Нямало надежда, казаха ми. Било само въпрос на време Божията ръка да се протегне, за да вземе мъничката искрица живот, останала в моето разпадащо се тяло. Всеки ден лежах на едно и също място, втренчен в стената до мен... и чаках Пати. Всеки ден тя пристигаше към 15 часа, за да ми почете, да подържи ръката ми, да изтрие челото ми и да ме окуражи. Тръгваше си към 18 часа. Всяка вечер трябваше да се преструвам, че нямам нищо против тя да си тръгне и после се чудех защо продължаваха да ми сервират вечеря - чисто прахосване на храна.
Пати знаеше, че умирам и въпреки това в очите й блестеше надежда, а думите й неизменно бяха ведри. Дори и в най-болезнените за мен моменти тя се усмихваше и ми намигваше по един специален начин, който казваше: „Престани с цялото това самосъжаление и се издигни на моето равнище, за да се срещнем". Колкото и да е странно, аз го правех - всеки път. Не беше трудно, когато пред мен имаше изпълнено с енергия човешко същество, което милееше за последните ми дни... сякаш имаше значение. Ужасявах се от посещенията на роднините - неловкото мълчание, сведените погледи и мъката, която излъчваха при всяко свое посещение. Беше повече, отколкото можех да понеса. Пати беше различна.
Тя не беше обучена медицинска сестра, нито дори от онези специални работници, посещавали курсове, за да помагат на нелечимо болни. Беше просто обикновена доброволка, решила да прекарва всеки следобед от живота си с книга в ръка и да ми чете. Обожаваше книгите и си спомням как я гледах с часове и сякаш дори не мигвах, докато четеше. Тя четеше с голямо чувство всички истории, които обичах да слушам. Понякога плачеше или се смееше, за да илюстрира по-добре разказа, Често вдигаше поглед, за да види дали я слушам и дали имам нужда от нещо. Никога нямах нужда от нищо. Присъствието й беше достатъчно, за да запокити болката и страха в специално скривалище, което съществуваше само докато тя седеше до мен.
Сутрините бяха най-лоши. Отново ми сервираха храна, а аз се отвращавах. Защо си правеха труда? Понякога имах чувството, че тялото ми бива изяждано отвътре навън с цялата болка, съпътстваща този образ. Понякога умолявах да ме освободят от онова, което усещах, че предстои. Молех се на всеки, готов да слуша, и изплаквах, че съм изтощен от всичките усилия и разходи... после се появяваше Пати и всичко се променяше. Никога не говорехме за надвисналата смърт. Тя се отнасяше с мен така, сякаш всеки момент щях да скоча и да затичам! Никога не чувствах съжалението, което виждах в очите на почти всички останали, които се отбиваха при мен. Знаех имената на децата й и на съпруга й и веднъж дори се срещнах с всички тях. Какво семейство! Те изглежда нямаха нищо против да бъдат в компанията на умиращ човек - сякаш бяха изкарали курс за ангели или нещо такова! Пати ми разкри тайната по-късно и това беше единственият случай, когато спомена своята духовност или каквото и да било, свързано с Бога.
Каза ми, че всички хора имат пътека, известна на Бога, и че някак си аз съм точно там, където съм се съгласил да бъда и във всичко това по някаква причина имало чест. Изсмях се, като огледах обстановката наоколо и видях моята подлога, полупълния сак с урина и тръбичките, прикачени към китките ми. Очите ми ставаха все по-червени с всеки изминал ден, а тенът ми беше пепеляв. Махнах с обкичена с тръбички ръка и казах високо: „Ама че чест, а?" Добре се посмяхме, но тя продължи. Със семейството й вярвали, че съм избрал да направя нещо специално за планетата и че положението ми си има своето място в схемата на Божията любов. Изобщо не го разбрах, но въпреки това ме успокои. След като тя си тръгна, часове наред мислих за казаното от нея.
Неизбежното се случи и най-честата ми молитва бе чута. Бях помолил Бог (с когото никога не бях разговарял, преди да се разболея) да ми позволи да си отида в присъствието на моя ангел Пати - и желанието ми се осъществи!
Беше много по-лесно, отколкото си мислех... умирането. Пати тъкмо стигаше до любимата ми част от „Властелинът на пръстените", когато сърцето ми спря. Имаше миг на страх, когато осъзнах какво се случва, а Пати престана да чете, сякаш й бях изпратил мисловно послание или нещо такова. Погледна ме така, както не я бях виждал да ме гледа до този момент, и тогава осъзнах, че вече е виждала такива неща. Разбиращ блясък в очите й казваше: „Иди мирно в Божиите ръце". Тя постави длан върху гърдите ми, погледнахме се мълчаливо и за миг-два се спусна мрак.
Появи се невероятна светлина! Бях свободен! Усетих огромно освобождение от болката и започнах да се нося над тялото си, наблюдавайки всичко в стаята. Видях умореното си, крехко тяло да лежи в леглото, а ръката на Пати все още беше на гърдите му. Тя бавно затвори книгата и остана неподвижно. Едва тогава поплака малко, но проливаше сълзи на радост за освобождението ми... и изглеждаше изпълнена с уважение към моя живот. Аз наблюдавах всичко това!
След като продължих да се нося, видях астралните й криле и осъзнах, че точно както аз някога бях почел Земята с оттеглянето си, тя почиташе Земята с ангелската си служба. Тялото й буквално грееше, сякаш около главата й имаше дъга. Моят ангел наистина беше ангел... или поне земен ангел! Докато стаята избледняваше, осъзнах, че не бях изказал на Пати признателността си за всичките часове труд, които бяха направили пътя ми към смъртта поносим. Благодарността към нея ме завладя изцяло... но може би твърде късно! Знаеше ли колко съм й благодарен за утехата? Преизпълних се с мисълта, че човекът, който ми беше помогнал най-много в целия ми живот, никога не ме беше чул да му казвам каква признателност изпитвам. Тогава видях другите до мен и разбрах всичко. Успокоих се. Тя знаеше. Не ме питайте как, но Пати знаеше. Тя знаеше колко съм благодарен, дори докато се отдалечавах. Видях я да повдига отворената си длан и да насочва лице към мен, сякаш наистина ме виждаше. Махаше ли ми? Сюрреалистичната сцена лека-полека избледняваше и новата заобикаляща ме обстановка започна да се оформя. Беше време да си тръгвам.
Пати остана за момент смълчана до тялото с вдигнати към тавана длан и лице. И преди беше седяла тук и го беше правила. Усети как животът напуска тялото на приятеля й, после изчака онова, което неизменно следваше. Обзе я небесен прилив на любов. Чувството в стаята беше толкова силно, че приличаше на топла мъгла, която вибрираше с благодарността на всички, на които бе помогнала. Рядко плачеше от мъка в този момент, защото как можеш да бъдеш печален при такова тържествено събитие? Мъката от загубата щеше да дойде по-късно, но засега Пати поседя и отдаде почит към живота на човека, комуто беше помогнала. Никой не влезе и тя остана сама, чувствайки любовта, благодарностите и признателността на всички небесни създания, които се бяха събрали, за да положат ръце върху нея. Пати разбра какво ставаше и остана спокойна и ведра, докато получаваше даровете на благодарността.
Обновена, Пати бавно стана и нежно покри главата на приятеля си с несменения от три дни чаршаф. Изправи се и тръгна към болничната канцелария, където още тази вечер щяха да й дадат името на следващия неизлечимо болен пациент - някой, на когото щеше да чете до края и отново щеше да бъде благословена с благодарността и невероятната вълна любовна енергия от небесните създания, отговарящи за тези неща. Пати разбра, че току-що изживяното я приближава най-близо до Бога... и изпита силна радост от възможността да направи всичко това отново.

Лий Каръл е автор на поредицата книги „Крион" - изпълнени с любов творби, които предават добрите новини за планетата Земя. Книгите са основани върху метафизичните сили на нашата планета и се превърнаха в източник на обновена надежда в несигурната обстановка на новото хилядолетие. Лий е съавтор на „Децата индиго".