Благодаря ти, Господи, за този изумителен ден, за избухналата зеленина на дърветата и синята замечтаност на небето; за всичко, което е естествено, което е безкрайно, което е „Да”.

Е. Е. Къмингс

Зад прозореца се разкрива сцена от главозамайваща красота. Скали с корони от дървета се извисяват над реката и щом се освободи от летните облаци, слънцето залива листата със светлина и блести в реката като злато.
Вътре други образи радват очите ми. Буда, с умело уловен от филипински резбар вечен вътрешен смях, стои върху масичка от черешово дърво, а в краката му проблясват кварцови кристали. Няколко снимки – на мои близки и приятели и на далечни места – завършват очарованието на обстановката.
За изумителния ден допринася и чувството на удовлетворение от факта, че се занимавам с обична дейност. Седя и пиша в чист и спокоен апартамент, до мен чаша чай от ябълков цвят извива пари нагоре и изпълва въздуха със сладостно ухание. Гледката на всичко това ме изпълва с топло чувство, което най-добре може да се опише като благодарност.
За нас е важно да изразяваме благодарност – в рамките на разумното – и за всички онези неща, които ни предизвикват, натъжават, разгневяват или отчайват. Както пише поетът Теодор Рьотке, „В мрачни моменти, очите проглеждат”. Като писател съм чела много митове и разкази, които потвърждават тази идея. Повечето от тези истории ни учат, че змиите и жабите – създания, създания често свързвани с отвратителното – всъщност са пазители на скъпоценни камъни и злато. По същия начин болезнените преживявания не са безсмислени. Щом строшим черупката на болката, почти винаги откриваме духовни перли.
Историята на една участничка в мой семинар чудесно илюстрира силата на благодарността. Марисол носеше белезите от живота си в градска среда. Единият й родител бил трудолюбив човек, но другият страдал от алкохолизъм и постоянно отсъствал. Малтретирането на Марисол от страна на този родител с вълчето възпитание на улицата в детството й в крайна сметка довели до падението й. Душата й рухнала и тя попаднала в адския свят на наркоманите.
Когато навършила 30 години, Марисол забременяла. Освен това научила, че е HIV позитивна. В резултат на страха и предстоящото майчинство в нея се родила мечта – да промени живота си. С тази цел Марисол започнала да търси помощ. Тъй като изразявала огромната си благодарност към администраторите, терапевтите, духовниците и лекарите, заети със случая й, мнозина положили особени усилия, за да й помогнат. Тяхната подкрепа наред със собствената й изключителна сила направили чудо.
В момента Марисол е на път да се пребори със зависимостта от наркотиците и въпреки вируса на HIV здравето й е добро. Енергията, която по-рано нехайно изразходвала за глупости, сега е насочена към създаването на бъдеще (колкото и дълго или кратко да е то) за нея и за дъщеря й – пухкаво две годишно момиченце с искрящи очи.
Изразяването на благодарност за хубавите неща в живота не ни дава разрешение да приемаме пасивно онези аспекти, които не са наред. Но докато се борим да превърнем оскъдицата в злато, ние трябва да се фокусираме върху богатството си, а не върху бедността. И макар че трябва съзнателно да се стараем да не загърбваме и да не избягваме проблемите, задължително е да намираме и неща, за които да благодарим. Оплакванията само насочват вниманието ни към липсващото, а онова, върху което съсредоточаваме вниманието си, постепенно се материализира във външния свят.
Един от начините да развием чувството си за благодарност е да обръщаме внимание на заобикалящата ни красота. Дори и привидно незначителни събития като утоляването на жаждата ни с чаша студена вода, излежаването под юргана в мразовита сутрин, гледката на вятъра, издухващ пуха на глухарчето, или хора на щурците в лунна нощ, са неща, които могат да предизвикат благодарността ни, ако ги погледнем с уважение.
Тъжното е, че липсата на благодарност се проявява по безброй начини, някои от които не са толкова очевидни. Много от нас, например, препускат през живота и игнорират красотите му, докато изпълняват зашеметяващи списъци със задачи. Минаваме покрай пейзажи, експлодиращи от цветове, но не ги забелязваме. Изяждаме храната си, без дори мълчаливо да благодарим на създанието, дало живота си за утоляването на глада ни. Другите правят мили или полезни за нас неща и ние омаловажаваме усилията им или изразяваме неадекватна признателност за услугите.
Захвърляме красивите книги на пода, като приемаме лъскавите им, изпълнени с мъдрост страници за даденост. Затънали в изискванията на личния си живот често пренебрегваме или разговаряме грубо с приятелите, близките и колегите, които ни подкрепят в житейското ни пътешествие. Често посрещаме дори първоизточника на съществуването - слънцето - с мърморене или стон, възприемаме го като досаден натрапник, който ни нарежда да отхвърлим завивките на съня и да започнем дейностите на нежелан ден.
Много индиански традиции подчертават колко е важно да изразяваме благодарност, особено към Земята. Като мнозина, и аз съм привлечена от величествената красота на благославящите напеви на племето Навахо. Силата на тези ритуални песни е толкова голяма, казват, че може да възстанови хармонията между пострадалия индивид и света. Не много отдавна гледах документален филм за певец от племето Навахо, който използваше Напева на красотата, за да излекува безпокойството на една възрастна жена.
Напевът описваше връзката на жената с духа на планините, билките, вечнозелените дървета, сутрешните мъгли, облаците, езерата, росата и цветния прашец. Помагайки на жената да усети родството си с богатата и дива красота край нея, певецът допринасяше за изцелението й.
По същия начин изразяването на благодарност е добро и мощно лекарство. Когато се чувстваме свързани с богатствата край нас, ние се чувстваме благословени. И макар животът и страданието да са преплетени - свързани като дъгите и буреносните облаци, светлината и сянката, болестта и здравето - благодарността, също като вярата, ни помага да разберем, че страданието не е цялата картина.