Точно така. След като сме прекарали целия си живот в едно все още фалократско общество, което ни е схващало само като майки и е правило всичко, за да ни ограничи до тази роля, към петдесетте ни години, в момента, когато де­цата ни отлитат далеч от нас (и това не е никак случайно), се проявяват и първите признаци на необяснима умора, и първите „дупки" в паметта - думите започват капризно да ни се изплъзват точно когато имаме нужда от тях в разго­вора. Кой в нас не иска да си спомни? Или за какво не иска­ме нищо да знаем, та така да блокира машината на нашето несъзнавано?

Несъмнено ни е трудно да се разделим с това, което е било „нашият живот", и ни е тъжно, че то никога няма да се върне. Блокирайки спомените, нашето несъзнавано се сбогува с всичко минало, макар паметта ни да е напълно способна на нови интелектуални постижения, за които все

не сме имали време - сега можем да четем и да пътуваме, да се върнем на университетските скамейки, където да на­учим онова, което някога ни се е струвало излишно. Нас­тъпило е времето на излишното, на новите запознанства с хора на същата възраст. Вече не става дума за алпинизъм или културизъм, а за природата и за културата: точно там ще срещнем онези, които също подхващат нов начин на „живот".

След като сме били „най-красивите", нека не бъдем „най-болните", нека отклоняваме безкрайните разговори за здра­вето, което не заслужава повече коментари от онова „не мога", което сме изричали, когато сме били съвсем малки. Е, сега сме съвсем големи... Може би сме се поизхабили за някои неща, но сме свободни за други. Имаме времето, опи­та и мъдростта. Нима всичко това не ни е липсвало на мла­дини?

Не е толкова лесно за жената да напусне сцената, където винаги е фигурирала като „красила", за да се скрие в тъ­нещите в полумрак кулиси. Не изпитвали тя чувството, че се завръща в бялата пустиня от детството си?

Жената, която не се е отърсила от желанието си да се съревновава с „другата жена" за първото място само чрез умението си да съблазнява й чрез своята физическа красо­та, наистина се озовава пред неразрешим проблем, тъй ка­то губи основните си козове.

През периода на менопаузата такава жена се връща към първоначалното си чувство за неравенство по отношение на по-младите и по-привлекателни от нея жени. Истината е, че тя е надмогнала проблема с майка си само временно, благодарение на положителното въздействие на хормони­те. Затова сега се чувства напълно извън релси. Тъкмо този тип жени изпадат в тежки депресии през менопаузата - те са загубили ВСИЧКО, или по-точно загубили са това, за което са смятали, че е ВСИЧКО.

Останалите жени, които са живели с получената от хор­моните придобивка, но въпреки това не са пренебрегвали богатството на вътрешния си живот, също се озовават в чудната интелигентност на малкото момиченце и са при­добили през годините безграничния чар на неизменната съблазън. Нима всички ние не слушаме с удоволствие въз­растната жена, опознала живота и говореща за него като за дълго пътуване, от което е запазила прекрасни спомени? След като години наред е черпила увереност от погледа на другия, сега тя може да разчита на готовността му да я из­слуша.

Това е възрастта, когато жената, отказала се от видимо­то, открива своята посестрима по казаното. Това е времето, когато, след като са свалили оръжията на войната, жените с радост установяват, че са „подобни" една на друга, но вече по сърце и по интелигентност, а те не зависят от хормони­те. Това е моментът от живота, когато жената желае да срещне отново старите си, позабравени приятели, с които може да поговори за миналото, защото, ако на двайсет го­дини настоящето й е било изпълнено с мечти за бъдещето, на шейсет то е подплатено със спомени, придаващи завър­шеност на човешкото съществуване.

Общественият живот през третата възраст има за жена­та същото значение, както училището, когато е била мал­ка. Защото в обществото на връстниците си, мъже и жени, тя може да заеме мястото, което вече е нейното собствено, а не на другите. „Цапнатите в устата" старици не са случай­но явление - ако не ги спираха семейството, обичайното обкръжение, принципите, много жени, надхвърлили шей-сетте, щяха да си поживеят така, както никога не са живе­ли. Тоест СВОБОДНИ...

А често точно близките им ограничават тяхната свобода под претекст, че на тази възраст баба трябва да е вече „улег­нала". И баба, която няма ни най-малко желание да „уля-га", се оставя да й организират скромен животец на стари­ца, защото още веднъж е проявила женския си рефлекс „да доставя удоволствие на другите".

А възрастните хора (и в частност жените) често имат съв­сем младо сърце, чиито пориви са били ограничавани от семейната рамка още от деня на сватбата им...

Но има много баби, които живеят собствен живот от­делно от децата си и се чувстват самотни,..

Защото не е достатъчно да заживееш отделно, далеч от младите! Както вече казах, трябва и да поддържаш социал­ни контакти, да имаш приятели, с които да разговаряш, да играеш, да се разхождаш, без да се налага да тичаш. Когато остаряваме, не бива да живеем САМИ. Човек е устроен та­ка, че независимо от възрастта си не може да съществува в самота и се нуждае от думи също толкова, колкото и от храна. До края на живота си ние, човеците, оставаме с нена­ситно тяло и дух. Много често, настанявайки някъде баба­та, близките й мислят само за физическото й добруване. За нея обаче отделянето от обичайната й среда се оказва ис­тинска душевна катастрофа, то й отнема вкуса към живота, намалява жизнеността й и отваря пътя за онзи ужасен чо­вешки въпрос, който е избягвала дотогава: „Струва ли си да живея?"

След-толкова промени, след толкова физически сътресе­ния, след толкова радости на тялото и на сърцето, в залеза на съществуването си жената понякога се оказва пред ужас­ния метафизически въпрос за смисъла на живота.

Ето защо всяка; надхвърлил а шейсетте жена ще живее толкова ио-добре, колкото по-дълго има съпруг до себе си, и ще сьхраяи умствените си способности дотогава, докога­то може да си служи с тях, за да общува с другите.

Идеята да бъдем настанявани в старчески дом не е лоша, стига само той да не е място, където ни очаква само смърт­та, а да ни дава възможност да се отдадем на дейности, дос­тъпни за третата възраст, и редовно да виждаме своето се­мейство, което е миналото и бъдещето на расата ни.