско бунтарство.
Но заобикалянето на абстрактните и всемогъщи закони понякога струва скъпо: „наказанието" може да бъде дори прогонване, отхвърляне, социална изолация. Точно както не е изключено да „си изпатим", ако противопоставим вътрешната си истина на линеарната и повърхностна мъжка логика, тъй като тези два свята са несъвместими по принцип.
Да стигнем до състояние на разрушителност означава да преоткрием творческите ценности в душата на мъжа и на жената и да възстановим контакта с огромните вътрешни пространства. Ще рече, да си припомним принадлежността си към „Великата Майка" и към един напълно различен свят, в който човек получава топлина и светлина от жената или от собствената си възродена душа.
Положителната разрушителност е синоним на възвърнато съзидание, тя е обръщането налице на водевилното „опако", в което живеят повечето хора, усвоили хибридния вътрешен език, характерен за разградената афективност.
Новата психоанализа, за която говорим, създава стабилни гнезда на положителна разрушителност, откъдето може да се роди представа за други светове и свободи.
Как да не си пожелаем подобна разрушителност?
Преди да продължим, предлагам на вниманието ви една простичка схема.