Тези думи изпълват мисълта ми, когато изпитвам благодарност за безусловната любов в сърцето си - любов, която извира от първоизточника на творението, защото зная, че ми е простено.

Защо ми е необходима прошка? Защо имам нужда да прощавам? Защото съм човешко същество.
Когато прощавам на себе си и на другите, усещам как благодарността се разлива в мен и ме смирява като доказателство за Божията милост. Благодарността трогва сърцето ми и изпълва очите ми със сълзи. Смиряващо е да съзнавам, че съм обичана.
Това съзнание ме отваря и ми позволява да израствам. Усещам дълбока връзка - общение с Бога и дълбока любов към ближния. Някой е поел риска да ме обича и аз съм благодарна за това чудо!
Благодарността ни свързва с Бога и с другите хора. Когато усетя липса на благодарност в света, осъзнавам, че в наскърбеността си сме се превърнали в изолирани човешки същества, които се боят от свързаността. Ние отхвърляме усещането за близост, което истински ангажира сърцата ни в духовния съюз с друго човешко същество, ние отхвърляме пълнотата на душите си.
В началото на лечителската си дейност се обезверявах, когато усетех липса на благодарност в някои от хората, които идваха при мен за помощ.
После прочетох думите на Алберт Швайцер от негова проповед по време на мисията му в Африка. Съвсем простичко той казваше следното - ако усетиш липса на благодарност, вгледай се в себе си и виж дали изпитваш благодарност.
Започнах да прилагам този съвет в живота си и открих, че светът за мен се промени. Да бъдеш естествен е единственото нещо, което наистина действа и ни прави свободни.
Веднъж, преди много години, се разхождах с един приятел в красива градина. Спрях ужасена, като видях как едно водно конче трепери в паяжината на голям черен паяк. Докато наблюдавах ставащото, движенията на хванатото в капан водно конче събудиха паяка и той бавно започна да пълзи към злочестата си жертва. Почувствах ужаса на водното конче. То се бореше за живота си!
Състраданието ме накара да грабна бързо една пръчка и в миг освободих водното конче за изумление на гладния паяк. Отнесох новия си приятел до близката пейка и внимателно махнах лепкавата паяжина от пипалцата и крачетата му. Слънцето проблесна в нежните крилца. Винаги се бях страхувала от водните кончета, ала това ми се стори невероятно красиво.
Водното конче кацна на пръста ми и не бързаше да отлети. Стори ми се изумително. След доста време аз му пожелах всичко хубаво и го издухах.
То литна, а после се върна и кацна на рамото ми, където остана през по-голямата част от следобеда. Може да ме сметнете за глупава, но бих се заклела, че то ми благодареше!
Оттогава имам близки отношения с царството на водните кончета. Дълбоко в своето сърце си представям, че съм спасила краля на водните кончета и сега, където и да отида, съм почетен гост в техния природен храм - Земята. Не знам, но подобни преживявания предизвикват приятно чувство в мен.
Един приятел ми разказа как веднъж спасил сова и тя посещавала дървото до прозореца му години наред. Ще ми се хората да можеха да бъдат също толкова естествени.

Анджела Трафърд