Попитах я защо благодари на Бога за нещо лошо. Тя се засмя и отвърна - защото когато се случи нещо лошо, тогава забравяме връзката си с Бога (тоест, с нашата висша сила). По онова време ми се струваше много странно, защото настояваше и аз да правя същото. Ожулвах си коляното, а тя ме караше да кажа: „Благодаря Ти, Господи". Колкото и да е странно, явно действаше, защото коляното започваше да ме боли по-малко.
После навърших пет години и тръгнах на училище. Тъй като бях с различен етнически произход, синеоките и русокоси деца ми се подиграваха. Заради мургавия ми тен ми викаха „чернилка". Мразех училището и умолявах родителите си да не ме карат да ходя повече. Беше им жал за мен, но не можеха да ме закрилят вечно. Тогава моята situ (сирийската дума за баба) чу какво става и ми напомни, че трябва да казвам „Благодаря ти, Господи" Всеки път, когато децата ме обиждат. Помислих си, че това е най-глупавият съвет, който съм чувал.
Но няколко дни след този разговор, когато цяла група момчета започна да ми крещи „Чернилка! Чернилка! Чернилка!", нещо се случи. Сдържах сълзите си и с всяка частичка на тялото си се стараех да не бъда „лигльо" и да не им позволя да ме видят как плача. Но не можех да се спра. Сълзите щяха да рукнат въпреки всичко.
Тогава си спомних бабиното „Благодаря Ти, Господи!".
Започнах мълчаливо да си го повтарям. Благодаря Ти, Господи. Благодаря Ти, Господи. Помогна! Не знам точно какво се случи, но сълзите секнаха. Изведнъж вече не ме интересуваше какво си мислят те. Може би защото сега знаех, че и аз имам приятел - Бог.
Всичко това беше преди много време. След това станах успешен сценарист. Пътувал съм по целия свят и съм срещал стотици прекрасни хора. Животът ми е по-добър, отколкото някога съм очаквал. И през цялото време аз постоянно си повтарях „Благодаря Ти, Господи”. Понякога го казвам по сто пъти на ден - точно като скъпата ми баба. Дори ми се иска да го изрека и сега.

„Благодаря Ти, Господи. Благодаря Ти, Благодаря Ти, Господи".