Хормоните не са отговорни за успеха или за социалния провал на индивида, бил той жена или мъж. Но хормоните са тези, които позволяват на момиченцето да премине от състоянието на детска неутралност към това на желана же­на, а тяхната липса през менопаузата слага край на либид-ното желание и петдесет-шейсетгодишната жена се връща към неутралността на тялото, макар че й остават още мно­го години живот!

Ако дегизирането е било първият рефлекс на момичен­цето в желанието му да компенсира липсата на женски приз­наци по тялото ей, то гримът и бижутата ще бъдат защита­та на жената след настъпването на менопаузата - колкото повече тя губи своите естествени козове, толкова повече ще бъдат изкуствените, които ще вкарва в играта, за да поддържа същото равновесие между вътрешност и външност, на каквото е свикнала...

На няколко пъти през живота си жената е принудена да приема факта, че е „различна" от това, което е била, но ко­гато настъпи метаморфозата на петдесетте, тя знае, че вече няма никакви шансове да се озове от добрата страна на не­щата. Тъкмо напротив! Това обяснява защо и е толкова труд­но да гледа напред - винаги, през целия си живот е очаквала нещо „по-добро", сега вече няма какво да очаква.

Докато трае перименопаузата и през същинската мено-пауза жената отказва да следва ритъма на тялото си. Тя от­скубва първите си бели косми, променя прическата си, тича по козметични салони, пази диети, надявайки се, че ако уд­вои грижите за себе си, ще избегне промяната на това тяло, в което никога не се е вглеждала .толкова много. ,.

Някои наближаващи четирийсетте жени отведнъж си да­ват сметка, че не са се възползвали от всички предложени им от природата възможности и че им липсва дете... Те за­почват да търсят мъж, който също иска да се подмлади, и коренно променят живота си, очаквайки първото си дете на 42-44 години... Други пък се хвърлят в спорта и бодибил-динга. Никога не са полагали кой знае какви грижи за тяло­то си, а ето че сега подхващат ожесточена битка, за да заба­вят влиянието на възрастта колкото е възможно повече. Държат се така, сякаш докосвайки ги с магическата си пръ­чица, когато са били тринайсетгодишни, феята Хормона ги е дарила с младост и красота за определен период от време, който вече изтича и трябва да се положат всички усилия, за да се развали магията.

Не е ли естествено жената да се опитва да забави свое­то остаряване най-вече когато то настъпва преждевремен­но, а й остават още толкова години живот до мъж, чието либидо не намалява така стремително?

За щастие в наше време медицината е в състояние да ни предложи превръщането на дадения ни от Хормона заем в дългосрочен. Вече имаме достъп до тайнственото ковчеже, можем да го отворим и да видим, че то съдържа само й единствено хормони: естрогени и прогестерон, от които в продължение на трийсет години са зависели свежестта на тена ни, доброто ни настроение и куражът ни да живеем въпреки понякога затормозяващите ни цикли.

Ние, новите Еви, вече отхапахме от ябълката на Позна­нието, научихме се да не се подчиняваме на хормоните си, а да ги управляваме, за да съобразим живота си с този на Адам, който за разлика от нас преминава от младостта към зре­лостта, а после и към старостта неусетно, без много шум... Какъв дълъг път сме изминали, откакто бяхме прокълнати и изгонени от Рая! Зачеваме по желание, спестени са ни мъките на раждането и благодарение на лечението през ме-нопаузата вече не се страхуваме от.рязкото спиране на сек­суалния ни живот на петдесет и три години!

Значи психоаналитичната напуска своята област и ни съветва да прибягваме до хормонално лечение?

Да, защото през този период от живота на жената, кога­то тя е четирийсет н пет-петдесетгодишна, през перимено-паузата и същинската менопауза промените в женското нас­троение често се дължат на спада на хормоните, водещ до задълбочаване на психологическата промяна, която жена­та и без това трудно понася. _

Не твърдя, че всички трудности, породени от менопауза-та, изчезват с хормоналното лечение, но смятам, че то е необходимо спомагателно средство за психическата мута­ция, преживявана от жената в момент, когато трябва да про­мени ценностната си скала и да открие други пътища, раз­лични от тези, по които е вървяла дотогава.

Разпознавам веднага жената без хормони, когато я видя сред пациентките си - в погледа й се е събрала цялата умо­ра, пялото отвращение от света, дошло й е до гуша да живее „така", тоест не като другите, без пориви, без желания, без други планове, освен да приключи веднъж завинаги с всич­ко това. Постепенно се е отказала от всичко, което е обича­ла, и - още по-лошо - отказала се е (макар да е живяла само с тази мисъл) да бъде обичана и да смята, че е обичана. Истината е, че самата тя не се обича, защото се чувства

„различна" и непълноценна, докато близките й обикновено смятат, че бръчиците около очите й и петънцата по ръцете й са напълно в реда на нещата - те я обичат такава, каквато е, и за това, което е. Тя е тази, която винаги е живяла с мисълта, че жената е жена само ако е ХУБАВА... Тя носи белезите на възпитание, карало я да страда от физическото неравенство, от което винаги и повече от всичко се е бояла

В такъв случай не е ли по-добре жената да живее сред тези, които я обичат?

Това не е въпрос на избор, а на еволюция на обществото. Понастоящем, за да си намерят работа, младите все по-чес­то са принудени да отиват на други места, в други райони, където наемат толкова тесни жилища, че съжителството изглежда немислимо. Тези две причини напълно промени­ха живота на хората от третата възраст.

След менопаузата липсата на интерес към живота се за-гнездва коварно в душата на жената, която не смее да спо­дели това с никого. А и от какво да се оплаче? Ще получи пенсия, децата й я посещават, котката и канарчето са си все тук... Как да опише вътрешното си объркване и на кого? Изглежда, че жените не знаят нищо за хормоналното пре­съхване, водещо до спадане на либидото, и привидно про­дължават пътя си както преди, но вътрешният пейзаж по­някога е опустошен от неразгадаема тъга.

Спомням си добре един есенен следобед, когато приех за първи път госпожа Х. Видях как в кабинета ми влиза с мо­лещия вид на изпаднало в беда дете жена, която безусловно е била великолепна, с бронзов тен и светли очи. Първите й думи бяха: „Не ЖЕЛАЯ и не МОГА повече да живея, ид­вам да се консултирам с вас, но ако прецените, че не може­те да ми помогнете, ще се самоубия." Приех предизвика­телството и първоначално изслушах причините за това убийствено желание: навършилата шейсет и пет години же­на, чиято менструация бе спряла окончателно преди пет го­дини, обясни, че вече не изпитва никакво желание за секс, докато съпругът й, влюбен като през първата им нощ, про­дължавал да й го предлага... Вече не можела да гледа „това" свое лице е огледалото, тя, която навремето била тол­кова красива. В интелектуално отношение положението съ­що било катастрофално: бивша учителка, влюбена страст­но в литературата през целия си съзнателен живот, сега ня­мала куража да прочете дори вестник... Приятелките? При­ключила с тях веднъж завинаги! Не искана повече нито да ВИЖДА, нито да бъда ВИЖДАНА от когото и да било. А и никой не би я разбрал: получила е всичко от живота! Гле­дах своята пациентка и виждах, че пред мен е застанала СЯН­КАТА на извънредно красива и много щастлива жена. Без каквито и да било признаци за невроза, преди да навърши шейсет години. С напълно сполучлив брак! Не можех да я причисля към склонните към депресия пациентки.

В нея имаше нещо драматично и нуждаещо се от спешна намеса, което ме подтикна да й препоръчам да се консулти­ра с гинеколог, за да проверя какво става с хормоните й... Тя ми се усмихна недоверчиво, но тъй като вече се бяхме договорили, прие предложението ми...

Два месеца след тази единствена консултация получих от нея следното писмо:

Уважаема госпожо,

Благодаря ви безкрайно, че ме насочихте към д-рД. рога­то дойдох на консултация при вас, си мислех, че сигурно ще се наложи да изминавам пътя до кабинета ви в продълже­ние на години единствено за да говоря пред вас, нали сте психоаналитичка! Но не! Вие бяхте достатъчно честна, за да ми кажете, че всичко случващо се с мен от пет години насам най-вероятно се дължина хормонална недостатъч­ност. И така, отидох при д-р Д., която също толкова чес­тно се усъмни в резултатността на евентуалното лечение предвид дългия срок, изтекъл след настъпването на мено-паузата ми, но въпреки това го предприе.

А аз си мислех само едно: това е последният ми шанс преди смъртта... Е, сега ЖИВЕЯ ОТНОВО. Първият месец от лечението ми бе доста труден, но вторият преминава чудесно. ОТНОВО намерих себе си. Сутрин с часове се раз­хождам по околните хълмове и плувам в басейна, където водата е само 12 градуса! Възвърнах си динамизма, радост­та от живота и най-вече страстите.

Тази интелигентна жена .не отхвърляше старостта като срамна възраст и писмото й го доказваше ясно. Тя просто бе отказала да приеме онова, което за много жени е непри­емливо: срама т рязката загуба на жизнеността...

И точно тук могат да помогнат хормоните, осигурявайки на жената няколкото години, необходими й, за да възприе­ме друг начин на живот - този на третата възраст, който не е съставен само от трудности!

Психоаналитикът не може сам, без чужда помощ да вър­не на жената в менопауза онова, което е загубила, още по­вече, че такава жена не е на възраст, когато може да пред­приеме цялостна структурна промяна, както ако депресия­та се прояви в разцвета на живота й.

Означава ли това, че когато навлезе в тази възраст, же­ната вече не може да разчита на помощта на психотерапевт?

Не това исках да кажа. Смятам, че психотерапевтка, която е по-възрастна или е връстница на петдесетгодишната си па­циентка и е имала същия проблем като нея, може много да й помогне, но тъй като прилаганите в психотерапията методи изискват време, лечението ще бъде по-ефикасно, ако тонусът на пациентката се поддържа с хормонални медикаменти.

Казвам „психотерапевтка", защото на тази възраст, как­то впрочем и в началото на живота, най-засегната е хомо-сексуалиостта на жената - тя има чувството, че губи това, което я приравнява към посестримите й. Ето защо контак­тът с жена ще я накара по-бързо да осъзнае, че наистина е от същия пол като тази, на която говори и на която се дове­рява. .

Ако жената на тази възраст страда от депресия, тя най-напред трябва да отиде при гинеколожка, която да устано­ви равнището на хормоните и да предпише подходящо ле­чение. В случай, че след няколко месеца няма подобрение в състоянието, може вече да отиде при психотерапевтка, пред която да изложи своите проблеми. .

През този период от живота жената буквално си „сменя кожата". Тя трябва да се адаптира към стил на живот, при които тялото и вече не я представлява нито пред мъжете,'нито пред жените, а самата тя от „обект" се превръща в „субект", тоест в личност, която казва „аз", а не „другите". Станала петдесетгодишна, жената трябва да има смелост­та, която може би й е липсвала дотогава, открито да изразя­ва мислите и мнението си, защото точно на това равнище ще може да общува пълноценно с останалите хора. Тя най-после е достигнала до положението, което й е било отказва­но от най-ранното й детство: не да се харесва на другите, а да бъде такава, каквато е всъщност.

В много семейства все още съществуват старици, които са преминали през тази важна за жената възраст, без да про­менят нищо в схващането за себе си и които вече като баби си остават такива, каквито са били и като майки: жени, по­ставили се изцяло в услуга на другите и черпещи своето удо­волствие от удоволствието, доставено на другите. От време на време, когато им направят комплимент, такива жени има усещането, че наистина нищо не се е променило - все още другият е този, който ги дарява с правото на съществуване.