1. „Нека да разберем – а защо изобщо са ни на нас емоциите? Нима в живота не е достатъчно просто да различаваш приятното от неприятното? За оцеляването, принципно, би било напълно достатъчно.
А ние защо още чувстваме тъга, радост, веселие, злоба... Не е ли това твърде голям разкош в нашия не много комфортен свят? Та нали често емоциите, както ни се струва, не ни помагат, а ни пречат да живеем. „Емоциите го погълнаха“– казваме за човек, който в отговорна ситуация не може да вземе правилното решение, държи се неадекватно, не намира изхода от сложното положение...

А би могъл да се справи с всеки проблем, ако имаше, както се казва, „студена глава“...
Та за какво са ни тогава емоциите? Може би те изобщо не са ни нужни. Сега за много хора идеал стана подобието на супермен – хладен и безстрастен, просто лишен от всякакви емоции, но затова пък винаги излизащ сух от водата. Може би, вие също искате да станете такъв и считате, че емоциите – това е символ на слабост, че силният човек не проявява емоции?
На това ще ви отговоря ето какво. Човек с напълно липсващи.емоции – не е друг, а болен във крайна фаза на шизофренията, намиращ се в така наречената апатоабулия. Отсъствието на емоции – изобщо не е символ на сила и неуязвимост. Това е най-тежка диагноза, ето какво е. Такива болни нямат нито желание, нито воля. Такова заболяване възниква вследствие на отмирането на определен слой неврони в кората на главния мозък. И такива болни (при които, да отбележим, всичко останало функционира съвсем нормално – няма ги само емоциите) просто лежат без да се движат. Техният разум и тяло бездействат. Нищо друго, освен отсъствието на емоции, не им пречи да живеят, но те загиват – от бездействие, пневмонии, гнойни рани...
Емоциите са нужни, просто са необходими – надявам се, че вие сте се убедили в това? Те са ни нужни, за да усещаме този свят, за да изпитваме чувства, да различаваме добро и зло, и за много още неща. Почти всички съществуващи днес в науката теории за емоциите ги обозначават като нещо вторично – като усещания, възникващи в следствие на външни събития и обстоятелства или на вътрешни състояния.“

2. „И физическото тяло, и енергоинформационните структури на човека, и душата – всичко това представлява единно цяло, а съвсем не разнородни части. А поради това емоциите, макар и да имат енергоинформационна природа, са пряко свързани с физиологията и без нея просто не биха могли да се проявят в материалния свят – тоест казано по-просто те не биха били в тази форма, в която ние ги познаваме.
И така, що за физиологически механизъм е този, който е непосредствено свързан с нашите емоции?
Пригответе се: сега на вас ще ви се наложи да се съсредоточите и да преработите малко чисто научни данни. Ние няма да разглеждаме механиката, която има отношение към богатата хормонална регулация, която оказва влияние на отенъка и силата на проявата на вътрешните състояния на човека. Ние няма да се съсредоточаваме и върху конструктивността/ деструктивността на емоционалните прояви, тъй като тя зависи изключително от ситуацията. Ние ще се занимаваме само със системата, осигуряваща позитивната и негативната модалност на емоциите.
В човешкия мозък съществуват две антагонистични системи – енкефалиновата и ендорфиновата, по-точно, обикновено ги считат за една, взаимосвързана система – енкефалин-ендорфинова.
Когато на нас ни е лошо, в мозъка се изработват особени вещества енкефалини. Това е ако се изразяваме приблизително. А ако бъдем по-точни и използваме по-коректна формулировка, то по-добре е да кажем така: когато с нас се случват събития, които нашето подсъзнание оценява като застрашаващи нашето оцеляване или противоречащи на неговите задачи, тогава се изработват енкефалини.
И тогава на нас ни става лошо!
Тоест на нас ни става лошо именно поради това, че се изработват енкефалини, а не обратното!
Без енкефалини просто няма лошо. Именно те предизвикват у нас негативни усещания, като снабдяват с „отрицателния заряд“ емоциите.
Точно същото, само че на обратно, става при изработката на ендорфини. Събитията се разпознават от подсъзнанието като съответни на неговите задачи и способстващи оцеляването и благополучието на организма като цяло – и се изработват ендорфини. Повишаването на нивото на ендорфините предизвиква у нас усещания, които ние характеризираме като положителни емоции.
Без ендорфини няма добро!“

3. „Да, човекът прилича на риба в потока от емоции, стараейки се да държи златната среда и прилагайки усилия, за да не отива твърде много към противоположните страни. Крайностите винаги са лоши: както крайната степен на мъка, така и крайната степен на радост се явяват не нещо друго, а явна патология. И тези, които се стремят към крайните степени на радостта, трябва да имат предвид, че природата на човешките емоции е подобна на махало: с каквато сила то се отклонява на едната страна, със същата сила след това неудържимо ще се понесе на другата. Колкото по-голяма е степента на радостта, толкова по-дълбока ще бъде последвалата степен на мъката. Не случайно на децата често се казва: „Не се смей така, след това ще плачеш!“. И действително така се получава често: изчерпало запаса от радост, махалото на емоциите лети към противоположната страна, в другата крайна точка, вече със знака минус.
Махало, което се движи напред-назад във вечното търсене на равновесие – колко просто! Но колко мъдрост има в тази простота. И колко мъдрост има в това движение на махалото – и слава Богу, че то се движи, а не застава ту тук, ту там. И славаа Богу че неподвижното стабилно положение е недостижимо – тъй като човек не може да е през цялото време в позитив – позитива отпуска, той не може да бъде през цялото време в негатив – негатива силно напряга и кара да се хабят резервите на организма, човек не може през цялото време да бъде неподвижен, тъй като неподвижността – това вече не е живот. Животът – това е движение.“

4. „Човечеството – както частиците при брауновото движение – постепенно се измества по посока на положителните полюси. Емоционалният вектор, сложен в колективното подсъзнание, създава мощно насочено движение в досега неизследваните области.
А сега какво?
Сега трябва да помним затова, че ние можем да поддържаме съществуването на това пространство. Ние можем да използваме методи за емоционална стимулация на самия себе си за достигането на целта, както е описано в стъпка пет, ние можем да усилим отрицателния и положителния полюси, пренасяйки върху тях и върху свързаните с тях обстоятелства все нови емоционални значимости....
Ние притежаваме допълнителен запас от мотивация, за да се движим активно напред. Но детайлите, това е вече работа на личната фантазия и нуждите на всеки.
Вие ще кажете, че това не е толкова просто? Но това знание не може да изглежда просто, тъй като ние говорим за създаването на нов емоционален домен. Новото – това означава, че до момента на създаването него го няма! А тогава от къде да се вземе емоционалната поддръжка даже при усвоения материал? Та нали ако звездите светят, значи, това е нужно на някого...“

5. „Като светлина, емоциите отделят реалността на околния свят. Но наоколо лежи безкраен неусвоен свят.
Всичко става по същата причина: недостатък на емоционални значимости! Мислите, които нямат емоционален подтекст е практически невъзможно да бъдат точно насочени. Та нали нашите емоции, активирани със значимостта на целта, се явяват ос, стожер, удържащ цялата конструкция на мислите. Това е първо.“

6. ВОЛЯТА
„Например, там, където болшинството хора традиционно залагат на съдбата, на случайността и живеят по пословицата „Съдбата ще дойде – на печката ще се насъбере“, ние строиме своята съдба сами, не разчитаме на волята на слепия случай и на това че „може би някакси“ ще се устрои. Всичко може да се устрои само по волята на енергоинформационния паразит, който ще се погрижи, всичко при вас да се устрои за максимум полза за него, а какво ще стане след това с човека, на него му е все едно. Не, човек не трябва да чака милост от случая и от егрегора – той е достоен да строи своята съдба осъзнато, самостоятелно. При изучилите техниките няма значителни проблеми с това. Има ли желание да привлекат любовта в живота – привличат. Нужна е добра работа – придърпват я към себе си. Искат вила – строят. При условие, разбира се, че всичко това са истински желания. А изпълнението на неистинските желания не е нужно на никому – това само отнема сили, време и носи болка.“

7. „Само емоциите осветяват пътя на човека, като факел, и те карат човека да се движи по този път.
Да, това е така – и цялото човечество се развива в полето на мощни емоцианални вектори, и именно те ни заставят да живеем, да се борим да постигаме, да извършваме... При това, както ние вече сме казали, всеки има свои собствени вектори: някого по пътя на действието го карат да се движи напред обещанието за известност и именно това се явява емоционален стимул, сгрява душата, както се казва, някой го отправя по пътя стремежа към покой и благополучие, които са изключително важни също поради това, че предизвикват приятни емоции... Говорейки накратко, всеки се стреми натам, където на него, предположително, ще му бъде добре. А „добре“ – това значи не нещо друго, а че там ни очакват положителни емоции. Но това понятие за това „добро“, затова, което предизвиква положителни емоции, може да бъде различно при различните хора. И всеки се стреми към своето „добро“ с всички сили.
Ето го, главният двигател на прогреса и въобще източника на всяко социално движение и развитие – не сметката, не сухата логика, не търговския или друг хладен безразличен интерес – а само стремежът към положителни емоции.“

8. „А от детството си ние сме привикнали на друго: на наличието в нашия живот на неща, вече имащи емоционална окраска. Във всеки случай, ние сме привикнали да избираме инстинктивно от всичките обекти на света и да включваме в кръга на своето възприятие именно такива неща, които имат за нас емоционална ценност. Любимата майка, вкусния бонбон, ласкавото слънце... Ние прокарваме своя път именно сред такива емоционално значими обекти. И колкото са повече те – толкова по-интересен и наситен е нашият живот.
При това ние постепенно се ориентираме в това, как и защо, благодарение на какви свойства една или друга вещ става за нас емоционално привлекателна – и ценността на другите, новите вещи в нашия живот, привързваме към вече съществуващите емоционални ценности, определяме ценността на тези нови неща във връзка с познатите ни ценности. Например, покупката на автомобил за нас няма да бъде емоционално значимо събитие, ако ние нямаме
любими емоционално привлекателни места, където можем да отидем с този автомобил, или ако няма хора, предизвикващи положителни емоции, които можем да повозим на този автомобил, или ако няма възможност да се занимаваме с помощта на автомобила с други привлекателни неща – например, да превозим товар, което ще донесе много емоционално украсена печалба.“