Една събота след разходка до пицария „Хът", мола и киното, карах моята десетгодишна кръщелница Саманта в новия дом на семейството й. Когато завихме от магистралата по черния път, който водеше към къщата, сърцето ми се сви, когато видях, че тя и родителите й живеят в стар училищен автобус насред полето.
Докато Саманта ми показваше семейното жилище, изпитах тъга, че малкото момиченце, което толкова обичах, расте в такава лоша обстановка. Очите ми тъжно оглеждаха ръждивите спойки на металните стени, спуканите прозорци и течащия покрив и си дадох сметка, че семейството й е изпаднало в бедност. Искаше ми се да я спася от това безрадостно съществуване.
Саманта ме погледна с големите си кафяви очи и попита:
- Искаш ли да видиш стаята ми?
- Добре - отвърнах колебливо.
Детето ме хвана за ръка и ме поведе по импровизирана стълба към малка дървена пристройка върху покрива на автобуса. Потръпнах когато видях, че и стаята й е в същото окаяно състояние като всичко останало - беше едва годна за живеене. Като се огледах, забелязах един доста хубав елемент в жилището й - живописен гоблен, окачен на единствената част от стаята, която можеше да се нарече стена.
- Как ти се струва животът тук? - попитах Саманта, очаквайки тъжен отговор.
За моя изненада лицето й светна.
- Обожавам моята стена! - засмя се тя.
Останах смаян. Саманта не се шегуваше. Наистина харесваше мястото заради тази живописна стена. Детето намираше частица от рая насред ада и върху това беше избрало да се съсредоточи. Беше щастлива. Подкарах към дома си, изпълнен с благоговение. Това десетгодишно момиченце виждаше живота си през очите на признателността и това променяше всичко. Започнах да обмислям всички неща в моя живот, от които се бях оплаквал. Осъзнах, че фокусиран върху липсващото, пропусках наличното. Съсредоточен върху ръждясалия метал, бях пропуснал някои живописни гоблени. Превърнах думите на Саманта в своя медитация: „Обожавам моята стена!"
Благодарността не е резултат от нещата, които ни се случват, тя е нагласа, която култивираме чрез практика. Колкото по-благодарни сме, толкова повече ще бъдат нещата, за които да изпитваме благодарност. Веднъж чух за жена на име Сара, която лежала в болничното легло след злополука, дълбоко депресирана и неспособна да движи тялото си с изключение на кутрето на едната ръка. Тогава Сара решила да използва онова, което имала, вместо да жали за липсващото. Започнала да благославя единствения пръст, който можела да движи, и чрез кутрето си разработила система за комуникация с „да" и „не". Сара се изпълнила с благодарност, че може да общува, и се почувствала по-щастлива. След като благословила движението, подвижността й нараснала. Скоро Сара можела да движи дланта си, после ръката и накрая цялото тяло. Всичко започнало с важния преход от оплакването към благодарността.
Книгата на Харвил Хендрикс „Да получиш желаната любов" се превърна в популярен наръчник за взаимоотношенията. Първата стъпка към получаването на желаната любов е признателността за наличната любов. Вселената винаги ти дава още от онова, върху което се съсредоточаваш.


С това Той осветлява един изключително важен метафизичен принцип - ключа към изявата на изобилието. Исус ни учи колко е важно да се съсредоточим върху онова, което имаме или желаем, а не върху липсващото или нежеланото.
Можем да погледнем на всяко преживяване по два начина: през очите на липсата и през очите на изобилието.




Алън Коен е автор на много популярни вдъхновяващи книги, включително класическите творби „Драконът вече не живее тук" „Имам го винаги" и „Дълбока глътка живот". Освен това е един от авторите на поредицата бестселъри „Пилешка супа за душата" . Води рубриката „От сърце" в периодичните издания „New Tbought". Алън провежда семинари в целия свят и живее в Мауи, Хаваи, където ръководи програми за духовно пробуждане.