„Бихте ли ми разказали накратко своето детство." казвам тези думи на толкова много свои клиенти. Не са ми необходими всички подробности, но искам да придобия най-обща представа за това как е започнал животът им. Ако има проблеми в настоящето, нагласите, които са ги създали, са се зародили много отдавна.
    Когато съм била на 10 месеца, моите родители са се развели. Нямам лоши спомени оттогава. Но това, което помня с ужас, е, че майка ми отиде да работи в една къща като домашна прислужница и ме даде за отглеждане при други хора. Три седмици плаках без прекъсване. Хората, които се грижеха за мен, не издържаха и майка ми бе принудена да ме вземе обратно и да търси друго разрешение. Днес се възхищавам на това как тя се е справила като самотен родител. Тогава обаче единственото нещо, което съм разбирала и което ме е безпокояло, е било това, че вече не съм получавала любовта и вниманието, на които съм се радвала преди това.
    Никога не успях да разбера дали майка ми е обичала втория ми баща, или се е оженила за него просто за да осигури дом за нас двете. Но това не е бил сполучлив ход. Този човек бе израснал в Европа, в един немски дом, изпълнен с бруталност, и никога не бе виждал други отношения в семейството. Майка ми забременя със сестра ми и след това депресията от 30-те години връхлетя върху нас и се оказа, че сме попаднали в дом, завладян от насилие. Бях петгодишна.
    Но това не е всичко. Горе-долу по същото това време един съсед, стар алкохолик, ме изнасили. Все още е жив споменът от лекарския преглед, както и от съдебното дело, в което аз бях главен свидетел. Мъжът бе осъден на 15 години затвор. Непрестанно ми повтаряха: „Ти си виновна", и много години след това живях със страха, че той ще излезе от затвора и ще ми отмъсти за това, че съм била толкова лоша и съм го поставила зад решетките.
    През по-голямата част от детството си понасях много физически страдания, сексуален тормоз, а трябваше да върша и тежка работа. Представата ми за себе си все повече избледняваше и ми изглеждаше, че почти във всичко не ми върви. Започнах да проявявам тази нагласа и във външния свят.
    Ето една случка от четвърти клас, която може да ви даде типична представа за моя живот. В училището ми се провеждаше тържество, на което имаше няколко торти, които щяха да се разделят между всички деца. Повечето от децата в това училище, с изключение на мен, бяха от богати семейства. Бях бедно облечена, със смешна прическа, евтини черни обувки и миришех на чесън, който ядях всекидневно, „за да нямам глисти" вкъщи никога не купуваха торта. Не можехме да си позволим това. Една възрастна съседка ми даваше десет цента всяка седмица и по един долар за рождения ден и на Коледа. Десетте цента отиваха в семейния бюджет, а с долара ми купуваха бельо за идната година от магазина за евтини стоки. И така, този ден в училището имаше празненство и толкова много торта, че докато я режеха, някои от децата, които и без това можеха едва ли не всеки ден да ядат подобни лакомства, получиха по две и по три парчета. Когато учителката стигна до мен (аз, разбира се, бях последна), от тортата вече не бе останало нищо. Нито парченце.
    Сега съвсем ясно разбирам, че моето „затвърдено вече убеждение", че аз не струвам нищо и не заслужавам нищо, ме остави последна на опашката и ме лиши от тортата. Това е била моята нагласа. Другите са били просто огледало за моите убеждения.
    Когато бях на петнадесет години, вече не можех да издържам сексуалните обиди и избягах и от къщи, и от училище. Работата, която си намерих като сервитьорка, ми се струваше много по-лесна от тежката работа по двора, която вършех вкъщи.
    Бях жадна за обич и привързаност, не уважавах себе си и с готовност отдавах тялото си на всеки, който бе мил с мен. И точно след шестнадесетия си рожден ден родих момиченце. Разбирах, че не е възможно да го задържа при себе си, но успях да му осигуря хубав дом, изпълнен с любов. Намерих едно бездетно семейство, копнеещо за дете. Живях у тях последните четири месеца и когато отидох в болницата, пожелах бебето да носи тяхното име.
    При тези обстоятелства никога не изпитах радостта на майчинството, а само загубата, чувството за вина и срама. За мен това бе просто един срамен епизод, с който гледах да приключа колкото се може по-бързо. Помня само големите пръсти на краката на бебето, които бяха необикновени, точно като моите. Ако някога отново се срещнем, ще я позная, щом видя краката й. Оставих детето, когато то бе на пет дни.
    Веднага се върнах у дома и казах на майка ми, която продължаваше да бъде просто жертва: „Хайде, няма за какво да стоиш тук повече и да понасяш това отношение. Ще те измъкна оттук." тя дойде с мен, оставяйки десетгодишната ми сестра, която бе любимката на втория ми баща, да живее с него.
    След като помогнах на майка си да получи работа като прислужница в един малък хотел и я настаних в един апартамент, в който тя бе свободна и се чувстваше удобно, сметнах, че съм изпълнила задълженията си. С една приятелка отидохме за един месец в Чикаго и не се върнах повече от тридесет години.
    През онези дни, когато бях съвсем млада, насилието, което бях преживяла като дете, съчетано със собствената ми безполезност, която чувствах вследствие на дотогавашния си живот, привличаше към мен мъже, които злоупотребяваха с мен и често ме биеха. Можех да прекарам остатъка от живота си в хулене на мъжете и по всяка вероятност щях да продължа да преживявам същите неща. Постепенно обаче, чрез положителни преживявания, моето самоуважение нарасна и този тип мъже започнаха да напускат живота ми. Те вече не се вместваха в старата ми нагласа, при която несъзнателно бях убедена, че заслужавам оскърбления. Не оправдавам тяхното поведение, но ако не бе „моята нагласа", не бих ги привличала към себе си. Сега вече мъжете, които се държат лошо с жените, дори не подозират, че аз съществувам. Моята и тяхната нагласа вече не се привличат.
    След няколко години в Чикаго, през които вършех най-вече слугинска работа, отидох в Ню Йорк и имах късмета да стана манекен на висша мода. Но дори и демонстрирането на произведенията на най-добрите моделиери не помогна много на самоуважението ми. Това просто ми предостави нови възможности да си намирам недостатъци. Отказвах да оценя собствената си красота.
    Бях в този бранш много години. Срещнах един прекрасен и образован английски джентълмен и се омъжих за него. Пътувахме из целия свят, срещнахме се с кралски особи и дори вечеряхме в Белия дом. Въпреки че бях манекен и имах чудесен съпруг, още години наред самоуважението ми не порасна, докато не започнах работата със себе си във вътрешен план.
    Един ден. След четиринадесетгодишен брак, той ми съобщи желанието си да се ожени за друга точно когато бях започнала да вярвам, че и хубавите неща могат да бъдат трайни. Да, наистина бях съкрушена. Но времето лети и аз продължих да живея. Можех да почувствам как животът ми се променя и един нумеролог потвърди това един пролетен ден, като ми каза, че едно незначително на вид събитие през есента ще го преобрази наистина.
    Действително то бе толкова обикновено, че не го забелязах, докато не бяха минали няколко месеца. Съвсем случайно отидох на едно събиране в църквата на религиозната наука? в Ню Йорк. Макар че техните идеи бяха нови за мен, нещо ми подсказа: „Слушай внимателно!" точно това и направих. Ходих не само на неделните им служби, но започнах да посещавам и седмичните курсове. Вече губех интереса си към света на красотата и модата. Още колко години можеха да продължават грижите за размера на талията ми и формата на веждите ми? Момичето, което бе избягало от гимназията и никога не бе обръщало внимание на уроците си, сега се превърна в усърдна курсистка, жадна да погълне всичко, свързано с метафизика и лечение, до което можеше да се добере.
    Църквата на религиозната наука стана моят нов дом. Въпреки че по-голямата част от живота ми си течеше както преди, новите ми интереси отнемаха все повече от времето ми. Три години минаха неусетно и вече имах правото да кандидатствам за разрешение за лечебна практика към църквата. Издържах изпита и така започнах да давам лечебни съвети в църквата.
    Началото бе съвсем скромно. Тогава започнах да практикувам и трансцендентална медитация. Моята църква не провеждаше обучение на пастори тази година и аз реших да направя нещо по-специално за себе си.
    Посещавах колеж в продължение на шест месеца - международния университет Махариши в град Феърфилд, Айова.
    Това бе най-подходящото място за мен по онова време. В началото на курса всеки понеделник започвахме нов предмет - неща, за които само бях чувала, като биология, химия, дори и теорията на относителността. Всяка събота сутрин имаше тест. В неделя бяхме свободни, а в понеделник започвахме отново.
    Нямаше ги отвличащите вниманието занимания, които бяха обичайни за живота ми в Ню Йорк. След вечеря всички се разотивахме по стаите, за да учим. Бях най-възрастната курсистка и всичко много ми харесваше. Нямаше пушене, пиене и наркотици и медитирахме по четири пъти на ден. В деня, в който си отидох, смятах, че ще припадна от цигарения дим на летището.
    Върнах с в Ню Йорк и тамошния живот. Записах се в програмата за обучение на пастори. Бях много активна в църквата и в обществената й дейност. Започнах да изнасям беседи на обедните събирания и да се срещам с клиенти. Това занимание бързо се разрасна и поглъщаше цялото ми бреме. От дейността, която извършвах, получих вдъхновението да напиша книжката „Излекувай тялото си", която в началото бе просто един списък, съдържащ метафизичните причини, причиняващи физическите заболявания на тялото. Започнах да изнасям лекции, да пътувам и да провеждам кратки семинари.
    Един ден ми бе поставена диагноза - рак.
    С оглед на моето минало изнасилена на петгодишна възраст и пребивана от бой като дете, не бе изненада, че това се прояви в мен като рак в областта на влагалището.
    Като всеки човек, който разбере, че е болен от рак, изпаднах в пълна паника. Поради работата ми с клиентите обаче аз знаех, че работата с ума дава резултати и ето, даваше ми се шанс да докажа това на самата себе си. В края на краищата нали бях написала книгата за умствените причини и знаех, че ракът е болест, предизвикана от дълбоко възмущение, което се поддържа дълго време и буквално започва да разяжда тялото. Не бях пожелала да разсея гнева и възмущението си от моето детство, насочени към „Тях".
    Нямаше време за губене, трябваше да свърша много работа.
    Думата нелечим, която е толкова страшна за повечето хора, според мен означава, че това заболяване не може да се излекува чрез външни средства и за да открием лечението, трябва да проникнем навътре в себе си. Ако се бях подложила на операция, която да премахне рака, а не бях изчистила умствената нагласа, която го е създала, тогава лекарите щяха да си режат парченца от Луиз, докато накрая вече нямаше да остане нищо, което да режат. Тази идея не ми харесваше.
    А ако чрез операция раковото образувание се премахнеше и аз изчистех от себе си умствения модел, причинил болестта, тогава вече тя нямаше да се върне обратно. Ако ракът или някоя друга болест се върне, не смятам, че това е, защото хирурзите не са я „отстранили изцяло", а по-скоро защото пациентът не е постигнал умствените промени. Той просто пресъздава същата болест, като е възможно да стори това и в друга част на тялото си.
    Аз вярвах също така, че ако съумея напълно да се освободя от мисловната нагласа, причинила раковото заболяване, тогава дори няма да има нужда от операция. Започнах да се пазаря за време и лекарите неохотно ми отпуснаха три месеца, защото им казах, че не разполагам с необходимите пари.
    Веднага поех отговорността за собственото си лечение. Четях и проучвах всичко, което намирах за алтернативните методи, които можеха да ми помогнат.
    Отидох в няколко магазина за здравословни храни и си купих всички книги на тема рак, с които те разполагаха. Ходех в библиотеката и продължавах да чета. Проучих системите „рефлексотерапия на стъпалото" и „терапия на дебелото черво" и сметнах, че ще имам полза и от двете. Бях насочена, изглежда, точно към най-подходящите хора. Веднъж, след като четох книга за рефлексотерапия на стъпалото, ми се прииска да се срещна със специалист в тази област. Посетих една лекция и въпреки че нормално сядам на първия ред, тази вечер нещо ме застави да седна отзад. Не бе изминала и една минута, и един мъж дойде и седна до мен. И можете ли да се досетите? Оказа се, че той е точно рефлексотерапевт, който посещавал това място. След това в продължение на два месеца той идва при мен по три пъти в седмицата и ми помогна много.
    Знаех също, че трябва да обичам себе си много повече, отколкото дотогава. В детството ми към мен бе проявена малко любов и никой не ми бе помогнал да си изградя добро самочувствие. Бях възприела тяхното отношение непрестанно да ме упрекват и да се заяждат с мен и това бе станало моя втора природа.
    Чрез работата си в църквата бях стигнала до разбирането, че е нормално, а дори и необходимо в моя случай, да обичам и одобрявам себе си. Въпреки това все отлагах, като диетите, които все се каним да започнем, но от утре. Но вече нямаше време за бавене. В началото за мен бе много трудно да правя някои неща, като например да застана пред огледалото и да казвам неща от рода на „Луиз, обичам те. Наистина те обичам." но като упорствах, открих, че в живота ми на няколко пъти възникнаха ситуации, при които в миналото бих се мъмрила, а сега, в резултат на работата с огледалото и други упражнения, вече не правех това. Напредвах.
    Знаех, че трябва да премахна модела на негодувание, който бях запазила в себе си от детството. Наложително бе да се освободя от обвиненията.
    Да, наистина имах много трудно детство, изпълнено с много тормоз - умствен, физически и сексуален. Но това бе много отдавна и не бе оправдание за начина, по който се отнасях към себе си сега. Буквално разяждах тялото си чрез раковите образувания, тъй като не бях простила.
    Време бе да премина отвъд самите събития и да започна да разбирам различните преживявания, които биха могли да оформят човека, отнасящ се по този начин към едно дете.
    С помощта на един добър психотерапевт дадох израз на целия си отколешен, потиснат гняв, като биех възглавници и вбесено крещях. Това ме накара да се чувствам по-чиста. Тогава започнах да сглобявам отделните епизоди от детството на родителите ми, които те ми бяха разказвали. Започнах да виждам по-добре техния живот. С нарастващо разбиране и от гледна точка на зрял човек започнах да изпитвам състрадание към тяхната болка и обвиненията постепенно започнаха да се разпадат.
    Освен това намерих и един добър специалист по хранене, който ми помогна да пречистя тялото си от токсините във всички негодни храни, които бях консумирала през годините. Тези храни се натрупват в нас и тялото ни се изпълва с токсини. Лошите мисли също се събират и отравят ума. Бях на строга диета, състояща се главно от зелени зеленчуци и почти нищо друго. През първия месец правех и процедури за дебелото черво по три пъти в седмицата.
    Не направих операция. В резултат на щателното умствено и физическо пречистване шест месеца след първоначалната диагноза успях да накарам медиците да потвърдят това, което аз вече знаех - нямаше и следа от рака! Сега вече от личния си опит знаех, че болестта може да се излекува, ако сме склонни да променим начина, по който мислим, вярваме и действаме!
    Понякога това, което ни изглежда като огромна трагедия, се оказва най-хубавото нещо в живота ни. Научих толкова много неща от това преживяване и започнах да ценя живота по нов начин. Вече обръщах внимание на онова, което наистина бе важно за мен, и взех решение най-сетне да напусна Ню Йорк, града без дървета и с неблагоприятен климат. Някои от клиентите ми твърдяха, че ще „умрат", ако ги изоставя, и аз ги уверих, че по два пъти годишно ще се връщам там, за да проверя състоянието им, а пък и телефоните могат да достигнат навсякъде. Така че приключих работата си в Ню Йорк и се насладих на едно спокойно пътуване с влак до Калифорния, решавайки да започна в Лос Анджелис.
    Въпреки че съм била родена тук преди много години, не познавах никого, освен майка си и сестра си, които сега живееха в покрайнините, на около един час път от центъра. В семейството ни никога не сме се чувствали кой знае колко близки или прибързани един към друг и аз бях неприятно изненадана, когато разбрах, че преди няколко години майка ми е ослепяла и никой не се бе погрижил да ми съобщи за това. Сестра ми бе прекалено „заета", за да се видим. Оставих я на мира и започнах да се грижа за новия си живот.
    Малката ми книжка „Излекувай тялото си" отвори много врати пред мен. Започнах да посещавам всички събирания, свързани с идеите на Нова Епоха, за които научавах. Представях се и когато случаят позволяваше това, раздавах екземпляри от книжката. През първите шест месеца често ходех на плажа, знаейки, че когато започнат ангажиментите, вече няма да имам време за такива неща. Постепенно се появяваха и клиентите. Канеха ме да говоря на различни места и нещата започнаха да си идват по местата. Лос Анджелис ме прие. Преди да изминат и две години дори, успях да се преместя в една прекрасна къща.
    Новият ми начин на живот в Лос Анджелис бе огромен скок в съзнанието спрямо онова, което бях в детството си. Нещата наистина вървяха съвсем гладко. Колко бързо животът ни може да се промени напълно.
    Една вечер сестра ми се обади по телефона, за първи път от две години. Тя ми съобщи, че майка ни, вече на деветдесет години, сляпа и почти оглушала, била паднала и счупила гръбнака си. Колко бързо майка ми се превърна от силна и независима жена в безпомощно дете, пронизано от болката.
    Тя счупи гръбнака си, а също и стената на тайнственост, заобикаляща сестра ми. Най-сетне общуването между нас започна. Открих, че и сестра ми има тежък проблем с гърба си, който не й позволяваше да седи и да ходи и й причиняваше много болки. Тя страдаше, без да се оплаква, и въпреки че видът й показваше това, съпругът й не знаеше, че тя е болна.
    След като прекара един месец в болницата, майка ми бе готова да се върне вкъщи. Но тя въобще не можеше да се грижи за себе си и по тази причина дойде да живее при мен.
    Въпреки че имах вяра в жизнения процес, не знаех как ще се справя и се обърнах към Бога: „Добре, ще се грижа за нея, но ще трябва да ми помогнеш и да ни осигуриш пари!"
    И двете трябваше да се адаптираме към новата обстановка. Тя дойде една събота, а следващия петък аз трябваше да отпътувам за четири дни до Сан Франциско. Не можех да я оставя сама, а трябваше да отида. Казах: „Боже, ти се справяй с тази ситуация. Трябва, преди да замина, да намеря подходящ човек, който да ни окаже необходимото съдействие."
    Следващият четвъртък подходящият човек се „появи" и дойде да ми помогне да организирам дома си по подходящ начин за съвместния ни живот с майка ми. Това бе ново потвърждение на едно от основните ми убеждения: „Това, което трябва да зная, ми се разкрива, а онова, което ми е необходимо, ми се предоставя в съответната божествена последователност."
    Разбрах, че отново е настъпило време да се уча. Още една възможност да изчистя много от излишните неща, останали от детството ми.
    Майка ми не бе имала възможност да ме опази, когато бях малка, но сега аз можех и щях да се погрижа за нея. Докато общувах с майка ми и сестра ми, за мен започна едно съвсем ново приключение. Да помогна на сестра си, която ме помоли за това, бе друго предизвикателство за мен. Научих, че когато преди много години бях спасила майка си, вторият ми баща бе пренасочил яростта и болката си и към сестра ми и бе дошъл нейният ред да понася жестокости.
    Разбрах, че това, което в началото е било просто физически проблем, след това е било засилено от страха и напрежението, прибавени към убеждението, че няма кой да й помогне. И ето я Луиз, която не желаеше да играе ролята на спасител, но искаше да предостави на сестра си възможността в този момент от живота си да избере по-добрия път.
    Разнищването започна постепенно и все още продължава. Напредваме стъпка по стъпка и се стремя да осигуря атмосфера на сигурност, докато проучваме различните алтернативни способи за лечение.
    Майка ми, от друга страна, реагира много добре. Тя прави упражненията, доколкото е възможно за нея, по четири пъти на ден. Тялото й става все по-силно и по-гъвкаво. Заведох я да си вземе слухов апарат и така се увеличи интересът й към живота. Въпреки убежденията й, в съответствие с християнската наука?, успях да я склоня да премахне пердето от едното си око. Възвърнатото зрение бе огромна радост за нея, а и ние виждахме света през нейните очи. Голямо удоволствие й доставя възможността отново да може да чете.
    Двете с майка ми започнахме да отделяме време за себе си, сядахме и си говорехме така, както никога досега не бяхме правили. Между нас се утвърди едно ново разбиране. И двете чувстваме по-голяма свобода, след като си поплачем или се посмеем заедно и се прегърнем. Понякога тя „Натиска бутоните ми", което ми показва, че има и още неща за пречистване. Дотук стигна животът при през есента на 1994 година.
    Майка ми напусна нашата планета през 1995 г. Аз я обичах и тя ми липсва. Приключихме с всичко, което имаше между нас, и сега и двете сме свободни.
    Работата ми продължава и непрестанно се разширява. Вече не приемам клиенти, тъй като времето ми е заето с пътуване и изнасяне на лекции из целия свят. Значително се увеличи броят на хората, които работят с мен. Институтът „Хей" с любов ръководи семинари и курсове, водени от други, обучени лично от мен учители. Подготвила съм хора, чиито убеждения са в съзвучие с моите. Комбинирането на различната ни подготовка и жизнен опит допринесе за обогатяването на това, което предлагаме. А групата на подкрепа на болните от СПИН, която преди четири и половина години започна да се събира всяка сряда вечер в Лос Анджелис, все още продължава да действа. Близо осемстотин души я посещават всяка седмица.