Благодарността и любовта, които често вървят ръка за ръка, са релационни по природа. Това означава, че е необходимо някой да изпита благодарност и някой или група хора да направят нещо, което да предизвика благодарност.
Въпросът за благодарността е първостепенен при трансформацията на мисленето, защото обикновено е ключово чувство при индивидите, потърсили помощта на наставник за издигане на своето съзнание. В този смисъл тя е част от връзката между ученика и учителя във всяко обучение или терапия. За целите на това есе под учител ще разбираме терапевт, лечител или писател, а под ученик - всеки, който получава помощ, все едно дали е клиент, обект, пациент или търсач на духовното.
Едно от объркващите неща при благодарността е, че човек може да я изпитва по различни начини. Видът на благодарността и проявленията й във времето оказват силно въздействие върху хода на развитието при дадения човек.
Ние искаме да се съсредоточим върху осъзнатите и неосъзнатите проявления на благодарността и последствията при всяко от тях. Възнамеряваме също да се спрем на особеното проявление на благодарността в отношенията учител/ученик при терапия, лечение и работа с малки и големи групи индивиди, които се стремят към извисяване на съзнанието.
Неосъзнатата благодарност обикновено се проявява чрез детската страна на личността. Под „детска страна на личността" имаме предвид, че между учителя и ученика се осъществява взаимодействие от типа родител/дете и че ученикът е в ролята на син или дъщеря на учителя. Възникналите тук чувства могат да бъдат много силни, но се проявяват в границите на взаимодействието родител/дете. Ние наричаме това взаимодействие „обвързващ модел".
Когато, например, някой получава помощта на духовен учител, той обикновено развива определен вид емоционална връзка с учителя. Ученикът се изпълва с благодарност и любов и наистина сърцето му прелива. Това е естествена, органична част на връзката учител/ученик и на любовта и благодарността, които са част от духовното посвещаване като цяло. Но не е задължително тя да остане в тази форма завинаги.
Какви са последствията на взаимодействието от типа родител/дете? Как нещо толкова красиво може да се превърне в нещо негативно? При наличието на твърде силна благодарност от страна на детето изграждането на личната му сила става много по-трудно, защото уязвимостта остава неосъзната. Тогава учителят се грижи за Вътрешното Дете (уязвимостта) на ученика. В такива ситуации ученикът може да продължи да израства в духовно отношение, но да се породи зависимост от учителя и склонност за поддържане на твърде позитивна връзка. Ученикът ще се страхува да се противопостави на учителя-терапевт и да внесе в отношенията каквато и да било негативност поради дълбокия страх да не загуби любовта и близостта, за които Вътрешното Дете отчаяно копнее.
Както изтъкнахме, това е естествена част от процеса на израстване на съзнанието. Ако си даде сметка за нея, учителят ще помогне на ученика да види своята уязвимост и ще му покаже, че всеки сам носи отговорността за Детето в себе си. Съумее ли да поеме в тази посока, ученикът ще започне да развива съзнанието си и ще приеме както силата, така и уязвимостта.
След задвижването на този процес природата на благодарността претърпява сериозна промяна. Търсещият продължава да бъде благодарен за помощта, любовта, доброто чувство и всичко останало, което е получил. Наред с това обаче той развива лична сила и готовност да поема рискове чрез чувства и реакции, които могат да разклатят лодката. Сега за него е по-безопасно да поема такива рискове, защото външният учител вече не е родител на Вътрешното Дете. Вече той и неговото съзнание са родители на това Дете.
Благодарността е емоция, която отваря пътищата на любовта и състраданието. При целебните изкуства тя е основополагаща за емоционалната връзка във взаимодействието учител/ученик. Без съзнаване тя може да породи твърде силно ударение върху положителните чувства и да доведе до зависимост и прекомерен акцент върху любовта, благодарността и състраданието. Чрез съзнаване тези емоции могат да бъдат пълноценно преживени и оценени, без да спъват развитието на личната сила на ученика, което трябва да бъде върховната ни цел като учители.